Противоположни подходи към шедьоври
Пианистката Йоръм Сон гостува на Софийската филхармония за втори път (през миналия сезон е свирила Моцартов концерт) с Концерта във фа на Джордж Гершуин. Тя бе всъщност събитието в абонаментния концерт на оркестъра с диригент Бернхард Гюлер. Сон е корейка с добавено немско музикално възпитание, взела е необходимите отличия от конкурсите „Ван Клайбърн”, „Чайковски” и „Рубинщайн”, за да се заяви категорично в клавирното пространство. Има всички качества за това, най-привлекателното от които е свободата в прочита. Действително, концертът е изключително подходяща творба за солист с бърз ум, виталност, фантазия – все качества, които Сон притежава. Притежава и умението да се вплете в оркестровата фактура, без нито за момента да забравя лидерската си роля на солист – тя и добре се възползва от нея, за да изведе личния си прочит до логичен финал. Още с встъпването си определи и наложи характера и специфичната енергия във взаимоотношенията пиано-оркестър, съумя да се впише, дори да коригира и дисциплинира оркестровата звукова картина. И тя е от пианистите, които сякаш дърпат звука от клавиатурата като от струнен инструмент, постигат с лекота този ефект. Същевременно е изумително точна по отношение на щриха, чрез него леко и красиво репликираше оркестъра. Така свиренето се превърна в чудесна игра, диалог, който бе доминиран и насочван от Йоръм Сон. Тя създава собствено пространство около себе си; когато партньорът й „подава” звука и темпото, които са й необходими, пространството става общо, но по някакъв магически начин се прибира, когато пианистката усети ограничение в личната си визия за темпов подем, за тонов рисунък или динамични контрасти, за изненадващи акценти. Тя наистина може да постигне всичко, което иска, през клавирния звук.
Още трудна и контрастираща музика от Гершуин, Барбър и Бърнстейн изпълни филхармонията. С доста компромиси, особено по отношение на живописната партитура на „Един американец в Париж”. Тази тонова импресия е твърде комплицирана и в съотношението на темпата, и в звуковите метаморфози, и в гъвкавостта на тонообразуването, в лекотата, която изисква. Митът за агресията в джазовия ритъм отдавна не е актуален, особено що се отнася до гъвкавата елегантна подвижност, чувството за хумор и тембровото остроумие на „Американеца...”. Вместо това, преобладаваше грубичкият, силен звук, известна тромавост в смяната на темпата и недостатъчно въображение в мелодичния рисунък, липсата на виц в танц-епизодите, което естествено измести характера на пиесата.
Поетичното настроение се появи с контрастното на Гершуиновия флаш Адажио на Барбър, пиеса, която винаги предизвиква отзвук и не оставя равнодушни и музиканти, и публика с дългите мелодични линии, с емоционалната гъстота на фразата, с внушението за непреодолима тъга. Драматургията на концертната програма очевидно й бе определила ролята на подготовка на публиката към напрегнатата атмосфера в Симфоничната сюита на Бърнстейн „На кея”, създадена от музиката му към едноименния филм от 1954 г. на Елия Казан с Марлон Брандо. За мен хрумването по време на изпълнението да се прожектират откъси от филма, грубо извадени и монтирани от недоброкачествено копие, провали ефекта от музиката. Тя, музиката, е способна да провокира въображението на хората, стига да имат капчица от него, а нейната „плашеща” абстрактност е онова тайнство, което раздвижва духа и емоциите; и е лек срещу летаргията на ума, на съзнанието. По време на изпълнението/прожекцията на „На кея” видях за пореден път как картинката измести звука и как всички се бяха вторачили в беззвучното филмово действие, актьорите, като риби в аквариум, отваряха уста, музиката звучеше, но би могло да се каже, че бе точно толкова беззвучна и лишена от себе си, колкото и орязаният „ням” филм. Трудно се преглъща подобно двойно окастряне в изкуството!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
