Избори по света и у нас
В политическия живот
рационалността е химера
През 2016 г. стана модерно да се окайва състоянието на американската демокрация. Но може би проблемът е, че ние първоначално очаквахме твърде много от нея.
Ето малко храна за размисъл - „Демокрация за реалисти: защо изборите не произвеждат отговорно правителство” (Princeton University Press). Това е книга, която излезе през пролетта, но тъй като изборната година достигна своята кулминация, заслужава да обърнем внимание, че тя е една от най-ентусиазиращите книгипо политически науки от дълго време насам. Политолозите хвърлиха доста усилия, за да обяснят възхода на Доналд Тръмп, и то погрешно. Но в „Демокрация за реалисти” Кристофър Ейкън и Лари М. Бартелс (съответно от университетите в Принстън и Вандербилт) дават впечатляващо и разбираемо обяснение за границите наизборната демокрация, с което едновременно може да се отговори на въпроса защо се е появил Тръмп и какви ще са новите тенденции на политическото поле.
Политолозите Ейкън и Бартелс изказват сурови, но верни предположения за своята дисциплина. Твърде много и твърде дълго (няколко десетилетия) теоретиците в политическите науки работят с измамни предположения, които преувеличават значението на рационалността и подценяват политическия подтик към утвърждаване на идентичността. Те всички много убедено твърдят, че и политическата наука, и доброто управление са смазани от „аномалии” (според определението на Томас Кун) - досадни емпирични наблюдения, които, както по всичко изглежда, противоречат на преобладаващите теоретични парадигми.
Може би най-накрая дойде време да спрем да се преструваме, че съществува такова нещо като рационален избирател, който търси информация, за да гласува единствено и само въз основа на нея. Това е една теза, защитавана десетилетия наред в политологията. Вместо това, Ейкън и Бартелс твърдят, че науката им може да напредне само ако приеме, че повечето избиратели са дълбоко неинформирани и не могат смислено да обяснят предпочитанията си; и че дори тези, които разбират и ги е грижа за случващото се на полето на политиката, не са нищо повече от партийни симпатизанти. В крайна сметка, можем ли да признаем, че социално-груповите идентичности са най-важната структурираща сила в политиката и че в същността си политиката е просто политика на идентичност. И можем ли да развием нови теории около неоспоримото доказателство, че политиката е и винаги ще се основава върху емоциите и конфликтите, а не върху логиката и консенсуса?
Време е да се примирим с един простичък факт в политическия живот: рационалността е химера.
За политологията този аргумент е преоткриване на старата истина, че в центъра на политиката е груповият конфликт. Преди половин век това бе един от основните възгледи в политологията. По онова време политическите науки разчитаха много повече на изследванията с качествени показатели на учените, които се занимаваха с Конгреса, висяха във Вашингтон и прекарваха часове наред в разговори с хората, които работеха там, вместо само да се взират в мониторите на компютрите си и да анализират данни. По същия начин и социолозите се фокусираха в по-голяма степен върху нормите, културата и народните обичаи, отколкото върху личностните стимули, както правят днес.
Но някъде през 60-те години политологията направи рязък завой, отдалечавайки се от групите и доближавайки се до „рационалния индивидуализъм”. Учените започнаха да възприемат както избирателите, така и политиците като актьори, които се стремят към максимално полезно действие и имат последователни и външно определени предпочитания (или предимства) в ляво-десния спектър. (Но откъде точно са дошли тези предпочитания, така и никога не стана ясно.) Учените също така смятаха, че избирателите могат адекватно и смислено да изразят предпочитанията си. И избирателите, и политиците, и началниците на политическите кабинети – всички те участваха в една „игра”, в която се опитваха да преместват политиката към нейната „идеална точка”. Избирателите се опитваха да държат „отговорни” политиците за техните действия, а политиците „оптимизираха” своята полезност по време на управлението си. Така моделът, по който политологията започна да се ориентира, стана икономически, а не социологически. И подбудите замениха нормите и културата.
Тези възгледи станаха популярни в академията, защото направиха по-популярно създаването на модели и анализирането на статистически данни и в този смисъл допринесоха за това политическите науки да станат по-„научни”. Плюс това имаше много лесно достъпни данни за изборите - предварителни анкети с избиратели по телефона, изследвания на общественото мнение и др., които просто се обработваха и веднага бяха готови за публикуване в научните списания. „Резултатът” от всичко това е, пишат Ейкън и Бартелс, „дейност, която е едновременно напредничава в методите си, но остаряла в идеите”.
Освен това, тези виждания масово се приемаха, защото се вписваха в доминиращата идея за доброто управление, която Ейкън и Бартелс пренебрежително наричат „фолк теория на демокрацията”. Съгласно тази фолк теория, „Демокрацията превръща хората в управляващи, чиято легитимност произтича от даването на тяхното съгласие”. Изборите трябва и могат да бъдат смислени събития, които наистина овластяват народа. Ето защо, ако в демокрацията нещо не е наред, това е само защото или нашите избиратели са твърде неинформирани, или нашите кандидати са твърде корумпирани, или нашият политически дискурс е изпълнен с твърде много лъжи. И както политологията, така и реформаторите, борещи се за добро управление, се стремят към един идеализиран свят с информирани избиратели, правещи смислен и независим избор, който би могъл да им даде реална власт.
За Ейкън и Бартелс цялото това реформаторско морално поучаване е едно безсмислено упражнение. И всички стандарти на добро управление, за които реформаторите непрекъснато говорят, а именно - повече участие, по-добро гражданско образование, по-отговорни медии - представляват планини от провалени добри намерения, които никога няма да доведат до по-открити и отзивчиви управляващи.
Най-очевидният недостатък на фолк теорията е, че тя очаква твърде много от гражданите: „Могат ли обикновените хора, заети с бита си и без непосредствен опит в публичната администрация и в разработването на политики, да правят това, което теорията очаква от тях?”. Разбира се, че не. „В повечето случаи”, пишат Ейкън и Бартелс, „те се идентифицират с етнически, расови, професионални, религиозни или други видове групи, с които ги свързва специфична наследствена лоялност, и на същия принцип се идентифицират и с политически партии”.
Освен това, колкото и политолозите да измерват общественото мнение, те винаги стигат до един и същи резултат: Повечето граждани знаят много малко за управлението, а още по-малко за политиката. Класическото изследване от 1960 г. „Американският избирател” (с автори Ангъс Кембъл, Филип Конвърс, Уорън Милър и Доналд Стоукс) стига до заключението, че е налице „генерално обедняване откъм мислене за политиката сред голяма част от избирателите”. През 1964 г. Конвърс изказва тезата, че „системите от убеждения на обикновените граждани са като цяло много хлабави, дезорганизирани и идеологически непоследователни”.
А новото в изследването на Ейкън и Бартелс е идеята, че след като половин век реформатори и учени горещо са желаели нещата да са по друг начин, вече е крайно време да се примирим с един простичък факт от политическия живот: информираната и индивидуалистична рационалност е пълна химера. Или, както Ейкън и Бартелс пишат: „днес, половин век по-късно, аргументът на Конвърс може да бъде подкрепен от по-добри доказателства, отколкото по времето, когато изследователят създава трудовете си”.
В допълнение към всичко това, повечето избиратели, освен че не са се информирали достатъчно, не могат и да се позиционират в ляво-десния спектър, както очакват от тях повечето политолози. За повечето избиратели социалните и икономическите въпроси са независими едни от други, което означава, че мненията им не могат да бъдат представени от двупартийната система. Но най-дълбокият проблем, който разрушава демократичната система, е, че след като изборите свиват многомерния поглед към проблемите в две възможности, партиите и лидерите им (но далеч не и избирателите) оформят алтернативите. Избирателите са оставени да избират между вариант A и вариант Б. Но за повечето от гласуващите този избор представлява нещо, много далечно от техния идеал. Признавайки това, означава да изхвърлим на боклука „теоремата за средностатистическия избирател” на Антъни Даунс, която е друга централна парадигма в политическата наука вече половин век. Теорията на Даунс предрича, че кандидатите за управлението на страната ще срещнат позициите си в един митичен политически център. Това предсказание вече достатъчно дълго е в противоречие с реалността, за да се занимаваме сериозно с него. Следователно, така признаваме фундаментално произволния характер на политическия конфликт, както и факта, че не може да съществува значима „воля на народа”, тъй като избирателите имат най-различни желания.
Но дори и да оставим настрана идеологията и се фокусираме единствено върху реализираните действия, избирателите и, съответно, изборите няма да дадат решение на политологическата задача. Периодично избирателите обвиняват или възнаграждават представляващите ги за състоянието на икономиката дори и ако действията на тези хора нямат нищо общо с него. „Дори възприемането на благосъстоянието”, пишат Ейкън и Бартелс, „е в зависимост от голям брой ексцентричности и капризи. Икономическите възприятия на избирателите са мощно оформени както от търсения на рационални обяснения, така и от партийни пристрастия и безброй случайности”. Избирателите обвиняват политическите си представители за неща като суша, наводнения, дори за атаки на акули. Те трябва да са наясно, че подобни неща не се случват по вина на политиците, но не винаги личи, че го знаят.
На това място „абониралият се” за фолк теорията вероятно ще каже - ОК, всичко това може и да е истина. Но със сигурност, ако избирателите имат по-добро образование, ако знаят повече, те ще вземат и по-добрите решения.
Това обаче не е решение, тъй като, колкото по-информирани са гражданите, толкова по-вероятно е да се превърнат в горещи партийни симпатизанти. Повечето хора „оставят партията им да им каже какво да мислят за проблемите на деня”. И „за повечето хора симпатизирането или членуването в определена партия е ... отражение на различни преценки към коя група „хора като мен” принадлежат”. Ейкън и Бартелс уместно са озаглавили главата на книгата си, в която обясняват как цялата информация се филтрира през лещите на партийната симпатия, по следния начин: „Склонни сме да си въобразяваме, че мислим: разумно разсъждаващият избирател”.
Но каква е тогава алтернативата? „Демокрация за реалисти” най-вече се занимава с това да унищожи фолк теорията за демокрацията и да разбие доминиращата в политическата наука парадигма на „рационалния индивидуализъм”. Но нейните автори дават някои насоки на бъдещите създатели на една нова парадигма: „Реалистичната теория на демокрацията трябва да се основава на реалистична теория на политическата психология. В момента подобно нещо не съществува”.
За политолозите това предполага нов дневен ред в научните изследвания, при който съвременните научни инструменти за създаване на модели и задълбочен анализ на данните ще имат все по-малко значение, а старите социологически методи като внимателно наблюдаване отблизо на реални хора ще стават все по-подходящи. Освен това, ще се „съживят” проучванията на „групите по интереси”, дълго време маргинализирани в полето на американската политика. Те ще излязат извън нейните рамки, за да изследват как идентичностите и групите структурират политическия живот, каквито проучвания имат учени, като Катрин Дж. Креамер и Теда Скокпол.
За общността, която желае реформи в „доброто управление”, новата книга замисля също толкова радикални промени: тази общност трябва да се откаже от дълбокото си убеждение, че американската демокрация ще цъфне и върже, ако на гражданите се предоставят повече възможности да пишат имейли до Конгреса или да гласуват; освен това, тя трябва да престане да си въобразява, че всичко би станало по-хубаво, ако повече хора са „информирани за проблемите”. Вместо това, тя ще трябва да помисли как гражданите могат да използват общия си капацитет, за да оформят политическия дневен ред и да изразят позициите си пред политиците преди и между изборите, ангажирайки се със застъпничество на определени политики и опитвайки се да оформят приоритетите на политиците.
Това означава също да се примирим с факта, че ние самите не измисляме нищо – ние го правим заедно с другите. И може би именно това е хубаво. Симпатизирането на определена партия и партийната групова принадлежност са неизбежни. Но те могат да бъдат дори полезни, ако ни помогнат да си дадем сметка за общите интереси. Централното място, което по време на тези избори’2016 заема политическият въпрос за идентичността, е доказателство в полза на теорията на Ейкън и Бартелс. Големият въпрос е дали и политологията, и реформаторите в сферата на доброто управление най-накрая ще намерят сили да застанат лице в лице с проблема.
The Chronicle Review, 23.10.2016
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
