Пророческата книга на Рорти
Три дни след президентските избори един наблюдателен професор по право публикува в туитър снимка на три абзаца, леко сбити, от книгата на Ричард Рорти „Да постигнем нашата страна: Левичарски поглед върху Америка на ХХ век“1], издадена през 1998 г. Снимката бе споделена в туитър хиляди пъти, като това доведе до огромен интерес към книгата – рейтингът й в „Амазон” скочи рязко и в края на деня вече се бе изчерпала. („Харвард юнивърсити прес” преиздава книгата за пръв път от 2010 г. насам, сподели говорителка на издателството.)
Тези абзаци си струва да се препрочетат:
[Ч][2]леновете на синдикатите и неорганизираните неумели работници рано или късно ще осъзнаят, че правителството дори не се опитва да предотврати понижаването на заплатите или съкращаването на работни места. В този момент нещо ще се пречупи.
Електоратът извън предградията ще реши, че системата се е провалила, и ще започне да се оглежда за силна личност, за която да гласува – някой, който би ги уверил, че щом веднъж бъде избран, той няма да позволи на самодоволните бюрократи, на хитрите адвокати, на надплатените търговци на облигации и на професорите постмодернисти да командват парада.(…)
Едно от нещата, които е твърде вероятно да се случат, е, че постигнатото през последните четиридесет години от черните и кафяви американци и от хомосексуалистите ще бъде заличено. Шеговитото пренебрежение към жените ще се върне на мода. Думите „нигър” и „кайк” ще зазвучат отново по работните места. Целият садизъм, който академичната левица се опитваше да направи неприемлив за учениците си, стихийно ще се върне обратно. Цялата злоба, която зле образованите американци таят към висшистите, които уж се опитват да им диктуват маниера на поведение, ще намери отдушник.
---
Ричард Рорти, американски философ-прагматик, почина през 2007 г. Ако все още беше между живите, вероятно щеше да бъде залят от телефонни обаждания от непознати, които щяха да го умоляват да избере техните акции на борсата.
Когато „Да постигнем нашата страна“ излезе на пазара, реакцията на критиците бе смесена. В статия за настоящия вестник критикът Кристофър Леман-Хаупт окачестви книгата като „философски безкомпромисна“, но изрази недоволство от предупрежденията на Рорти за слабостта, която страната може да прояви към авторитарна фигура, и нарече това предсказание „форма на интелектуално сплашване“.
Поддръжниците на Доналд Тръмп може и да оспорят думата „авторитарна фигура“. В същността си обаче твърдението на Рорти, изненадващо, е състоятелно. Там, където другите съзират положителни тенденции – да кажем групи хора, които в един глас възхваляват разнообразието на народа – Рорти открива, образно казано, „мъртви канарчета във въгледобивна мина”.
Основното му твърдение е, че едно време левицата е смятала, че въпреки всичките си недостатъци, нашата страна може да се развие към по-добро и че си струва да се усъвършенства. В основата на нейната философия била залегнала надеждата. Но през 60-те години на ХХ век заради срама – и от Виетнам, и от непрекъснатото унижение на афроамериканците, както и заради агитатори, искащи промяна, една немалка част от левицата или поне академичните леви среди се превърнали в банда недоволни запалянковци. Така формализираното отчаяние се превърнало във философия - системата повече не може да се поправи. Най-доброто, което може да се направи, е да се фокусираме върху нейните жертви.
Съюзът между синдикатите и интелектуалците, така ключов за приемането на закони по време на Прогресивната епоха, се разпаднал. В университетите културната политика и тази на идентичността заменили политиката на промяна и на икономическа справедливост. През 1997 г. Рорти изнася три лекции, съставляващи гръбнака на книгата му „Да постигнем нашата страна“, в които твърди, че вече малцина от неговите колеги в академичните среди говорят за справянето с бедността.
„Никой не създава програми за изследване на безработицата, бездомните хора или парковете с каравани за бедни – пише той, – тъй като безработните, бездомните и живущите в такива паркове не са „други” в релевантния смисъл на думата.“
Звучи ли ви позната тази често пренебрегвана категория?
Рорти не отрича, че политиката на идентичността намалява страданието на малцинствата. Но става така, че точно в този конкретен момент „социално възприетият садизъм“ – доста добра фраза – отслабва, а икономическата нестабилност и неравенството се увеличават благодарение на глобализацията.
„Тази световна икономика скоро ще бъде собственост на космополитна висша класа, чието усещане за общност с които и да било работници не надхвърля това на американските капиталисти от 1900 г.
Я пак: това напомня ли ви нещо?
В тази група, между другото, се включват интелектуалци, които, пише Рорти, са „доста добре изолирани, поне в краткосрочен план, от ефекта на глобализацията“.
Което оставя бялата работническа класа на разположение на всеки – отворена към популистите на десницата, а защо не и към авторитарни фигури. Според Рорти, в академичните среди никой не подхожда креативно към облекчаване на тревожността на бялата работническа класа. Това, смята той, е проблем. „Извън академичните среди – пише той – американците все още искат да са патриоти. Те все още искат да се чувстват част от народ, който може да поеме контрола над съдбата си и да направи страната си едно по-добро място за живеене.“
Това доста звучи като „Да направим Америка велика отново“.
По онова време Рорти разглежда един леко по-различен политически пейзаж. Но в крайна сметка се оказва, че не е чак толкова различен. Днес просто нещата са по-напреднали.
В книгата си „Да постигнем нашата страна“ той пише за опасностите от Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА). Днес той вероятно щеше да предупреди за Транстихоокеанското партньорство. В книгата си Рорти негодува срещу „омразния демагог“ Пат Бюканън[3], който през 1991 г. говори за издигането на стена на границата с Мексико. Днес Рорти щеше да негодува срещу Тръмп и неговото предложение за построяването на стена.
„Защо не може левицата – пита той – да канализира нарастващия гняв на новите низвергнати?“
Дали анализът му пък не е твърде опростенчески? Да. Дори в университетите винаги е имало оптимистични борци за Америка, такива, които пламенно вярват в култивирането на един по-справедлив морал и които не спират да работят върху формулирането на конкретни, изпълними политики, които ще направят страната по-справедлива.
Като се концентрира само върху своята собствена среда, академичната, Рорти като че ли предлага едни доста ограничени доводи. През 60-те години на ХХ век академичната левица може и да е започнала да обръща гръб на бедността, но левите политици все още размишляват доста по въпроса. Робърт Ф. Кенеди ходи на посещения на бедни бели семейства в Апалачия. Линдън Б. Джонсън създава „Великото общество”[4].
През 90-те години, че дори и след 2000 г. имахме леви политици, които възхваляваха надеждата, а не безнадеждността, която Рорти критикува. В своята кампания Бил Клинтън се представяше като „мъжа от Хоуп“ (надежда), а кампанията на Барак Обама имаше платформа, почиваща на „надежда“ и „промяна“. Като прокара реформи в здравеопазването, Обама наистина направи нещо за обеднялата работническа класа. Освен това, и двамата президенти по свой собствен начин отхвърляха политиката на идентичността. (Помните ли, когато Клинтън порица Систър Солджа[5]? Или пък, когато Обама заяви пред MTV „братята трябва да си вдигнат гащите“?
Но очевидно това не е достатъчно. „По време на управлението на президентите Картър и Клинтън – пише Рорти – Демократическата партия оцеля, като се дистанцира от синдикатите и от привържениците на идеята за преразпределение.“ Това обвинение важеше с особена сила за Бил Клинтън, тъй като той подписа НАФТА, назначи Робърт Рубин[6] за финансов министър и с нетърпение възприе финансовата дерегулация. Барак Обама пък подписа Транстихоокеанското партньорство. А и той бе част от онези богати елити.
Което ни отвежда до Хилари Клинтън. Тя може и да е имала план да облекчи нещастието на работническата класа, но не говори кой знае колко за него. (Бърни Сандърс говори за него. И загуби.) Тя подкрепяше Транстихоокеанското партньорство до момента, в който не се обърна срещу него. В платена реч пред бразилска банка тя говори за „общ пазар на електроенергия на полукълбото”. И въпреки че лозунгът й беше „По-силни заедно“, нейната кампания, в крайна сметка, бе основана върху триумфа на различията с надеждата отделните групи от електората да гласуват за нея.
Тъкмо тук най-провокативните думи на Рорти са и най-релевантни, а и най-неудобни: „Културната левица споделя виждане за Америка, в което белите патриарси спират да гласуват, за да може гласуването да се извърши изцяло от потискани в миналото групи.“ Хилари Клинтън опита тази стратегия. Тя обаче не й спечели Избирателната колегия. „Тази левица иска да запази другостта, а не да я игнорира“, пише още Рорти. Това също не проработи.
Хората бясно спорят какво изигра ключова роля на тези избори – дали отчаянието на бялата работническа класа, расистката обратна реакция или пък ужасът от бързината на културната промяна. Изглежда има защо да предполагаме, че и трите изиграват роля.
Поразителното в книгата „Да постигнем нашата страна“ е в това, че тя съчетава тези теории в едно общо твърдение: левицата, както културната, така и политическата, загърбва икономическата справедливост в полза на политиката на идентичността, като така кара много хора да се чувстват застрашени или пренебрегнати.
„Сякаш американската левица не можа да се справи с повече от една инициатива едновременно – пише Рорти. Сякаш или трябваше да игнорира стигмата, за да се концентрира върху парите, или да стори обратното.“
Може и да не сте съгласни с твърдението му - може да кажете, че той проектира във външния свят онова, което се случва в собствения му изолиран университетски свят с обрасли в бръшлян стени. Но Тръмп бе избран за наш президент.
Ню Йорк Таймс, 20 ноември 2016
Превод от английски Росен Асенов
[1] Книгата излиза на български през 2003 г. в превод на Свилен Василев. Издава я Дружество „Гражданин”.
[2] Тук цитираме целия абзац, от който е цитатът: „Мнозина от авторите, пишещи за социално-икономическа политика, предупреждават, че старите индустриализирани демокрации навлизат в период, подобен на Ваймар – период, в който популистките движения биха могли да отхвърлят конституционното управление. Едуард Лутвак, например, предположи, че фашизмът би могъл да стане бъдещето на Америка. Основната теза на неговата книга „Американската мечта в опасност” е, че [Ч]леновете на синдикатите и...”
[3] Пат Бюканън (1938) - известен американски консервативен политик, съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън.
[4] „Великото общество” са поредица вътрешнодържавни програми, целящи премахване на бедността и расовата несправедливост. Фокусират се върху образованието, здравеопазването, градските проблеми и транспорта. По размах и обхват са сравними с „Новият курс” на Франклин Рузвелт.
[5] Хип-хоп звезда, която става особено известна, след като през 1992 г. е порицана от Бил Клинтън – тогава кандидат за президент, заради една реплика в интервю за „Вашингтон поуст” по повод сблъсъците между афроамериканци и бели в Лос Анджелис. Тя казва следното: „Белите, това правителство и този кмет са доста наясно с факта, че всеки ден при престрелки в Лос Анджелис умират афроамериканци. Така че, ако вие сте член на банда и традиционно всекидневно убивате някого, защо това да не е и бял човек? Мислите ли, че някой смята, че белите са по-добри, след като и те се избиват помежду си?”
[6] Робърт Рубин (1938) - министър на финансите в периода 1995-1999. А преди да заеме този пост, има 26-годишна кариера по високите етажи на „Голдман Сакс”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
