Музикален паметник на Шекспир
След световната премиера на 21 април т.г. в храма „Света Троица” в Стратфорд на Ейвън, кантатата „Безсмъртният Шекспир” на Добринка Табакова бе представена и в София благодарение на очевидно бързата реакция на ръководството на Софийската опера да организира „втората световна премиера”, както Табакова я нарече, на композицията, която й бе поръчана от английска страна за 400-годишнината от смъртта на Шекспир. Тя е издействала изключение от договора си, който гласи, че 2 години след премиерата на творбата, никой в чужбина не би могъл да я изпълнява. Това направи възможно и публиката в София да усети атмосферата на почитание, създадена в родното място на драматурга. За представянето й тук дойде виолистът и диригент Максим Рисанов, който работи отдавна с Табакова.
Очаквах кантатата, защото знаех, че тя е свързана и със сериозна, дългогодишна изследователска работа от страна на композиторката. Още през 2014, в интервю за вестник „Култура” (вж. бр. 30 от 2014 г.), тя разказа, че е започнала да търси в творчеството на Шекспир и в архивите материал, който може да стане основа, импулс, структурен двигател за нейното произведение. Тогава тя каза: „Много обичам този момент от композирането – да попиваш времето или изкуството на някой друг, да се чувстваш като гост в неговия свят.”
Смисловата конструкция на композицията привлича вниманието толкова, колкото и самата й музика. Тя минава през словото на Шекспир. А за да е ясно на български значението на заглавията на частите на творбата, тук използвам не само преводите на Валери Петров, но еднократно и превода на Александър Шурбанов на „Хамлет”. Идеята за структурирането на кантатата идва от прочутия монолог на Жак от „Както ви се харесва”: Да, този свят е сцена,/ където всички хора са актьори/ и всеки има миг, във който трябва/ да влезе и излезе; и играе/ различни роли, тъй като животът/ е в седем действия.
Всъщност, горният текст е в прелюдията на творбата, последвана от седем части и постлюдия. Те проследяват етапите в човешкия живот, според Шекспир/Жак: дете, ученик, влюбен, войник, съдия, палячо, вдетинен старец. Постлюдията интерпретира епитафията върху надгробната плоча на Шекспир, чийто автор е неизвестен. Табакова търси из цялото драматично творчество на Шекспир текстове, които да подхождат на темите в отделните части, и озаглавява всяка част. Полага в нея текстове от „Бурята”, „Хамлет”, „Крал Джон”, „Венецианският търговец” и „Както ви се харесва”. Започва с „Прекрасният нов свят”, защото, според нея, тази реплика, този откъс от „Бурята” носи идеята за безкрая, за възкръсването. Следва „Бъди на себе си във всичко верен” (Полоний към Лаерт от „Хамлет”) – Табакова сподели пред публиката, че за нея това е една от най-хубавите реплики в творчеството на Шекспир. Третата част интерпретира откъс от писмото на Хамлет до Офелия, което Полоний чете на краля и кралицата, заглавието й е „В любовта ми нямай съмнение” (прев. Александър Шурбанов). „Бъдете мъжествен” из „Крал Джон”, „Истината винаги блясва” из „Венецианският търговец” е петата част, слята с шеста – „Този свят е сцена” от „Както ви се харесва”. Финалната седма част, посветена на старостта, е озаглавена с откъс от монолога на Просперо от „Бурята” „Не ме съдете” от епилога на пиесата, в който Просперо се прощава с хората. (Самата пиеса се счита за последната в творчеството на Шекспир.) Постлюдията звучи с „Постой, пътнико, защо отминаваш” – първите думи от епитафията на гроба на Шекспир, написана от анонимен автор.
Трийсетминутната композиция е написана за малък симфоничен оркестър и хор. Солисти няма, текстовете на Шекспир се „прогласяват” от хора, на когото е поверена главната роля. Музиката е пропита от елизабетинската епоха, в която твори Шекспир – не само мелодически, но и по отношение подбора на тембрите. Например, протагонист е арфата, на която се поверява епиграфът с името Шекспир. Още в прелюда за първи път то „се изсвирва” от нея заедно с обоя, като буквите от името, които не отговарят на ноти, се заменят с близки букви-ноти. Това са детайли, които слушателят не би разчел, ако не му се кажат, както го направи Табакова преди изпълнението на кантатата. Но това, което слушателят може да схване веднага, е английската атмосфера, близка до английската баладичност, до епохата, може би и до указанията за музика, които Шекспир е предписвал към всяка своя пиеса. Това стилово и звуково приближение към отминалото време създава изискана дистанция на почитта между слушателя и музиката-памет. Тя звучи и молитвено, и тържествено, и (особено в постлюдията) – силно емоционално. Спецификата на всеки текст е отчетена от Табакова в музикалното му интерпретиране. Само един пример – редовете от писмото на Хамлет до Офелия са прошепнати от хора на фона на остинатна мелодия в нисък щрайх и соло цигулка в открояващ се висок регистър. Емоционалната дистанция се скъсява в постлюдията с въздействащ акапелен хор, към който оркестърът се присъединява накрая, за да угаснат заедно в тишина.
Диригентът Максим Рисанов бе направил достатъчно за баланса между двата основни звукови компонента на творбата, но самият хор би бил още по-ефективен в главната си роля при по-ярка артикулация на текста и по-детайлно оцветяване на партиите. Във всеки случай, това е рядък музикален паметник на Шекспир, който респектира с култура и професионализъм.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
