Може ли да се измери щастието?
Фроланс Жани-Катрис и Клаудия Сеник са икономисти. Жани-Катрис преподава в университета в Лил, а Сеник - в Сорбоната и в Парижкото училище по икономика.
- През последните години икономическите изследвания, посветени на „щастието“, се развиват стремглаво. Нова ли е тази тема в икономиката?
Клаудия Сеник: И да, и не. В теоретичен план тя не е нова, понеже щастието е основанието за съществуването на икономиката, чийто постулат е, че индивидите се стремят да постигнат възможно най-високо ниво на щастие. Следователно, публичната власт също трябва да си поставя подобна цел. В емпиричен план обаче идеята е нова, тъй като измерванията на субективното усещане за щастие започват систематично да натрупват данни едва от 70-те години нататък. Възходът на субективните анкети съвпада с критиката на материалистическата цивилизация и с идеята, че ръстът на националните доходи не е достатъчен, за да бъдат щастливи жителите на една страна. По-късно тези изследвания получават нов тласък, когато през 1990-те започват да се отчитат проблемите на околната среда и става ясно, че трябва да бъдем бдителни към страничните измерения на производството на богатства: природните ресурси, разпределението на доходите, бюджетът на времето и т.н.
Флоранс Жани-Катрис: От началото на 1970-те години в анкетите и сондажите на възприятието за щастие бяха използвани най-вече индикатори за изследване на благоденствието, но тази тенденция се усили особено, след като докладът на комисията Стиглиц-Сен[1] обърна специално внимание на собствената перспектива на отделните индивиди. В полето на икономика на щастието това субективно измерение фигурира като белег за качеството и развитието на общественото благоденствие. Честно казано обаче, тази история датира много по-отдава. Тя е плод на една утилитаристка „икономика на благоденствието“, която се стреми да преодолее теоремата на Ароу за невъзможното измерване на колективното благоденствие. Само че един от факторите за развитие на тази наука за щастието е лукративната дейност на самите институти за сондаж, които от 30-те години на XX век се превърнаха в незаобиколим актьор не толкова заради „познанието за обществата“, колкото заради тяхната „наука за общественото мнение“, както я нарича политологът Лоик Блондио[2].
- Съществува известна неяснота около понятия, като благоденствие, удовлетвореност, качество на живота, щастие... Какво измерват „субективните“ анкети, които все повече се налагат през последните години?
Флоранс Жани-Катрис: Вярно е, че тези понятия са измежду най-неясните. Тяхното разпространение в медиите и в политическите изказвания говори за стремежа на богатите страни да ориентират – поне на думи – своите икономики към „качеството“: на продуктите, на процеса на производство, на организацията на труда и като цяло - на живота... Само че качеството е винаги условно и когато се превърне в цел, непременно води до неясноти, докато не се появят механизми, които да стабилизират неговото съдържание. Измерването е един от тези механизми, но, само по себе си, то не може да каже какво е качество. Изследвания трябва да се правят едва след като сме уточнили за какво говорим.
Клаудия Сеник: Някои въпроси не могат да бъдат разрешени с традиционните методи на икономиката, които се състоят в наблюдаване на индивидуалните избори. Така например, не съществува индивидуален избор, който тутакси да ни показва начина, по който някой чувства неравенствата в доходите, замърсяването, йерархията в предприятието, демокрацията и т.н. Следователно, нашата задача е да проучим какво чувстват хората, и да разберем на какво се дължи това. „Чувствате ли се удовлетворени от живота си?“ е въпрос, който мери едновременно идеята за благоденствие и когнитивната преценка – начина, по който хората отсъждат за своя живот. Други въпроси като „Как се чувствахте вчера: щастливи/спокойни/тревожни?“ измерват по-краткотрайни емоционални състояния.
Според мен обаче, тези въпроси трябва да се задават в ограничена скала, например от 0 до 10. Нулевата степен понякога се определя като „най-лошата ситуация за вас“, а последната стойност - „10“, като „възможно най-добрата ситуация“. Така че не се мерят ватове или килограми, а се прави оценка спрямо определен контекст, понеже оценката, която хората дават на своя живот и на своето щастие, имплицитно препраща към набор от възможности, тоест, към историческия контекст, в който живеят. Това, от своя страна, затруднява сравнението между нивата на щастие в страни и епохи, които са много различни помежду си. За да бъдат интерпретирани данните, е необходимо специално усилие.
- Какво отличава икономическите изследвания по този въпрос от изследванията на социолози, психолози, философи и дори невролози?
Клаудия Сеник: Можем да кажем, че днес всички тези дисциплини работят заедно. И все пак, икономиката винаги тръгва от определена аксиоматика и концептуална рамка и с нейна помощ се стреми да разбере реалността. Индивидът продължава да стои в центъра, въпреки че икономическата наука се занимава с институциите, културата, идентичността и вариациите в поведението. Най-сетне, икономистите се стремят да откроят свой специфичен подстъп към социалната реалност и затова се занимават с търсене на причинно-следствени връзки.
Флоранс Жани-Катрис: Подходът на икономистите се различава от този на другите социални науки по мястото, което отрежда – с повече или по-малко критическа дистанция, на измерванията. Измерването на щастието или на удовлетвореността от живота е продукт на няколко принципа, които, според техните привърженици, обосновават неговия несъмнен характер: от една страна, това е определянето на представителни извадки; от друга страна, донякъде грубоватото задаване на въпроси от типа: „Като цяло, как бихте оценили вашия живот по скалата от 0 до 10, от най-лошото до възможно най-доброто?“. Подобни формулировки вече не подлежат на обсъждане, понеже са плод на инструментите за сондаж и постепенно са спечелили легитимност. Обратно, цялата социология, базирана на анкетите, показва, че формата на въпроса, т.нар. „wording“, както и обстановката, в която се прилага въпросникът, имат непренебрежимо въздействие върху резултатите; накрая фактът, че такива въпроси сами „фабрикуват“ крайната цел на проектите за изследване на обществото, не противоречи на икономическата наука, която преследва крайни цели, тръгвайки от няколко водещи индикатора.
Една социоикономика на благоденствието би привилегировала по-скоро историята на тези сондажи с техните методи, условията на тяхното легитимиране, тяхната нарастваща употреба, без обаче непременно да отхвърля измерването. Тя би се интересувала, например, от социополитическите условия, чрез които да реконструира една колективна конвенция около идеята за качество на живота. Най-сетне, това, което отличава икономиката на щастието от една социоикономика на благоденствието, е, че последната се интересува по критически начин от причините, поради които на индивидите и обществата се вменява задължението за благоденствие и щастие, тласкайки по този начин обществата от „правото“ към „дълга“ за щастие... Докато господстващата икономическа наука и свързаните с нея когнитивни науки съучастват в производството на тези задължения.
- Полето на икономиката на щастието беше очертано от работите на Ричард Истърлин, който постави под въпрос връзката между растеж и благоденствие. Кои, според вас, са най-интересните приноси в това изследователско поле?
Клаудия Сеник: Според парадокса на Истърлин, в дългосрочен план средната стойност на щастието, заявено от жителите на една страна, няма тенденцията да нараства, въпреки че доходите на глава от населението растат значително. Този резултат все още е предмет на дебат. Независимо дали е верен или не обаче, той не доказва, че растежът не прави хората по-щастливи: както отбелязах по-рано, не може да искате средното щастие да расте до безкрай в рамките на една ограничена скала. В действителност, самият инструмент (скалата за щастие) не е способен да мери нарастването на щастието за продължителен период. Обратно, можем да констатираме, че неравенствата в щастието намаляват през дълги периоди на растеж. По-малко хора казват за себе си, че са много нещастни или много щастливи. Щастието се хомогенизира.
Това, към което аз лично се стремя, е да покажа социалните взаимодействия най-вече във връзка с доходите. Какви сравнения са от значение? Кои от тях се оказват най-трудни? Дали прозрачността в доходите в едно предприятие непременно е нещо хубаво? Дали неравенствата винаги са фактор за по-малко щастие или това зависи от контекста?
Флоранс Жани-Катрис: Аз бих цитирала два резултата. Първият е този на Истърлин: не съществува успоредно развитие между икономически растеж и ниво на щастието, сякаш социалните сили ограничават перспективата за безкрайно увеличаване на щастието (неговата максимална стойност е по презумпция ограничена, доколкото то е социално конструирано). Много по-интересни обаче са интерпретациите на такъв резултат и особено тази, че индивидите прогресивно се адаптират към новото състояние на богатство, независимо от неговите размери, понеже са ненаситни и склонни към подражание в потреблението. Подобно на Торстейн Веблен, социоикономистите вече са проучили тази изследователска писта.
Много интересни са и други, по-конфиденциални резултати на Националния статистически институт (INSEE). Съгласно една анкета върху качеството на живота[3], проведена през 2011 г. в контекста на доклада „Стиглиц“, няма значимо влияние между нивата на качеството на околната среда и социалните напрежения, от една страна, и усещането за благоденствие, от друга... Можем да забележим, че общите блага, които са от първостепенна важност, като екипите за гражданска защита, например, могат да убегнат на субективните оценки; а това ни кара да се замислим върху употребата на подобни резултати във връзка с публичните институции.
- Икономиката на щастието се вписва в линията на утилитаризма (според формулата „най-голямо количество щастие за най-голям брой хора“). Можем ли да смятаме, че щастието се подлага на количествено измерване и че могат да се установят корелации между различни степени на субективно благоденствие и други количествени променливи (като доход, социализация, образование, работа, възраст, емоционални връзки...)?
Клаудия Сеник: Въпреки трудността на задачата, трябва да се стремим да открием приблизителната мярка на усещаното от хората щастие, за да задействаме институции и политики, които да бъдат максимално адекватни. С други думи, няма как да се управлява без измерване.
Колкото до установяването на корелация между степените на субективно благоденствие и други променливи, именно върху него работи цялото това научно течение от 1970-те насам. Отношенията между цитираните от вас величини и заявеното от хората ниво на благоденствие са изключително стабилни във времето и пространството.
Флоранс Жани-Катрис: Както казах, тези изследвания са благоприятствани от нарасналата употреба на големи бази данни, произвеждани от институтите за сондажи с лукративна цел (като Gallup World Poll, например) или от запитванията на различни изследователски екипи (като World Values Surveys, European Values Study), които правят сравнения между различни страни. Тези цифрови данни позволяват на изследователите на икономика на щастието да установяват корелации между степените на лично благоденствие и причините за него. Подобни разработки дават предимство на пазара на идеи: техните анализи се вписват в стандартната господстваща теория, което означава, че те не скъсват нито с перспективата на метеорологическия индивидуализъм, нито със стратегиите за оптимизиране на индивидуалната удовлетвореност. В тези работи всичко започва от индивида и неговите чувства, усещания и състояния; и всичко спира дотам.
Това, което оправдава подобни изследвания, е стъписващата идея за една „индивидуална демокрация“: всеки индивид (от извадката) е анкетиран в „частното пространство“ и това позволява магическото трансформиране на индивидуални удовлетворености или щастия в съвкупен индикатор на удовлетвореността на всички. Възможно ли е обаче една политика – т.е. един колективен проект, насочен към общия интерес или към интереса на една общност – да се основава върху простия сбор от индивидуални предпочитания? Това е голям въпрос, който пресича цялата икономическа наука и разделя утилитаристката теория от институционалистките перспективи, според които социалното е фундаментално несводимо до сбора от индивидуални интереси и гледни точки. Така производството на оценка върху колективното благоденствие се случва, от една страна, в черната кутия на въпросниците, а от друга, в усредняването на събраните статистически данни. Комисията Стиглиц-Сен, за съжаление, отказа да разгледа етическите залози на тези измервания, които прикриват първостепенната роля на колективните измерения в обществото. Ето защо, според мен, субективните индикатори не могат да обосноват измерването на социалното благоденствие, въпреки че могат да бъдат използвани като допълнителни данни, за да бъдат разбирани и интерпретирани някои от чертите на съвременния капитализъм.
- Може би затова в Обединеното кралство изследванията по икономика на щастието имат най-голямо влияние върху публичните политики (тук можем да се сетим за Ричард Лайард, съветник на Тони Блеър). Могат ли да се използват тези изследвания за оценка на публичните политики и дори за формулирането на политически предписания?
Клаудия Сеник: Да, това вече се случва. В рамките на британската Национална програма за благосъстояние, пусната в ход през 2010 година, Националният статистически институт (ONS) редовно събира данни за благоденствието от 200 000 домакинства. Въпросниците засягат най-вече здравето, образованието, околната среда и субективното благоденствие. На тази основа от 2011 година насам правителството започна да публикува годишни таблици с индикатори за просперитет. Освен това, когато се изработват публични политики и оценката им, мерките най-вече за индивидуално благоденствие са използвани от всички служби на британското правителство и от всички министерства. Създава се и много точен протокол с формуляри и чек-листи, за да се вземе под внимание влиянието, което тези публични политики имат върху конкретните бенефициенти, върху различни сфери на живота им и времевите рамки на очакваните резултати (в краткосрочен и в дългосрочен план).
Флоранс Жани-Катрис: Оценката на публичните политики не трябва да почива основно на работата с подобни измервания. Първо, защото апориите на тези изследвания са по-големи, отколкото знанието, което могат да ни донесат. После, защото съвкупността от индивидуални щастия, измерени по един и същи въпросник, не може да покаже посоката на колективните предпочитания. Тези измервания не могат да заместят колективните дебати (от които въпиещо се нуждаем) относно разбирането за общество на качеството и „добруването заедно“. Те не могат да заместят и дебатите между специалистите относно значението на тези инструменти и техните ефекти върху политиките.
- За да бъдем щастливи, трябва ли да променим света, или трябва да променим нашето поведение и чувства, за да се адаптираме към съществуващия свят? Имам усещането, че икономическите изследвания на щастието не поставят под въпрос настоящата икономическа система.
Клаудия Сеник: Не съм съвсем съгласна. Икономическите изследвания на щастието често водят до критика на някои аспекти от нашата организация, най-вече в областта на труда. Това не пречи да се работи върху начина, по който виждаме света, но то влиза повече в компетенциите на психолозите. Най-сетне, изследванията са установили, че свободите и политическата ангажираност са едни от факторите за щастие; и самото изследване не може да доведе до тяхното отрицание.
Флоранс Жани-Катрис: Рискът е, че можем да загубим от поглед големите макроикономически анализи върху световните неравновесия и кризи. Изследването на причините за безработицата не може да се свежда до индивидуални психологически въпроси, които могат да хвърлят в забвение десетилетни разработки на кейнсианци и посткейнсианци. Ако публичните политики (на една неолиберална държава, доведена до пароксизъм) се целят в минимизиране на неравенствата в щастието, измерено по индивидуален начин, това означава, че те отвръщат вниманието си от действителните икономически неравенства. Ако пък тяхната цел е да увеличат белезите за щастие, как тогава да не си помислим, че тези политики могат по свое усмотрение да инструментализират факторите за индивидуално удовлетворение (като умножат, например, европейските първенства по футбол...)?
- Трябва ли публичните политики да се стремят да правят гражданите щастливи?
Флоранс Жани-Катрис: Щастието е нещо твърде важно, за да бъде оставено в ръцете на политиците и икономистите. Те могат единствено да създадат заедно с гражданите средствата за постигане на определена форма на индивидуално и колективно успокоение. От моя гледна точка, стремежът към максимализиране на щастието съобразно количествената и механичната версия за него, която характеризира някои скорошни научни разработки, води публичната политика до безизходица.
Клаудия Сеник: Колкото до мен, аз не виждам как щастието на гражданите може да не бъде крайна цел на политиката.
Разговора води Моати Сандра
L'Économie politique,3/2016 (N° 71)
Превод от френски Момчил Христов
[1] "Commission sur la mesure de la performance économique et du progrès social" qui s'est réunie en 2008 et 2009 на www.insee.fr/fr/publications-et-services/dossiers_web/stiglitz/ doc-commission/RAPPORT_francais.pdf
[2], Paris: Le Seuil, 1998. Loïc Blondiaux, La fabrique de l'opinion. Une histoire sociale des sondages
[3] Marie-Hélène Amiel, Pascal Godefroy et Stéfan Lollivier, „Qualité de vie et bien-être vont souvent de pair“, Insee première, Insee, janvier 2013.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
