Буркини, забрадка:
религиозните корени на уроците
по англосаксонска толерантност
Изминалото лято кметовете на доста френски курортни градчета забраниха ходенето на плаж на жени мюсюлманки, облечени с т. нар. буркини (от бурка + бикини: моден плажен костюм, покриващ цялото тяло на жената). Веднага избухнаха разгорещени спорове, не винаги по линията дясно - ляво. В крайна сметка, Държавният съвет (висша съдебна инстанция) отмени постановленията на кметовете. С което дебатът не затихна. Публикацията в New York Times, за която става дума в този текст, само наля масло в огъня и предизвика непремерена реакция от министър председателя.
К
Британските и американските вестници не пестят критики срещу френския дебат за буркините така, както и в миналото те първи критикуваха забраната за носене на забрадки на обществени места, а после и на бурки. Лондонският “Дейли Телеграф” обобщава идеално тона на англосаксонските медии - според него, забраната, която са приели шепата крайбрежни общини, е “акт на безумен фанатизъм” и отсъжда: “истинските врагове на свободата не са носещите буркини, а политиците, които искат да ги забранят”.
„Ню Йорк Таймс” пък дава думата на “преследвани” във Франция жени мюсюлманки. Една от тях смята, че “кучетата имат повече права от забулените жени” (нещо, което не се хареса на премиера Манюел Валс). И за да стане още по-интересно, вестникът превежда статията на френски... С една дума, Франция е едва ли не диктатура, която би установила своеобразен режим на апартейд спрямо мюсюлманите, един вид Алабама от 60-те години на миналия век. И нека не се заблуждаваме: дискусията отива далеч отвъд темата за мястото на мюсюлманската религия във Франция (в нейната ислямистка версия) и съдържа също толкова жлъчни критики срещу френската политика по отношение на сектите. И видите ли, нито един англосаксонец не можел да разбере защо Сциентоложката църква във Франция не е призната като всяка друга църква.
Във Франция защитниците на правото мюсюлманките интегристки да покриват телата си на плажа или на друго обществено място са либерали и представители на една част от лявото (в това число феминистки), които намират неочаквана подкрепа за своята аргументация в “модерността”, която непременно се оказва англосаксонска.
Всъщност, онова, което ме интересува в случая, са не толкова дебатите за буркините или забрадките, колкото дълбоките причини за критиките в англоамериканския печат.
Като изключим “Икономист”, който взима отношение по темата, използвайки кореспондентката си от Париж, другите англоамерикански медии демонстрират огромно неразбиране за същността на френския модел. А французите пък, които се зарадваха на подобен тип критики, не си дават сметка в каква степен британският и американският модел са по-различни от нашия. Това е система, която зарадваните французи за нищо на света не биха пожелали. Мястото на религията, свободата на изразяване, културният релативизъм – това са все елементи, които трябва да се вземат под внимание, ако човек иска да разбере коренно различния характер на дебатите във Франция, във Великобритания или в САЩ.
In god we trust
Преди всичко мястото, което религията заема в англосаксонския свят, е специално: там такова нещо като секуларизъм по френски просто не съществува. Нека не забравяме, че САЩ са основани от християнски секти, прогонени от Европа заради предполагаемото им вредно влияние, както и че страната продължава да е силно повлияна от религиозния си произход.
Разбира се, държавата е отделена от църквата, което означава, че тя е неутрална по отношение на религиите и не облагодетелства специално някоя от тях. Но религията е навсякъде.
Всички религии са разрешени с Първата поправка от 1791 г.: “Конгресът няма да приеме нито един закон, който засяга установяването на дадена религия или забранява нейното свободно практикуване”.
От 1956 г. официалният девиз е „in god we trust” и той е изписан дори върху американската банкнота. Нещо повече, в почти всички случаи американският президент полага клетва върху Библията (практика, която обаче не е задължителна).
В резултат на това дори най-крайните секти имат право на съществуване (като се започне с мормоните от Юта и амишите и се мине през Свидетелите на Йехова, сциентолозите и т.н.).
В САЩ има над 450 000 църкви и едва ли в скоро време би било възможно американският народ да си избере президент, който официално се обявява за атеист.
Към това трябва да прибавим и абсолютното право на свободно изразяване, което върви в комплект с тоталната религиозна свобода: човек може да изказва всякакви мнения, дори и най-крайни, без значение дали са расистки, антисемитски, отричащи Холокоста и т.н. Това се вижда ясно и предвид официалното съществуването на Ку-клукс-клан, както и на други подобни групи, споделящи идеите за бялото превъзходство.
Това важи също, но в по-малка степен, и за Великобритания, където англиканството (общност от автокефални църкви, взели наполовина и от протестантството, и от католицизма) е държавна религия (кралицата е духовен предводител на Англиканската църква) и идеално се е приспособила към комунитаризма, особено религиозния. Да вземем например факта, че 85 ислямски съдилища се произнасят по граждански и търговски дела, като, за да придобият задължителен характер, тези съдебни решения трябва да бъдат потвърдени от Висшия съд на Англия (ако реално бъдат оспорени).
Освен това, британското общество си остава строго класово йерархизирано и в него всеки в рамките на социалната си класа прави това, което му харесва, стига да не нарушава социалния ред. И най-накрая, оттатък Ламанша и оттатък Атлантика свободата на изразяване е почти абсолютна – наследена придобивка от разтрогването на отношенията с Рим и догмите му.
Оралният секс - забранен
При все това, тази свобода си има своите граници - граници, носещи отпечатъка на религията: дълго време хомосексуалността е била жестоко наказвана (за разлика от полигамията в сектите, която е била допустима). Освен това, както при най-баналната форма на теокрация, американски щати нямат никакви притеснения да контролират леглото на своите съграждани (доколкото ми е известно, случаят с Великобритания е по-различен).
Така например, до 2014 г. в щата Алабама оралният и аналният секс бяха забранени дори при хетеросексуални двойки; в щата Вирджиния не е позволено правенето на любов на ярка светлина, а в Южна Дакота има изискване за хотелите - в случай, че някоя двойка направи резервация само за една нощ, то на нея да й бъде предоставена стая с еднакви единични легла, които се намират на 60 сантиметра едно от друго. И изрично е посочено, че правенето на любов на пода между двете легла е категорично забранено... А ако се погледнат законите и практиките на повечето американски щати по отношение „посегателството срещу целомъдрието” (блудството), то САЩ си имат всичко и няма за какво да завиждат на мюсюлманските страни (достатъчно е да си припомним скандала „Нипългейт”[1]). А какво да кажем за отменения по време на администрацията на Джордж У. Буш закон, задължаващ в класовете в училище да се обучават момчета и момичета, след което стана възможно разкриването на учебни заведения само за деца от един и същи пол?
Нека се върнем малко назад в годините и да припомним на нашите американски приятели, че не е далеч времето, когато ставахме свидетели на сегрегацията на чернокожите, базов елемент в изграждането на Съединените американски щати… И нека не забравяме, че преди 70 години САЩ не се поколебаха да затворят в лагери всички американски японци по подозрение, че са генетично обременени врагове...
И ако една френска забулена мюсюлманка може да каже напълно сериозно, че отношението към нея е по-лошо, отколкото към кучетата, а друга си задава въпроса дали няма да я накарат да “пипне месечината, за да бъде призната” (това ли било предназначението на забрадката?), то тогава какво ли биха могли да кажат афроамериканците – онези, които населяват американските затвори и нямат никакъв интерес да си имат работа с бялата полиция, ако не искат да бъдат убивани...
Един религиозен модел
И накрая, нека не забравяме, че не кой да е, а англоамериканците стремглаво се хвърлиха във военни действия срещу мюсюлманските страни и получиха резултатите, които наблюдаваме днес. Това именно усилва усещането за война между западния и мюсюлмански свят.
Американските уроци по толерантност звучат доста изненадващо в момент, когато кандидатът на републиканците за президент Доналд Тръмп иска да забрани на мюсюлмани да стъпват в САЩ, нещо, което е далеч по-сериозно, отколкото няколко общински забрани, отнасящи се до носенето на буркини. И трябва ли също така да припомняме, че градската управа на Ню Йорк се противопостави на изграждането на джамия в близост до паметника, посветен на 11 септември?
А освен това, чу ли някой англосаксонците да кажат нещо, когато всички страни от Източна Европа отказаха да приемат бежанци, защото били мюсюлмани? Скандалът с буркините обаче е едно истински нетърпимо нарушаване на правата на жените мюсюлманки...
Разбира се, тук не твърдим, че френският модел е идеален, нещо, което очевидно не отговаря на истината, а че той просто е различен: няма пълна свобода на изразяване (забранени са клеветите, има закони за паметта[2], наказателни мерки срещу расистки и антисемитски изказвания), публичното пространство е строго регулирано, има пълно отделяне на църквата от държавата (освен в Елзас-Мозел[3]), а католическата църква бе върната обратно в своите църкви по такъв насилствен начин, че никой днес не може да си го представи.
Дори френският език има статут, неразбираем за останалата част от света, ако тази част не знае, че той е бил наложен със сила върху десетки народи, населявали територията на Франция, с цел здравото укрепване на страната (днес френският е единственият език, признат от Конституцията, а освен това и една Академия бди над неговата чистота).
Накратко, да се позоваваме на англоамериканската „толерантност” е безсмислено, тъй като примерите не се продават на парче[4], а тази толерантност в случая е строго религиозна.
Такъв ли е моделът, който наистина искаме?
N.B. Франция е западната страна с най-много мюсюлмани – 7.5% от населението на страната. Във Великобритания те са 4.6%, а в САЩ – 0.8 процента.
Дори и ако трябва да разглеждаме подобни числа с повишено внимание, тези данни от 2011 г. не са безинтересни, тъй като изразяват спецификата на Франция, която, в крайна сметка, приема на своя територия една голяма, крайно нехристиянска общност.
Жан Катрьомер
От неговия блог, 06.09.2016
Превод от френски Иван Николов
[1]През 2004 г., по време на най-гледаното телевизионно събитие в САЩ – финала на сезона на Националната футболна лига в САЩ, т. нар. "Супербоул", поканеният да пее в паузата между полувремената Джъстин Тимбърлейк разголи на сцената Джанет Джексън.
[2]Тези закони налагат официалната гледна точка на държавата по отношение на определени исторически събития.
[3]Става дума за Конкордата в Елзас-Мозел, който не е бил отменен с отделянето на Църквата от държавата през 1905 г., тъй като по онова време територията е бил немска. В резултат на това и в момента църковните служители са назначавани от вътрешния министър.
[4]Същия този израз употребява Манюел Валс по време на разговор с Никола Саркози, но по повод на правото на убежище.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
