Тотка Монова:
1. Кои са положителни събития или тенденции в българската медийна среда през 2016 г.?
2. Кои са отрицателните събития или тенденции?
Каквото и да кажем за българската медийна ситуация, то няма как да излезе извън общата контекстова рамка, че е налице доминацията на специфичен модел на журналистика, който още през 2009 г. трайно ни извади от списъка на държавите със свободни медии и премести България в групата на страните с частично свободни медии. За нас постистина не е нова дума – тоталитарната постистина бавно и полека бе заменена от корпоративната постистина. В този смисъл, масовата аудитория у нас си живее в „дезинформирано” информационно общество (по дефинициите на Скот Лаш) вече 70 години. Характеристиките и оценките, които дават за нашите вестници преди повече от век д-р Борис Андреев, д-р Васил Пундев, Димо Казасов, Тодор Панов са толкова тревожно актуални и към днешна дата, че вече се превръщат в дисертабилна тема. Тодор Панов, забранен автор по времето на социализма (една от причините е критиката му срещу насажданата от Русия панславянска идеология), издава през 1914 г. „Психология на българския народ” – книга, която би било добре да се раздаде безплатно на новоизбраните след няколко месеца депутати. В нея има специална глава за българската преса, която ме порази с оценките си през 1992 г., когато книгата бе преиздадена за първи път. Фактът, че четвърт век по-късно те стават с всеки изминал ден все по-актуални, вече предполага задълбочен научен анализ. Ето един малък откъс от главата за пресата:
Благодарение на своята малокултурност, българските политически дейци твърде скоро обърнали своите печатни органи в улични парцалчета, в най-лошия смисъл на думата.(...)В желанието си да навреди на политическите си противници, партийната преса без всякакви скрупули измисля отвратителни клевети и ги поднася на публиката като несъмнена истина, а като знае, че в мътна вода риба се лови по-лесно, тя съзнателно и планомерно сее деморализация, развенчава всички авторитети, осмива нравствени принципи, разрушава обществената дисциплина, раздухва и поддържа ниски тълпийни инстинкти, подкрепя и пледира за явно противозаконните искания на известни политически групировки – с една дума, сее в страната разврат в най-широкия смисъл на тая дума.(...) „Независимата преса” нанесе на страната много повече вреда, отколкото партизанската. (…) „Независимите” вестници буквално всеки може да подкупи и за тази цел не са необходими големи средства, тъй като нашите журналисти понякога се задоволяват с твърде малко пари и срещу такава малка сума могат да ви напишат каквато щете дитирамба или клеветническа статия.(...)
Но продажността на нашата „независима” преса не се ограничава само с това. Понякога някои от тия вестници се продават на чуждите държави и стават техни агенти (...) Тая национална измяна в някои случаи бива твърде ловко и изкусно прикрита, но в други случаи се прави тъй цинично открито, че не може да не се учудва човек на смелостта и развратеността на нашите политически нрави, гдето могат да се вършат безнаказано подобни постъпки. (...) Българската „независима” преса живее само с новини, аларми и сензации. Тя живее и диша само с тоя жанр съобщения. И ако няма новини, редакцията си измисля такива, и колкото сензациите са по-сензационни, колкото новините са по-невероятни, толкова повече тя тържествува и потрива ръце, защото тиражът ще се увеличи. (...) Българският „журналист” е готов да напада всеки или за да си отмъсти, или от партийни съображения, а понякога дори и от чисто материални интереси. Някои по-прозорливи журналисти по такъв начин са достигнали и до дипломатически постове. (...)
При тия условия какво е било влиянието на нашата ежедневна преса върху психологията на народа? Най-отрицателно, развращаващо, деморализиращо, както в духовно, така и в умствено отношение. По-страшен враг за България, отколкото нейната преса и политическите й партии, ние не познаваме.
Всички тактики на „информационната война”, които Алвин Тофлър формулира, вече десетилетия се прилагат успешно от българските медии. А аудиторията отдавна има изграден рефлекс да търси истината някъде извън традиционните медии. Засега социалните мрежи й дават, ако не истината за фактите, поне илюзия за що-годе коректна информация. Джон Пилджер ни предупреждава, че е крайно време да се разделим с всякакви илюзии по отношение на съвременната медийна среда, защото „...всъщност, имаме война на медиите, цензура – чрез медиите, изкуство за демонизиране – чрез медиите, възмездие – чрез медиите...”. Дали е само ирония на историята, че май пак стигнахме до сакралния ленинов въпрос: „Какво да се прави?”
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
