Отворено писмо до Дубравка Угрешич
Нищо у нас не се променя
Драга ми Дубравчице,
Така преди години започвах писмата си до теб, помниш ли? После две-три от тях се върнаха обратно и аз разбрах, че си сменила адреса си. Дано те намеря на този. Издирих го веднага, след като прочетох разговора ти „Всичко вече е друго“ в брой 4 на в. „Култура“ от 3 февруари. Потиснах се от него, да си призная. Сигурно защото и на мен отдавна все такива мисли ми се въртят из главата. Тежки думи изричаш, и точни. По обичайния за теб лек и увлекателен начин. Без никому да оставаш длъжна. Обадих ти се по телефона, да те поздравя и чуя. Но само оставих съобщение. И понеже никой, освен твоя автоматичен секретар не ми обърна внимание, реших да ти драсна черно на бяло.
Да, глупостта е всеобща. Деградацията – налице. Простотията тържествува и въздава от самия връх на света. Човечеството мутира. Кичът е неговата нова естетика. Книгите са на изчезване. Десетки езици и занаяти – също. Особено нашите, Дубравке... Въздухът е отвратителен. Снежинките – индустриални. Гърмят атомни централи. Не се диша. „Танц на ръба на пропастта“, както е озаглавил своя последен роман един френски писател – Грегоар Делакур.
Това – в глобален, както масово му викаме вече, мащаб.
А в национален? Фестивален? Не ми се говори.
Като се видим – тогава. За да разбереш обаче защо е това отворено писмо, нека първо цитирам част от разговора ти, където подчертаното е от мен (освен имената):
Дубравка Угрешич: Вие цитирате все старите ми книги... И това отразява променената литературна ситуация. Какво представлява литературата днес? Ще ви дам пример с мен – ето, поканиха ме на фестивал. Но защо? Да привличам интереса на медиите, но моите книги ги няма?! Никой не ги чете. Тогава в какво качество съм тук?
Марин Бодаков: Вие сте звезда.
Дубравка Угрешич: Звезда без покритие.
Марин Бодаков: Звезда с покритие за моето поколение. За това трябва да благодарим на вашата издателка Малина Томова.
Дубравка Угрешич: Нека говорим сериозно. Реално, въобще не е важно какви са книгите ми. Тях ги няма. А бих искала да си намеря издател. Но това вече не е важно. И знаете ли - литературният материал се продава като всеки продукт във всички страни и навсякъде се въртят около десет писатели на година. А аз съм тук, на този фестивал, за да символизирам писателската професия – образно казано, една жена с перо в ръка. И трябва да изпълнявам тази роля три дни. А кой ме чете? Какви са моите книги? Никой вече не се интересува. Това са фестивалите. (Бел. ред. Междувременно организаторите на фестивала я свързаха с български издатели).
(Тук и аз искам междувременно да туря една скоба. „Организаторите на фестивала“ много добре знаят кой е твоят издател в България, да не говорим за водещите разговора с теб. След всяко цитирано в него твое заглавие те най-добросъвестно посочват името на издателството, също в скоби. Е, сбъркали са на едно място и са слели две отделни издателства в едно. „Факел експрес“, Дубравке, а не „Факел“ е издало цели три твои книги – във възможно най-качествените за епохата преводи и оформление. Бог да я прости голямата Душа (по заглавието на нейната първа книга стихове) на Малина Томова! Не спираше да тича с торбите ръкописи, да търси пари за тях и да се раздава за другите като подвижница! Няма я вече.
Но аз, дявол да го вземе, съм жив и продължавам още и да чета, и да пиша, и да издавам и свои, и чужди книги. Ето тук, на този сайт http://www.fakelexpress.com/ можеш да ги намериш, ако искаш, и да разбереш с какво съм се занимавал през всичките тия 15 години, откакто се видяхме с теб за последен път. Беше през лятото на 2002 година, няколко месеца преди да излезе „Четенето забранено“. Твой редактор и издател бях аз.
Така че въпросните „организатори“ можеха да се свържат и с мен. Или поне главният водещ на разговора Марин Бодаков, който ме е намирал винаги, когато сме имали нужда един от друг. А можеше и ти да ми драснеш някой ред. Ако държиш, разбира се, на своите български издатели и приятели. И то далеч преди твоето идване в България през месец декември 2016-а.)
А сега да затворя скобите и да ти кажа нещо извън тях, нещо дребно наглед, дори дребнаво, но важно и показателно за цялата наша „променена литературна ситуация“, както много правилно си забелязала и ти в интервюто си.
Разбрах, че ще идваш на Фестивала ден (!), преди той да започне, когато някой от „организаторите“ се беше обадил в редакцията да пита имаме ли изостанали бройки от твоите (три!) наши издания. Да им дадем да продават. Както и да им подготвим справка за теб. Ние, които дори не бяхме поканени на твоята вечер...
Странно. Сякаш и те не са очаквали, че ще дойдеш...
Само че сега сме едва в началото на февруари и до поредния фестивал има цели 10 месеца, а новите участници са вече известни. Вече и аз дори знам името на единия от тях, тъй като – вари го, печи го, – бях първият, който го издаде в България. И не само издаде в отделна книга, но и го представи с различни текстове – и проза, и поезия, и есеистика – в списание „Факел“. Както и тебе, Дубравке.... За което ти благодаря. Броевете с твое участие са били винаги сред най-четените, докато още четенето беше забранено.
Едва ли си в течение, но списанието спря да излиза през 2012 г. Познай защо. Минаха четири години оттогава, а някои още звънят в редакцията да се осведомят къде могат да си купят новия му брой. Други отдавна са го забравили, защото и тях отдавна ги няма. А трети най-вероятно и не знаят, че е излизало такова списание. Че повечето от авторите, които днес канят по фестивали и семинари у нас, са познати на българския читател от времето, когато те са ходели прави под масите.
(Това е друга тема – знам, но и не съвсем друга, и аз ще използвам повода да отворя още една скоба: защо нито една медия у нас не реагира, не се опита публично да оповести и коментира спирането на едно от най-популярните литературни списания в България? Защо така се промени литературната ситуация у нас?)
С теб двамата, Дубравке, се помним (надявам се) от лето 2000-но, когато прекосихме Европа от Лисабон до Берлин с един умопомрачителен „Литературен експрес“. Бяхме заедно денонощно в продължение на месец и половина, изприказвали сме сума думи. Писал съм за теб. Пазя писмата ти. Била си ми и на гости вкъщи – една витошка вечер, вляво от теб седеше Вержи, помниш ли я, от Влака?... Нея на твоята вечер в НДК не видях, но видях друга неуморна пътешественица – Силвия Чолева. Стоеше права под афиша с програмата на Фестивала, встрани от публиката. Всички места бяха заети, наоколо пристъпваха от крак на крак и други пѐтимни да те чуят и видят. „Ха – изненада се Силвия. – Ти си тук?“ „Защо бе, Чолева – попитах на свой ред и аз. – Защо да не бъда? Знаеш, че сме приятели с Дубравка. Да бяхте ми се обадили, че идва. Можеше да отменя някои от вас сега. Изтрепахте се от кръгли маси и дискусии”.
А тя кимна към афиша зад нея и рече: „Питай организаторите“.
Какво да ги питам, Дубравке. Наш деен литератор седеше до теб и ти задаваше въпроси, ти бавно и спокойно отговаряше на своя гальовен и леко завален майчин език, после публиката те наобиколи за автографи, смеси се с новата, която заприижда за срещата с Адам Загаевски, и на мен вече ми беше трудно да се добера до теб. Пък и ми се отщя. Умна жена си, изгнаница при това, веднага ще схванеш за какво иде реч и сеч. Махнах с ръка за поздрав на следващия модератор, без да разбера дали изобщо ме забеляза – и емигрирах.
Има една българска поговорка: „Казвам ти дъще, сещай се, снахо”. Та затова реших да ти се обадя с едно отворено писмо. Ти поне четеш.
А четенето, Дубравке, е занимание самотно, знаеш го по-добре от мен. И все повече, уви, са ония, които ги е страх да останат насаме със себе си. Защото там нема никой.
Пък и вече не е забранено.
Твой Георги Борисов
10 февруари 2017
P. S. Тъкмо бях сложил точка и се чудех да го изпращам ли въобще това свое писмо до някого или не, когато дойде следващият брой на вестник „Култура“ – № 5 от 10 февруари. С цяла страница, посветена на книгата „Частица от бурята“ на Марк Странд, „един от най-значимите американски поети“, както пише в анонса. Благодаря на „Култура“ и на Марин Бодаков, подготвил страницата, за мястото и вниманието, които са отделили на тази уникална поетична антология, излязла малко преди ти да ни се явиш на Фестивала. Уникална заради „променената литературна ситуация“: преводна поезия у нас, Дубравке, вече почти не се издава, и то не само заради липсата на пари. Мътя го от девет години този том с Катя Митова, съставител и преводач на половината от книгите на Странд, включени в сборника, а те са 11. Цели девет години се сбират сили, талант и търпение, за да се появи на бял свят тази книга! Другата преводачка в нея е друга наша известна поетеса – Кристин Димитрова, и за вестител в света на мъртвите като Странд преводът им на български е истинско събитие. Знаеш кой е Странд – един от любимите американски поети на Бродски, твой събрат по съдба, когото ти толкова тачиш и цитираш. Освен двете крайно важни за читателя интервюта с Катя и Кристин, вестникът е поместил и кратичкото, но необикновено гъсто и точно есе за нищото в поезията на Странд от поета Кирил Василев. Този път името на издателството – „Факел експрес“ – го има и не е сбъркано. Само че защо го няма името на редактора, Марине? Толкоз ли не остана бяло поле да го сместите? Поезията е тънка материя, не всеки може да я чете, камо ли да я докосва и редактира. Питам те, защото и в предишния брой ми се стори, че липсва едно друго име сред издателите на Дубравка Угрешич у нас...
Ха, бъдете здрави!
Георги Борисов,автор на стихосбирката „Нищо“ (2015)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
