И до края не премина на ходом
Харуки Мураками. „За какво говоря, когато говоря за бягането“. Превод от японски Албена Тодорова. ИК „Колибри”, С., 2016
Бягате ли? Не. Недейте! Не е нужно да измъчвате организма си. Има достатъчно други, които доброволно го наказват сурово и системно.
Вчера беше последният ден на август. Пробегът ми за изминалия месец (трийсет и един дни) възлиза на 350 километра.
Юни -260 километра (60 километра седмично)
Юли - 310 километра (70 километра седмично)
Август - 350 километра (80 километра седмично)
Целта е маратонът в Ню Йорк на 6 ноември.
Така започва една от главите на „За какво говоря, когато говоря за бягането“. Избяганите за три месеца 920 километра се равняват на разстоянието от Лондон до Мюнхен или почти 22 пълни маратона. Това е сериозен километраж за всеки професионален бегач, а какво остава за писател, преминал зенита на физическите си възможности. За Харуки Мураками бягането не е начин на живот, но е начин да направиш себе си по-добър.
„За какво говоря, когато говоря за бягането“ е всичко друго, но не и книга за бягане. В нея няма съвети как да подобрим дишането си или как да увеличим скоростта си. Няма да научите тайните на маратонците, нито ще прочетете за ползите от традиционната японска кухня. „За какво говоря, когато говоря за бягането“ е начинът, по който Мураками избира да говори за себе си – чрез своето хоби бягането. Леко, непретенциозно, дори често излишно скромно, авторът разказва за постиженията и премеждията в живота си. Това е книга за „придобитото празно“, в което се настаняват мислите ни, докато търсим, и за научените житейски уроци – повечето от тях самостоятелно и по трудния начин, но най-вече е книга за волята никога да не спираш и никога да не се отказваш.
Мураками признава, че е от хората, които си поставят конкретни цели и искат да направят всичко така, както са го планирали. Това е и смисълът от упоритите тренировки и воденето на статистика за избяганите километри. Да бъде подготвен така, че състезанието да мине безпрепятствено. Маратонът обаче е дълъг и в него винаги има време да се случи нещо изненадващо. Точно както е в живота. Затова, освен добра подготовка, маратонът изисква вглъбяване и воля. Качества, които не се придобиват мигновено, а се създават с години постоянство. Като типичен представител на японската култура, Мураками поставя на почит самоусъвършенстването и увлекателно разказва за изграждането си не само като спортист, но и като човек. Макар действието в книгата да не се развива последователно, а авторът непрекъснато да прави препратки към ежедневието си в Ню Ингланд, Хавай, в родната си Япония и дори към първото си посещение в Гърция, тук той не търси сблъсък на ценности, а разкрива своите мисли за заобикалящия го свят. Местата, сезоните, пътищата, хората, домът – всички те се сменят постоянно и е трудно да останеш концентриран над собствените си цели през цялото това време. Но когато човек има мечта, той е готов да я следва и да плати цената за постигането й.
Мураками не гледа на бягането като на безалтернативен метод за самоизграждане. Напротив, той съзнава, че то не е за всеки и чистосърдечно признава, че е започнал да се занимава с него, за да поддържа по-добра физическа форма. Въпреки че постига сериозни резултати за любител бегач, Мураками така и не съсредоточава вниманието си върху тях, въпреки че често самокритично отбелязва, че те са могли да бъдат по-добри. Причината да не прави това е проста. Бягането на дълги разстояние не е за да победиш другия. То е измислено, за да победиш себе си. Да докажеш пред собствения си разум, че това, което изглежда немислимо на пръв поглед, всъщност е напълно възможно. Че единствената преграда пред нас самите е тази вътре в главите ни и нейното събаряне прави разликата между мечтата и реалността. А за да стане мечтата реалност, трябва да продължаваш да се движиш напред. И до края да не преминеш на ходом.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
