В памет на Цветан Тодоров (1939-2017)
Inter
Цветан Тодоров избра за своя територия трансграничността на междусекторните пространства.[1]
Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. Ако раздялата и дистанцията са вид смърт, то тя съпътства от ранните години този толкова специален наблюдател на обществото, че е трудно да намерим собствените връзки с него.
През годините на неговото мигриране от изток на запад актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.нар. социалистически реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес.
В конфликта на бинарните опозиции Тодоров е сред онези като Якобсон, Бенвенист, Дюкро, Пърс, Барт и др., които извличат креативния му потенциал. Преди да се заеме с граматиката на литературните текстове, той посвещава работата си на езика като инструмент на семиотичния процес. Всички, които са се докосвали до семиотиката, знаят, че тя също е трансграничната територия на нещата, каквито са, и на генезисната процедура, заложена в тях.
През 80-те години на миналия век Тодоров напуска областта на лингвистичния анализ и започва да се движи по посока на макросите, както биха се изразили информатиците днес. Научните среди, читателите и учениците му отбелязаха тази промяна с известно учудване, тъй като „новото” поле на изследователя Тодоров се оказа далеч не тъй изчерпаемо, колкото е полето на граматиката на жанра на един разказ, колкото и епичен да е той. Но явно бе настъпил моментът изследователят експлицитно да заяви близостта си с една позиция, която никога не му е била чужда, но която бе останала в сянка до този момент. Близостта с Мишел дьо Монтен.
Монтен е сложен автор. Приема се, че е създател на жанра на есето. Трудовете му се четат откъслечно, тъй като изящният му стил позволява да се насладиш дори и от мимолетен допир. Но онези, които познават цялостно творчеството му - като Жан Старобински, например, знаят, че пишейки и размишлявайки върху природата на човека, света и обществото, той изработва и дефинира собствената си гледна точка, в която са алфата и омегата на всичко, изказано от него. Без да се проникне в тази гледна точка, в позата на този, който говори, всичко изказано не би могло да се свърже в цяло.
Монтен се интересува от екзистенциалната страна на въпроса за истината. В книгите си след, да го наречем теоретико-лингвистичния си период, Цветан Тодоров обвързва обекта си на изследване както с биографичния, така и с историческия момент. Също като Монтен, Тодоров внимателно, но не окончателно, изоставя литературната наука за антропологията, историята, психологията, като с това прави рискова крачка към създаването на неповторимата си позиция на изказване. Рискът се състои в напускането на полето на аналитичната литературна наука, в което дотогава се е движил из защитените откъм индивидуализъм аксиоматики.
Този момент е съществен, тъй като е прекрачване в лична отговорност. Монтен изписва много страници, за да проясни мястото, от което иска да пише, както и да постави себе си като пишещ. Подобно на Монтен, Тодоров се стреми и постига независимост, еманципира се от правилата на науката, към която до този момент е принадлежал, и заявява гледната точка на свободния почтен мислител. Нека дадем думата на Жан Старобински: „Решението (на Монтен) се състои в това да запазиш интегритета на отношението със себе си, като поставиш привидностите, изисквани от обстоятелствата, между теб и другия."[2]. Основният въпрос тук е как да не изневеря на себе си, но същевременно да живея в този свят и да правя нещо смислено? Или да упражнявам способностите си - рефлексивни, критични, оценъчни. Тази двойственост е философствана от Монтен по много изискан и задълбочен начин. Направих аналогията, тъй като Цветан Тодоров сам заявява близостта си с нея. Как да бъдеш почтен, да съхраниш почтеността и дълга си към естеството на това, за което разсъждаваш, и същевременно да успееш да изразиш чрез „измамния” език нещо, което да има смисъл. Не само за теб, но и за обществото.
Ако се оттласнем от радикалността на тази дилема, можем да видим двойствеността в по-софистицираните й варианти. Тодоров изхожда от българския си произход и от българските си първи стъпки в литературната наука. Състудент е на проф. Никола Георгиев, литературният авторитет на поколения студенти, преподаватели и изследователи от края на 60-те години до сега. Във Франция Цветан Тодоров е преносител на трудовете на руските формалисти от 10 и 20-те години. Отново диалози. И след книгите си със структуралистична ориентация, като "Литература и значение" (1967), "Въведение във фантастичната литература" (1970), "Поетика на прозата" (1971), "Теория на символа" (1977), "Жанровете на речта" (1978), както и след съвместния му труд с Дюкро "Енциклопедичен речник на науките за езика" (1979) и др., започва поредицата от "другите" книги - книгите за това какво е човекът в историята, възможни и невъзможни уроци, какво е чужденецът, паметта, различният, непокорният, врагът, злото и отново... търсене на смисъла във всичко това.
Тодоров преодолява собствената си вътрешна стена на недоверие към държавността, когато прекрачва извън пределите на литературната наука. Разбираемо е за всички, израснали през тоталитаризма, какво убежище представляваха книгите и още повече теоретичните книги, и още повече концептуалистките книги, и най-вече книгите, посветени на формата, а не на съдържанията.
Поне пет от общо двайсетината книги от периода след 1980 са издадени на български език. Отива си, след като завършва последната си книга, "Триумф на артиста", която ще бъде издадена през март тази година.
Междувременно Тодоров формира идентичността си на гражданин - първо на Франция, по-късно - на Европа и света. Осъзнаването и прегръщането на тази именно идентичност, невъзможна без излизането му от пределите на България през 1964, го тласка към мисленето за врага, чужденеца, различния, другия. Тази тема е съществена за изследователя Тодоров не само защото опосредява собствените му преживявания на изгнаник (макар и с бързо придобит авторитет), но и поради теоретични и исторически съображения. Една от най-оценените и прочути книги на Цветан Тодоров, "Завладяването на Америка. Въпросът за другия" (1982), е разказ за невъзможната и неосъществена диалогичност между европейската и американската култури през XVI век. Друга ценна тема на тази книга е моралното осмисляне на историческите факти, тема, която той не изоставя и в последващите си произведения. Невъзможността за равнопоставеност на двете страни води до пагубни последици. Отново откриваме тези на Монтен по въпроса какво може да се направи, за да се мисли (и евентуално действа) почтено. За Монтен това е постигането на независимост от обвързаностите - от близките, от държавата, от структурите, от материалната обусловеност. Книгата за завоюването на Америка има широк отглас, защото в нея се описват и осмислят последиците от цивилизационната и ценностна денивелация.
За да можеш да осъществиш диалог - независимо дали мисловен или реален, е необходимо да си навън, да си външно поставен. Без тази извънпоставеност, диалогът е невъзможен, поради което историята изобилства от неосъществени диалози.
Критическият метод на Тодоров в изследванията му е дефиниран от самия него като диалогична критика (в книгата му за Бахтин).
Колкото до самия инструмент, езика, нека хвърлим последен поглед към Монтен, ехото от чиято мисъл се открива не толкова в мислите, колкото в поведението или в позата на Цветан Тодоров. Според Монтен, езикът е безсилен (или безполезен, измамен), когато от него се очаква да разкрие истината за света. Но става подходящ за употреба и адекватен на тази употреба, когато се използва за подвижния, изменчив и неуловим поток от събития, сетивности, обмени и емоции. Ако на света се гледа като на жив и в движение, като на част от света, тогава е подходящ инструмент, за да борави с него. Нещо повече, той е равноправен участник в създаването на подвижната и поддаваща се на наблюдение и осмисляне реалност. Мисля, че Цветан Тодоров е близък до тази феноменологическа гледна точка в постсемиотическите си трудове, при това, без да напуска позицията си от по-ранния период. Това се илюстрира от неуморното му внимание към най-разнообразни области - от холандските майстори до Сноуден. Това, което ги обединява обаче, е способността да се наблюдава и мисли през границата на различията.
Над внушителното писмовно дело на Тодоров днес е легнала аристократичната му сянка на човек, не съвсем от този свят. Поради това, че беше дискретен, съсредоточен, отдаден, класически или класицистичен, пределно почтен и опазен от страсти, посветен на мисълта, верен на попрището си и неуморен в делата си. Светът, в който живеем, отдавна не е такъв или не ни позволява да бъдем такива. Отсъствието на наблюдението над обществата и процесите в тях, което осъществяваше Цветан Тодоров от 80-те години на миналия век насам, ще се усеща остро, тъй като времето за него като че ли е безвъзвратно.
[1]inter- prefix: 1. between or among: international. 2. together, mutually, or reciprocally: interdependent; interchange. [from Latin]
Collins English Dictionary – Complete and Unabridged, 12th Edition 2014 © HarperCollins Publishers 1991, 1994, 1998, 2000, 2003, 2006, 2007, 2009, 2011, 2014
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
