Да не дехуманизираме врага
Понятието „враг” беше едно от най-необходимите и най-използваните понятия по време на детството и юношеството ми в България, която тогава принадлежеше на „комунистическия лагер”, и съответно бе подчинена на тоталитарен режим. То позволяваше да бъде обяснена огромната несъвместимост между идеалното общество, в което трябваше да царуват разцвета и щастието, и блудкавата действителност, в която бяхме хвърлени.
Ако нещата не вървяха така добре, както беше обещано, вината беше на враговете. Те биваха два големи вида. Имаше първо един далечен и колективен враг, наричахме го „англоамериканския империализъм” (стереотипно словосъчетание), който беше отговорен за всичко, което не вървеше добре в големия свят. Редом с него се появяваше един близък враг, надарен с индивидуално лица и идентифицирван в близките до човека институции: училището, в което учеше, предприятието, в което работеше, организациите, в които членуваше. Посочената за враг личност имаше основание да се безпокои: след като й бъдеше залепен този позорен етикет, тя можеше да загуби работата си, да бъде изключена от училище, да загуби правото си да живее в даден град – подобни мерки можеха да бъдат последвани от затвор или по-скоро от изправителен лагер, тогавашна България беше обилно снабдена с такива институции.
Като приемаха подобно поведение представителите на властта се държаха в съответствие с предписанията, оставени от стратезите на революцията, по-специално от Ленин, основателят на комунистическия тоталитарен режим, който обясняваше обществения живот с военни термини. Подобна ситуация на битка оправдава всички репресивни мерки. Една личност, на която й липсва ентусиазъм за изграждането на комунизма бива схващана като противник, но всеки противник се превръща в неприятел, а неприятелите заслужават само една съдба, те трябва да бъдат елиминирани. Ленин препоръчваше „да бъдат безпощадно унищожавани враговете на свободата”, да се води „кървава унищожителна война”. Тоталитаризмът признава само черното и бялото, той разделя земното население на два подвида, които взаимно се изключват, въплъщавайки доброто и злото, следователно има само приятели и неприятели.
У теоретиците на фашизма намираме същото праволинейно делене и следователно същото значение, което се придава на понятието враг Германският юрист и философ Карл Шмит (1888-1985) дори свежда самата категория на политическото до „разпознаването на приятеля и неприятеля”, уподобявайки на свой ред обществения живот на война. Той се противопоставя на това, което нарича пацифистки и либерални утопии, които поддържат надеждата за постепенното изкореняване на войните; неговата роля е да бъде враг на онези, които вече не искат да се разпознават като врагове...
Войната не е най-честата проява на политическото, а неговата най-крайна проява, защото е единствената, при която индивидът предава изцяло своето съществуване в ръцете на държавата, и единствената, която го кара да приеме да умре и да убива. По тази причина тя разкрива неговата истина. Убеждението на Шмит не се опира на исторически или антропологически анализ, а на християнската догма за първородния грях, на която той демонстрира вярата си.
Единосъщно с тоталитарните концепции за историята, понятието враг не играе главна роля в живота на демократичните държави, но е употребявано спорадично в същия смисъл. Във време на война тази дума означава страната или организацията, с която се води борбата. По време на Студената война, противникът беше комунизма, в неговата съветска версия, и онези, които му симпатизираха у дома си.
До врага се прибягва и в популисткия демагогски дискурс, които обича да посочва за народно наказание някоя личност, която да е виновна за всички злини, които са ни са се струпали. Понякога врагът бива идентифициран с някое специфично население: имигранти от бедните страни, мюсюлманите. Като следствие от подобно говорене у населението постепенно прониква чувството на страх, така биват подтикнати значителен брой гласоподаватели да гласуват за партията, която формулира това обвинение и обещава да премахне този враг. Тук демократическата рамка опира до своя предел.
В такъв случай не би ли трябвало, за да бягаме от близост с потребителите, изброени по-горе, които компрометират термина, да откажем да си служим с него? Подобен извод изглежда неприемлив, особено в контекста на това, в което живеем – ние не изпитваме никаква трудност да идентифицираме врага, след като самия той ни заплашва със смърт. Чистосърдечното наблюдаване на света около нас не ни кара да мислим, че всичката враждебност е изчезнала от повърхността на земята (както между народите, така и между индивидите). Нашите общества не се обитават от ангелски племена.
За да задържим използването на понятието враг в демократичен режим, би било добре все пак да му променим смисъла. Не може да се присъединим към базови постулати на тоталитарната мисъл, които изрази от типа „войната изразява истината за живота” ни съобщават или да прибягваме до детерминиращия характер на „първородния грях”. Днес има изграден един известен консенсус между онези, които си задават въпроси за спецификата на човешкия род: невъзможно е вече да се твърди, че битката, насилието, войната представляват доминиращата характеристика на нашия вид. Ако трябва първото място да е запазено за една единствена дейност, това би било сътрудничеството много повече отколкото битката до смърт. И тази характеристика се отнася до всичкото население на планетата.
Така се оказваме задължени не да идентифицираме врага с една човешка група, а да преследваме произхода му в някоя идеология или догма, в емоция или страст. Индивидите стават „врагове” само отчасти и само временно. Във всички примери, които споменах, врагът бе отъждествяван с някаква група хора, заемаща фиксирано във времето и пространството място: в даден момент американците за съветите и обратно, в друг момент – имигрантите от някои страни за местното население, в трети момент някои терористи в очите на някои законови власти.
Ако се откажехме да разглеждаме врага като отделна и самостоятелна същност, бихме могли да видим в него по-скоро качество, моментно и преходно състояние, което се намира у всеки един от нас. Вместо да се елиминират врагове, ще си поставим задачата да възпрепятстваме враждебните действия. Това е урокът, който ни преподава жизненият път на такъв борец за пример като Нелсън Мандела – той успя да срази един мощен враг, системата на апартейда, без да пролее капка кръв - като откри сред потенциалните си врагове „лъч човечност”, като схвана причините на тяхната враждебност, като по този начин успя да ги превърне в приятели.
Обаче западните страни, които пострадаха от „терористични” нападения, Съединените щати и други след тях, не тръгнаха по този път. Техните ръководители предпочетоха да възприемат максимата на Ленин, според която, трябва „да бъдат безпощадно унищожавани враговете на свободата”.
Веднага след 11 септември 20011 президентът Буш постави задача пред страната си – с всички възможни средства да бъде осигурена победата на свободата над враговете. По този повод беше създадена даже нова категория, „вражески бойци”[1], които не се ползваха нито от статута на престъпника, съден според законите на страната, нито от статута на пленник, закрилян от Женевските конвенции; те населиха лагера Гуантанамо. Резултатът от тези различни мерки беше, това е известно, разпространението на тероризма.
Не говорим тук за проста семантична промяна в употребата на една дума, нито за чист философски дебат. Би трябвало да побързаме да напуснем заслепяващите етикети, с които продължават да си служат политическите ръководители, те, изправени пред агресия заклеймяват „варварският неприятел”, „чудовищните актове” или „лицата на злото”. Разбирането на неприятеля може да помогне в откриването на специфични средства, с които да се борим с него. Разбира се, употребата на сила – военна или полицейска – трябва винаги да стои като възможност, очакваната атака трябва да бъде парирана с оръжие.
Но към това се добавя и друго следствие: да бъде разбран агресивния агент от неговата гледна точка става незаменимо предварително действие във всяка борба срещу него. Защото зад физическите действия има винаги мисли и чувства, върху които е също възможно да се въздейства. Враждебността може да е мотивирана от чувство на унижение, или претърпяна неправда, или от гняв, или от мечти за могъщество, може да е резултат от невежество. Враговете са човешки същества като нас. За да ги неутрализираме, не е задължително да си служим с бомби, нито с ракети; обаче смелост и постоянство ще са потребни винаги.
Le Monde,11 декември 2015
[1] Сombattants ennemis (фр.), unlawful combatant (англ.) незаконный комбатант (рус.), бел. пр.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
