Разказани с достойнство
„Мир вам!”, драматургия Иван Димитров и Неда Соколовска. Режисура Неда Соколовска. Сценична среда Албена Баева. Режисьор на филма Андрей Гетов. Оператор Иво Дончев. Координатор и ръководител на социологическото проучване Миглена Герасимова. Участват: Мила Банчева и Рикардо Ибрахим. Студио за документален театър Vox Populi. Премиера 14 април 2016 в Червената къща.
Това са три платна, спуснати в средата на залата. Това са три истории, разказани и показани от двама актьори с вече наложилата се през последните 4 години в неодокументалния театър вербатим техника. Това е един час, в който Мила Банчева и Рикардо Ибрахим приближават (дословно) до публиката в едър план съдбите на трима души, загубили дома си и принудени от войната да бягат далеч от него – двама мъже и една жена. Изчезват историите “за бежанците”, за да останат пред очите на зрителите конкретните лица, конкретните съдби на няколко от тях.
Историите са извлечени от множеството интервюта, направени от Студиото за документален театър Vox Populi по време на теренните им проучвания през 2013 г. в граничните райони близо до Македония, Сърбия и Турция. Направени са далеч преди събитията в Харманли и преди темата за бежанците „изобщо” да завладее апокалиптичното въображение на медиите. Затова е добре да се чуят сега.
Насочването на вниманието към отделната човешка участ е силата на това представление. Но няма да е пресилено да се каже, че въздействието всъщност на вербатим театъра се дължи тъкмо на способността му да окрупни и приближи историята, на непосредственото въвличане на зрителя в отделната човешка съдба. Нещо, което медиите (също и новите медии) не успяват да постигнат поради насищането на информациите в тях с потресаващи кадри и купища от факти, повече блокиращи емпатията, отколкото отключващи каквото и да е искрено състрадание. В този смисъл, вглъбеният едночасов спектакъл на Vox Populi „Мир вам!” прави обратното: чрез естетическата си дестинация, постигната в една с лек щрих обозначена театрална игра, формира натрупания материал и превръща частното в общо. Като печели зрителя за отделния човек, той го кара да види в отделната съдба големия казус, който засяга общото съществуване.
В представлението се говори на български, арабски и английски. Говоренето преминава в припяване, движението - в стъпки от танц. Звукът от падащите от скелетата, поставени от двете страни на сценичното пространство, нарове се смесва с този на различните езици. А трополенето на разсипващите се камъни се наслагва върху музиката.
Отношението към бежанеца като към куче, усещането, че живее в килия като затворник в една враждебна среда, усещане, което носи самият представящ го Рикардо Ибрахим (режисьор, сириец с български корени) получава своя визуален израз в сценичната среда. В нея от двете страни на залата горе седят момче и момиче, които пускат на двамата актьори долу от едната страна нарове, от другата пясък. Наровете падат като бомби, разцепват се на пода. Те са едновременно семпъл символ и жив плод, загубил своя вкус за тези хора. Хора, които са останали без близките си, без дома си, разцепили са като наровете живота си на „до войната и след нея”.
Младият шофьор на такси, например, разказва за тригодишната си дъщеря, която е била зад вратата и я смазват, когато нахлуват в дома му. Няма сълзи или напрегнати страсти. Разказва сухо, сдържано, приведен напред, седнал на стола си - разтърсващо събрано, с достойнство.
Една удивителна жена, учителка, казва просто, че отдавна не може да плаче. Разказва за колекцията си от камъни, която е събирала цял живот и която останала в разрушения й дом, за нея по-важен от всичко. Разказва как се е отказала от него, за да спаси дъщеря си. Разказва без патос.
Достойнството, с което тези хора разказват съдбите си, е впечатляващо. Актьорите, Мила Банчева и Рикардо Ибрахим, приближават историите им достатъчно, за да види и чуе човек детайлите. Представят ги също и достатъчно сдържано, за да постигнат една почти незабележима дистанция към съдбата на всеки от тях. Тази дистанция е много съществена не само защото е гаранция за етоса при този тип театрално-социологическа работа с историите на хората, а и защото, благодарение на нея, е така силно въздействието на конкретната съдба върху гледащия.
Именно в това трудно движение по въжето между играта и суровото звучене на разказа/документа в гласа на двамата актьори (да напомня - идващ от слушалките в ухото) е въздействието на “Мир вам!”. Именно тази емоционална сдържаност и игрова “уговорка” ги предпазва от спекулации със страстите по темата. И затова силно отеква в съзнанието на зрителя, например, твърдението на учителката, че едно от нещата, заради които си струва да се живее, е влюбването или хубавото кафе сутрин, но и събуждането на страха на завоевателите от паметта.
Значимостта на представленията, които създава вербатим театъра, е в това да събудят интереса, вниманието на зрителя към болезнена тема по недостъпен за обичайните медии начин. Не да бъдат харесвани. Струва си да се види този въздействащ спектакъл, за да чуе човек в сдържаните разкази тихия поздрав на дошлите с мир: salam alaikum/мир вам.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
