Апостолите на идентичността
ни поведоха по пътя на популизма
Аз нямам своя компания, тайфа. Нямам бутонче на гърба си, което автоматично да ме присъединява към масовата истерия и колективния плач: “Разбира се, всичко това е по вина на X”. В същото време, навсякъде виждаме познатия пейзаж – тъмни облаци плуват по небето. Пътищата отново се разклоняват и едни дезориентирани войници скитат по бойното поле, ближейки раните си. Либералният център не може повече да издържи. Той плаче с Йейтс: и кой зъл звяр, дочакал своя час,/ пълзи към Витлеем да се роди?[1]
Признавам, намирам всичко това за ободряващо. Клишетата за лявото и дясното загубиха всякакъв смисъл, а институциите – своята безвъпросност. Дори във Франция и в Италия Европейският съюз изпадна в немилост. Кандидат, издигнат от дясното, спечели изборите за президент на САЩ, привличайки гласове от лявото. Във Великобритания Партията за независимост на Обединеното кралство (UKIP) може основателно да претендира, че измести Лейбъристката партия. Премиер на торите атакува капитализма, докато лейбъристите подкрепят Trident2]. Нищо чудно, че Кастро се отказа да се бори и умря.
Традиционно казват, че “център ляво” загуби своите позиции. Тези викове, с които бе приветстван “Брекзит”, Доналд Тръмп и новата десница на Европа, идват от либерали, прокудени от земите на високия морал, които те си мислеха, че притежават. Още по-лошо, тези викачи не бяха познатите глашатаи, говорещи за богатството и привилегиите, а една потиснатакласа на бедните, имаща наглостта да се захване с “либералния елит на естаблишмънта”.
Пол Кругман, фелдмаршал на американската левица, стоеше миналата седмица на очукания си танк - “Ню Йорк Таймс”, и оплакваше избирателите на Тръмп: “Аз не разбирам това негодувание”. Защо бедните не обвиняват консерваторите? Той трябваше да предположи, че отговорът се съдържа в новото Голямо обяснение, политиката на “идентичностния либерализъм”.
Минаха 20 години, откакто философът Ричард Рорти прогнозира, че ще се появи един “силен човек” като Тръмп, който ще обясни как се чувстват “зле образованите американци, чийто начин на поведение се диктува от онези, завършилите колеж”.
Тази прогноза днес се оказа заразна като вирус. По същия начин и историкът Артър Шлезинджър3] предупреждаваше, че един въстанал кампус на нетолерантността, на “престъпната обида” и “политическата коректност” би отслабил лепилото, което държи американската нация - нейното колективно либерално съзнание.
Най-новият гуру на идейното течение “Какво означава Тръмп” е американският политически психолог Джонатан Хайд. На въпроса, който и Пол Кругман си задава: “Защо бедните гласуваха като привърженици на дясното?”, той дава простичък отговор. Защото вече няма “дясно” и “ляво”. Има нации и има компании, тайфи в рамките на нациите, които стават все по-нахални и настоятелни в своите желания.
Хайд смята че, Тръмп е насочвал своите послания към общности от хора, чувстващи се отчуждени от конкуриращите се групи. Идентичностният либерализъм издига идеята за „свещената жертва” - нетърпящите критика етнически малцинства, жените, гейовете и мигрантите, към които Хилари Клинтън изрично се обръщаше във всяка своя реч. Правейки това, тя изключваше една друга група на т. нар. „леви поддръжници”, определяни като „бледи, остарели, от мъжки пол - и неуспели”.
В Америка, както и в Европа, по-възрастните бели мъже са единствената група, която либералите безнаказано изключват от сметките си. Тази група е доминираща в малките градове и в изостаналите райони. Най-бедното място в Америка, където живее предимно бяло население с неиспански произход, е Клей Каунти в Кентъки - там 87% от гласовете бяха за Тръмп. И грешката, която допуснаха либералите на Клинтън, пренебрегвайки тези хора, е същностен пропуск, който може да промени западната политика.
Миналата седмица американският професор по хуманитарни дисциплини в Колумбийския университет Марк Лила се присъедини към идейното течение „Защо Тръмп” с анализ върху идентичностния либерализъм, определяйки го като „един вид морална паника за расовата, полова и сексуална идентичност”. Тази идентичност предполага селектирани права и привилегии, но никога задължения. „Тя е експресивна, но неубедителна... тя изкривява посланията на либерализма и не му позволява да се превърне в обединяваща сила”.
Лила е язвителен по отношение извинението с „белия камшичен удар”, което дава основание на либералите да обвиняват гласувалите за Тръмп и “Брекзит”, че са расисти. Според Лила, тези избиратели са бедни хора, които се страхуват за целостта на своите общности и възприемат глобализма като неслучила се продажба с измама. Те могат и да грешат в преценката си, но не са зли чудовища.
Във Великобритания либерализмът не демонстрира интелектуална енергия, а по-скоро отказ от взимане на отношение, маскирано като истерия. Опитът на тайфата, желаеща Великобритания да остане в ЕС, да отмени „Брекзит” референдума, бе нелепа проява, характеризираща загубилите не като лоши хора, а като пълни глупаци. Те трябва да се борят за мек „Брекзит”, а не за „не-Брекзит”.
Самият аз намирам за утешително, че протестът на хората вече не „означава” дали те са леви или десни, либерални или консервативни. И ако на лявото ужасно му липсва увереност, то трябва да „измие” от себе си определението „прогресивно”. Но моето желание е просто да обърнем масите, да разкъсаме книгите с правилата и да се заемем с дебатирането. Искам да преповторим славната революция от 1832 г.[4]
Що се отнася до бъдещето, коментатори като Хайд и Лила говорят за „пост-идентичностен” либерализъм, изграден около възстановяването на нацията-държава като съкровищница на ценностите, които всички приемат. Това може да означава да се приемат различни тревоги на мнозинството, като например страховете им за скоростта, с която мигрантите се увеличават. Едно е да помолиш малка общност да приеме две сирийски семейства, а съвсем друго - да им наложиш да приемат 200. Както и да го погледнем, либерализмът винаги ще води тежки битки.
Във всяка общност съществува равновесие, което лесно може да се наруши - балансът между правото й да си предпише собствена идентичност и по-широкото задължение да посреща непознати, особено бежанци. Дори еврофилската Полша на Доналд Туск призна тази година, че ЕС е на грешен път, изповядвайки абсолютната вяра в „една утопия за Европа без национални държави”.
Последните шест месеца британските либерали преживяха поредица от травми, заради които сипеха обиди в различни посоки. Но, както казва Джон Стюарт Мил: „Този, който е запознат само със своята гледната точка по случая, знае твърде малко за него.”
Апостолите на идентичностния либерализъм се хванаха в капана на Мил. Те виждат авторитаризма в другите, но не и в себе си. Те се възмущават, че другите дискриминират, но не и че те го правят. Защитавайки тайфата, която сами са си избрали, те се провалиха на основния тест на демокрацията – да се отнасят с търпимост към тревогите на хората, с които не са съгласни. А иначе винаги твърдят, че някой друг им е виновен.
Такава стеснена визия излага на опасност напредъка, постигнат от европейския либерализъм през последния половин век. Вече му разбиха носа, а оттук насетне го очакват още много удари.
Гардиън, 1 декември 2016
Превод от английски Росен Асенов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
