Реплика от ложата (театър), брой 2 (3147), 20 януари 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Чехов по обертонове
Български  |  English

Чехов по обертонове

 

„Човекът, който искаше“ по Антон П. Чехов, сценична версия и постановка Маргарита Младенова, музика и звукова инсталация Асен Аврамов, сценография и костюми Ивайло Николов и Ива Гикова, участват Алиса Атанасова, Весела Бабинова, Владимир Пенев, Владимир Зомбори, Владимир Димитров, Иван Петрушинов, Луиза Григорова, Светлана Янчева и Стоян Младенов. Малък градски театър „Зад канала“. Премиера на 17.12.2016 г.
 
Отварят се случаи да обяснявам на студентите си, че има два вида грешки: от незнание и от много знание. Първите могат да сполетят всекиго, вторите – само майсторите. С „Човекът, който искаше“ сме пред случай от втория тип.
Спектакълът обединява три разказа („Верочка“, „Дамата с кученцето“, „Учителка“) и „Предложение“ – драматична шега в едно действие. Подборът на текстовете е прецизен – те са изцяло в линията, полагана от Младенова тук. Съществен принос за тяхното „сплавяне“ има музикалното решение. Асен Аврамов избира изпълнение на живо, колкото следващо, толкова повече съграждащо единяващия действието контур. Специално отбелязване заслужава работата на „човека-оркестър“, Стоян Младенов, с музикантски и актьорски плътното му присъствие.
Маргарита Младенова заявява коректно намеренията си. Тя желае да отвори „пространство за човекознание“, да прокара артистичен път към проклетите въпроси на човешкото битие. Във фокус са парадоксалният страх от живота, уплахата пред любовта, ужасът от ближния – екзистенциалните патологии на човешкото. Чехов е избран не като автор на изящна словесност, а като успешен лекар, колкото и горчиви да са лековете му.
Чехов е безпощаден към „калъфите“ на човешкото, към черупките на „условната истина и условната лъжа“, уж призвани да прикрият същественото, интересното, искреното съществуване. Неговите персонажи са още в младостта си изхабени, изсивели, повехнали, но не под натиска на външни обстоятелства, както твърдят те, подвеждайки безчет свои интерпретатори, а защото доброволно налаганата и придърпвана коруба безостатъчно е спаружила и задушила уж лелеяния и затова пазен в тайна интимен „истински живот“. Тя изчерпва цялото им същество, дефинира всичките му измерения. Истеричното жестикулиране на „героите“ по посока на някакъв „нов, прекрасен живот“ е спазматична пулсация на една тотална пустота in personam.
В „Човекът, който искаше“ всичко това е на сцената, но с недостатъчна мощ на внушението. Публиката спонтанно се раздвижва едва в последната част на спектакъла. Тогава пред нея застават Светлана Янчева, Владимир Пенев и Иван Петрушинов – трио с мощен талант и масивен опит. Янчева и Пенев са при това от доста време насам най-профилираните Чехови актьори в България. Тримата постигат качествен ефект, но не може да не се види усилието, с което възпират пластове от своя ресурс, дисциплинирано изрязват напиращи свои потенции. Редукциите са болезнено очевидни при по-младите актьори. Всеки от тях, сценично нещастен по своему, е парциален, неорганичен, неубедителен. Абстрактната сценография не им помага, даже напротив. Какво се е случило?
Маргарита Младенова е доказан познавач на Чехов. Той е най-изследваният и най-поставяният от нея автор. Тя и Иван Добчев са в наши дни българските режисьори с най-адекватен и дълбок усет за неговата драматургия. Младенова знае в тънки детайли преднамерената многослойност на действията и образите в нея. Тук, в името на своята програма за „преосмисляне на предмета и езика на театъра“ очи в очи със сегашния тревожен свят, опитната режисьорка се решава на радикален ход.
Казано на музикален език, тя отстранява от Чеховите текстове основната честота. Елиминира тона, формиран от трептенето на цялата маса, който при ненатренирано възприемане се чува като единствен. Способна да следи разчленено Чеховия хармоничен строй, Младенова абстрахира отделни обертонове, придава самостоятелност на частични вълни. Така диагностицирането на „заболяванията на разтрошения човек“ изказва себе си директно. „Тънкото Чехово чувство за хумор“ става гръмко.
Обертоновете биват обаче както хармонични, така и нехармонични. Чехов разчита на последните. Той оставя основния тон да прозвучи със страховита сериозност и с цялата сила, за която претендира. Отпуска пълногласие на „широката славянска душа“, на „дълбоките“ страсти и „богатите“ мисли, на кахърното самонадценяване и самодоволното самосъжаление. И точно през обертоновете, надраскващи основния, въвежда убийствената си ирония. Саморазобличаването на корубестата кухина, величаеща себе си като духовна и душевна пълнота, става посредством типа прозвучаване на „частичните тонове“. Ескалиращото им надслагване прави видима несъстоятелността на основните, което именно отприщва смеха.
Чехов стои в началото на т.нар. абсурден театър, но неговите средства за проявяване на абсурда не са идентични с тези на по-сетнешните автори. Клоунадата, за каквато апелира Бекет при поставянето на собствените му пиеси, не може да заработи при него.
Дочуването и извличането на нехармоничните обертонове при Чехов не е проста работа. Изисква се методологически субтилна херменевтика, нужно е майсторски умело сетиво. Дестилирането на дисхармоничното и неговото еднопистово демонстриране няма как обаче да съхрани тънкостта на чувството за хумор и всъщност не е способно да предизвика смях. Във всеки случай, не смеха, заложен от Чехов. За да се тръгне към подобен ход, би следвало да е предположено, че зрителят е смогнал предварително, в домашни условия, да разложи Чеховата хармония и владее способността да просвирва на ум основната мелодична линия в реалното време на спектакъла, наслагвайки я върху него. Типично майсторска грешка.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”