Ксавие Филипс свири Прокофиев
В четвъртък (9 февруари) програмата на концерта на Софийската филхармония претърпя две промени. Най-напред бе сменен диригентът – очевидно в последния момент, защото на пулта застана Славил Димитров, който е диригент на филхармоничния хор. А обявената и много по-неизвестна у нас Трета симфония на Чайковски бе заменена с непрекъснато свирената, особено от филхармонията, Четвърта симфония. Предполагам, Димитров е разчитал, че задачата му ще е по-лека, ако оркестърът познава добре симфонията. За да може да използва повече репетиционно време за сложния и почти непознат текст на Симфония-концерт за виолончело на Прокофиев, още повече, че там му предстоеше да партнира на виолончелист с много сериозна кариера, французина Ксавие Филипс (1971). Той има и забележителна биография с това произведение – свири го под палката на Ростропович с Националния оркестър на Вашингтон, по-късно – с НюЙоркската филхармония. Когато си работил едно произведение с първия му изпълнител (става дума за преработената от Прокофиев версия, изсвирена премиерно от Ростропович под палката на Святослав Рихтер, дирижирал за първи и последен път в живота си), естествено е да попиеш от него всичко, което той споделя за него. Но Филипс го свири много по-различно. Неговото соло не е мощна доминанта, властваща над оркестъра с аргументите на монологичната изява; Филипс търси непрекъснато устойчивия диалог с оркестъра, като не пропуска, разбира се, да използва гъвкаво и въздействащо предимствата на звука, който произвежда със своя Гофрилер, обемен, вибриращ, интензивен звук, който може да бъде и „кадифен”, и силно характерен; който задържа вниманието с безбройните си възможности да се променя, да рисува, да влиза в равностоен диалог с оркестъра и същевременно изненадващо да променя характера и посоката на движението. Великолепно реализира контраста във втората част въпреки доста неубедителния „отговор” от оркестъра. Филипс е майстор на дългата линия, фразите му са цялостни по отношение на тембъра, играе с плътността на звука, търси смяна на колорита в съответствие с оркестровата среда. Това се изля в каденцата на частта, след която, със забележителен рефлекс, той смени блендата след влизането на оркестъра, за да изработи забележително финала. А третата част, достатъчно разнообразна в протичането си, Филипс бе решил през очертаването на различни звукови сфери - от широкия мелос през острите ритмични атаки, в доста по-гъвкав „разговор” с оркестъра – особено в изменящия се в игривостта си характер на темата-песничка (взета от известна белоруска песен „Бъдете здрави”), която звучи достатъчно иронично, дори гротескно – нещо, което челистът „изигра” прекрасно, за да стигне до разсипващата, оголена трагика – виолончело с убийствени медни и свистящи духови във финала, в който музиката просто спира. (Концертът е, може да се каже, предсмъртно творение на композитора заедно със Седмата му симфония – година след премиерата му композиторът умира.) За мен това бе важна среща с интерпретатор, чиито идеи те задължават да следиш прочита му, колкото и в него да не откриваш следи от собствените си представи за творбата. Но различното, което ти се предлага, е не по-малко вълнуващо.
Силно разочарова втората част на концерта, в която прозвуча Четвъртата симфония на Чайковски. Нямах усещането, че диригентът познава добре композицията, за да наложи своя възглед за нейния прочит. Не може да се разчита само на „ефекта Чайковски”. А случаят с тази симфония бе, изглежда, точно такъв. Тя просто бе изсвирена, а това изсвирване бе изпъстрено с неумели и нелепи мелодраматични дъхове, с неравномерна декламация на текста от различните групи, както и с липсата на баланс между тях. Звукът, който оркестърът произвеждаше, бе мътен, лишен от цвят, от артикулация, от интензитет, от фокус. Грубото, разлято, форсирано звучене, особено в силно драматичните, „съдбовни” моменти, бе направо дразнещо. Имах чувството, че в този момент оркестърът си припомня композицията - на няколко места се чуха погрешни влизания, многобройните секвентни движения в творбата, важен драматургичен похват на композитора, в случая създаваха усещане не за развитие, а за някаква тавтологичност на звуковата материя поради липсата на каквото и да било въображение в изпълнението им. Повечето от многобройните сола на дървените бяха твърде формални, пиколото направо бе проблематично... Не е необходимо да изброявам повече, бих добавила само, че подобно равнище на изпълнение не спасява концерт.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
