Силата на съдбата в Софийската опера
Опера за певците
Тази опера е късна рефлексия на късната барокова опера, в която музиката и гласът са над всичко. Следователно, успехът е обусловен от качествата и комплектуването на основните изпълнители-гласове, чиято функция е да осигурят удоволствието на публиката, за която в самата история няма дълбоки психологически конфликти или морално-етични послания. Поръчкова творба за руския императорски Каменен (Мариински) театър вследствие успеха през 1860 на един мини Вердиев „фестивал” в Петербург, когато с италиански певци се представят „Травиата”, „Трубадур” и „Бал с маски”. Сюжетът, по споразумение с имперската цензура, е извлечен от драмата „Дон Алваро или Силата на съдбата” на испанския драматург Анхело Перес де Сааведра дук де Ривас. Творбата показва как едно слабо либрето е преобразено във великолепна и силна музика. Героите, според текста, нямат особено психологическо развитие, няма ярки конфликти. Но пък масивите Вердиева музика рисуват ситуации, чувства и настроения, предизвикващи интереса на публиката. Драматургически творбата е накъсана, мозаечна, идеята е да се движи само линията на съдбовната любов на Алваро и Леонора. Но и между тях не се случва нищо извън раздяла и смърт, предопределена от съдбата. Военните сцени са прибавени по желание на Верди с изрично указание към Франческо Пиаве да се използва италианският превод на втората част от трилогията „Валенщайн” на Шилер.
Мотивът на съдбата е заложен в увертюрата, която не прозвуча много убедително. Нямаше ги контрастните цветове и онова специфично вътрешно движение на музиката. Италианският диригент Франческо Роза я „поставя” между първо и второ действие (идеята не е негова и има смисъл, тъй като оттам тръгва драмата). Но и целият спектакъл, макар да имаше хубави моменти на стилна мекота в звука и добри сола, макар да следеше солистите и оставяше на тях да водят действието, протече някак плоско, еднопланово, особено в оркестъра. Хорът (диригент Виолета Димитрова) не постигна ефектността на двете битови сцени поради липса на акценти в динамики, нюанси, цветове – особено при женските гласове.
Принципно в „Силата на съдбата” няма предпоставки за режисьорски открития и това определя консервативността на реализациите. Режисьорът Пиер Франческо Маестрини, сценографът Хуан Гийермо Нова, Джузепе Канджеми (видео) и Лука дал Алпи (костюми) са направили пъстър театър - в известна степен, нов за нашата публика, която на премиерата реагира възторжено на проекциите с ефект на 3D. Което е неизбежно условие за постановка, която пътува из Европа (за пръв път е поставена в Марибор). С риск да покажа липса на фантазия, считам ,че „гледките” по време на увертюрата бяха извън смисъла на музиката. Но пък ефектни с реализма и красотата си бяха пейзажните картини, църквата, манастирът и последната „декорация” – убежището на Леонора сред скалите. Режисурата не е агресивна, удобна е за певците, които спокойно пеят трудните си партии. С риск да потъна в плаващите пясъци на претенциозността, ще добавя, че постановката е практично в мобилността си театрално решение, в което нямаше нищо необикновено, разтърсващо. Затова не споделям патетиката и завладелия мнозина възторг. Отново ще изтъкна – това е опера на оперите; опера за певците.
Отново една голяма роля - точно за Габриела Георгиева. Тя има в гласа си и мощта, и благородството на тембъра, придаващо особена мекота, а на места и матовост – специфична патина на изпълнението. В арията „Son giunta” с хора на монасите, където някои певци или потъват, или викат, и във великолепното изпълнение на „Pace, Pace, mio Dio” тя умее/знае да въздейства и с централната част на сопрана си, и с височините, премерено атакувани, красиви и винаги родени от емоцията. Дон Алваро също е вдъхновяващ образ и Костадин Андреев го насити със страст. Много опитен певец, той преодолява сложността на партитурата и, контролирайки гласа си, вае образа в емоционални детайли. Но във високите тонове пренасища звуковото пространство с напрежение. Заедно с баритона Кирил Манолов - Дон Карло, един праволинеен, но движещ действието образ, превърнаха четирите дуета в кулминации на операта. Кирил Манолов има богат, прекрасен, тембрист глас, който пленява с излятата си елегантна белкантова фраза, с вибрациите, оттеняващи характера му на испански благородник от XVIII век, човек на честта, изпълнен с омраза и мъст. Всред мрачните настроения дуетът на приятелството бе наситен със светлина и топлота. Рикардо Занелато не се открои като Приор на манастира нито в глас, нито с присъствие на сцената, а е известно, че това е ярка басова роля. Изпълнявали са я незабравима плеяда български прочути баси. Баритонът Илия Илиев - фра Мелитоне, беше артистичен, забавен, попадение за ролята. И слаба Прециозила. Олга Михайлова-Динова, особено във второ действие, излъчваше несигурност и очевидно неразбиране – и в актьорски, и в певчески аспект, на ролята. Прециозила – едно ярко цвете всред страданията, бе обезличена поради гласово безсилие и представена с най-баналните актьорски оперетни шаблони. Известно е, че партията се пее от много ярки мецосопрани, тоест, тя е за съвсем друг вид изпълнителка.
Премиерата донесе радост на оперната публика, която винаги е обожавала Верди. Независимо от посочените недостатъци - в интерпретационно отношение, тя е важно събитие в сезона на Националната опера. Което затвърди и позицията на сопраното Габриела Георгиева на истинска белкантова примадона на театъра.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
