Ходене по буквите
Александър Шурбанов. Предслънце. Избрани и нови стихотворения. Издателство „Скалино”, С., 2016, цена 12 лв.
По отношение на поетическата форма Александър Шурбанов знае всичко и може всичко – нали Милтън и Чосър, и Дилън Томас уверено крачат на български в неговите обуща. Редом с тях вече и Шекспир. В „Предслънце” обаче не са важни лингвистическите илюминации, литературните похвати са потънали дълбоко под повърхността на текстовете. Тук съществен е един таен трагизъм, който колкото владее формата, толкова и придава непринуденост на неговите стихотворения от различни години. За мен дълбоко трогващо е последното произведение в малката книга – „Стихотворението, което не написах”, за което Шурбанов казва, че е най-доброто му стихотворение – то е за хората, които най обичах/ и не им го казах никога. Но грешите, професоре, в това ненаписано стихотворение са вградени читателите и темите на творбите ви, публикувани от 1977 г. насам (в т.ч. и за пръв път в „Предслънце” – като „Млекарката на Вермеер” и „След Меркуцио”). Приемам тази стихосбирка преди всичко като доверяване. И като поверяване пред Времето. Дълго я оставях встрани в очакване на онзи спокоен момент, в който да я прочета внимателно. Той, разбира се, не дойде, но „Предслънце” сподели с мен своето спокойствие, съзерцание, умиротворение. Сподели своите акварелни стихотворения, в които обаче изведнъж може да се появи някоя рязка черна мазка, но само в очите на онзи, който вече не бърза за никъде. Този трагизъм обаче не е поанта. Той се появява мимоходом. И изчезва. Александър Шурбанов пише привидно простичко, но надали ще намериш по-точна фраза за състоянието, което той иска да изрази – всичко е внимателно обмислено и заковано. Сякаш авторът се обръща към някого, когото дълбоко уважава и пред когото от само себе си почва да мери своите приказки, и е още по-открит и искрен. Кой е този някой? Дали това е Природата? А може би е Изкуството? Аз не знам. Може би и в тази негова стихосбирка природата е видяна като изкуство? И изкуството е видяно като природа. Може би най-добрият рецензент на тази стихосбирка би бил Торо – той би оценил уединението на лирическия Аз, потребността му от самота и близост тъкмо чрез самотата. Но и примирението, смирението, живота с по-малко страх. Лекото отвръщане от хората. Завръщането към птиците. Животът е едно безспирно мятане/ към недостъпния простор на въздуха, пише Шурбанов в ключовото „Поезия”. На финала, с последователна откритост, той споделя, че не е писал за неизвестните значения/ на краткото ми вясване в живота. Мятане, вясване, разсипване, разпиляване – това ли е животът? Стихотворенията от „Предслънце” го опровергават. Животът е „Всичкото безсмъртие, което имаме”, както заявява едно от най-трагичните и обнадеждаващи стихотворения в тази книга. Защото, по моему, съхраняването на човешката способност за трагична дълбочина е единствената надежда за оцеляването и на поезията, и на живота изобщо. (Прочее, тази книга има и своята версия на английски – Foresun, публикувана от същото издателство преди българската.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
