Тайният живот
на американските тийнейджърки
През ХХI век момичетата в Америка жънат немалко успехи в някои сфери. От 90-те години на миналия век, например, се наблюдава устойчив спад в случаите на бременност при момичетата в тийнейджърска възраст. Степента на образованост при момичетата са по-високи от тези при момчетата на всички академични и училищни равнища. Популярната култура изобилства от вдъхновяващи образи и хвалебствени песни за момичета, които „се надигат“ и „управляват света“. Но, според две нови, доста мрачни книги, тези официални признаци на прогрес създават розово и нереалистично впечатление за съдбата на съвременното момиче.
В „Момичетата в Америка“, социологическо проучване, базирано на интервюта с над двеста момичета, журналистката от „Vanity Fair”Нанси Джо Сейлс твърди, че най-мощно влияние върху живота на младите жени оказва „грубата сексистка и „хиперсексуализирана“ култура на социалните мрежи. Може и да изглежда, че момичетата в Америка са „сред най-привилегированите и успешни момичета в света“, пише Сейлс, но благодарение на многото часове, в които ежедневно са потопени в онлайн културата, третираща ги и възпитаваща ги сами да се възприемат за сексуални обекти, те не притежават „повече власт“ в личния си живот в сравнение със своите майки отпреди 30 години.
Всички млади жени, ползващи социалните мрежи, твърди Сейлс, биват нападани „ежедневно, понякога и ежечасово, от женомразки шеги, порнографски изображения и унизителни коментари, които са оскърбителни и които имат потенциала да вредят на социалното им благополучие и самочувствието им“. Освен този непрестанен поток от не толкова отявлен сексуален тормоз, много момичета изпитват и по-агресивни форми на сексуален натиск: външността им безмилостно получава оценки „яка“ или „не струва“ в разни уебсайтове, освен това получават на телефоните си, без да са искали, „снимки на пишки“, биват тормозени или изнудвани да пращат свои голи снимки. (Група 13-годишни тийнейджърки от Флорида обясняват на Сейлс, че момичета, които се съгласяват да пращат свои „голи снимки“, поемат риска те да бъдат качени на сайтове за аматьорско порно или пък в „сайтове за к***и“, докато онези, които се възпротивяват, обикновено биват наказвани по някакъв друг начин – като им лепват прякора „задръстенячка“ или като пускат слухове за техни сексуални преживявания.)
Безпощадното взиране в сексуалността на момичетата, което социалните мрежи насърчават, отдавайки най-голямо значение на женския сексуален чар, води до масова тревожност у момичетата по отношение на външността им. А тя, от своя страна, пък допринася за това момичетата да се самовъзприемат за обекти, твърди Сейлс. Всички девойки, интервюирани от нея, са на едно и също мнение, че в сайтове като Инстаграм и Фейсбук колко популярна е една дама (величина, измервана според броя на „харесванията“, които получават снимките на дадено момиче) зависи от това за колко „яка“ е смятана тя. „Трябва да имаш перфектно тяло и голямо дупе – мрачно отбелязва 15-годишна от Бронкс. – Ако си момиче, трябва да изглеждаш точно по този начин, за да привличаш вниманието на момчетата.“
Тийнейджърките, които прекарват достатъчно дълго време в такава конкурентна атмосфера, където са сякаш на конкурс за красота, нямат нужда да бъдат принуждавани сами да се предлагат за обект на мъжки фантазии, твърди Сейлс. „Учейки се” от знаменитости като Ким Кардашиян, чийто огромен брой последователи в Инстаграм Сейлс смята за доказателство за деградиралите ценности в социалните мрежи, тийнейджърките си публикуват „снимки по цици“, „снимки на дупетата“ и ред други софт-порн селфита като сигурен начин да привлекат максимално мъжко внимание и одобрение.
„Уверявам ви – обяснява на Сейлс 17-годишно момиче от Ню Джърси – всяко момиче мечтае да получи триста харесвания под снимките си. Понеже това означава, че ти си момичето, което всеки иска да ч**а. А всяка иска да е момичето, което всеки иска да ч**а. Всяко момиче, което не попада в тази категория, тайно се ненавижда… Когато си яка, се чувстваш силна… Щом си яка, получаваш всичко.“
„Овластяващият“ характер на това да си яка е често застъпвана тема в книгата на Сейлс. Немалко от момичетата, с които журналистката разговаря, категорично отричат да са потискани или да са карани да се чувстват като сексуален обект в социалните мрежи. Напротив, обясняват й, че се гордеят с това, че са секси „парчета“ и че силно сексуализираното им себепредставяне е свободен израз на тяхната увереност по отношение на тялото им. Естествено, Сейлс не намира тези твърдения за особено убедителни. Фактът, че статутът на „момиче, което всеки иска да ч**а“, вече може да се характеризира като дръзка феминистка амбиция, е показателен за товаколко успешно сексуалната експлоатация от миналото е била „продадена” на днешните тийнейджърки като техен собствен „секс-положителен“ избор.
Пеги Орънстейн, авторка на „Момичетата и сексът“, е също толкова скептична по отношение на еманципиращите възможности на качеството да си „яка”. „Ако по-старите поколения жени, грамотни по въпросите на социалните отношения и идентифициращи се като феминистки, са гледали на превръщането на жената в сексуален обект като на нещо, срещу което трябва да негодуват, то днешните поколения често го разглеждат като личен избор, нещо, което може да се възприеме като изразена сексуалност, а не като налагане на такава.“ Нейното изследване на сексуалния живот на тийнейджърките предлага достатъчно доказателства за това, че увереността и силата, давани от „една комерсиализирана, едноизмерна, репликирана до безкрай и напълно лишена от въображение представа за сексапил“, са до голяма степен илюзорни. Това поколение момичета, смята тя, биват приучвани от една „наситена с порно, фокусирана върху изображения и комерсиализирана“ култура „да свеждат ценността си до своите тела и да възприемат тези тела като комбинация от части, които съществуват за удоволствието на други; непрекъснато да наблюдават външността си; да са активни сексуално, а не да изпитват чувственост“. В резултат на това те копнеят да са желани, но до голяма степен не са наясно със собствените си желания или с това как да ги задоволяват; правят какво ли не, за да привлекат сексуалния интерес на мъжете, но смятат секса за социален ритуал, за задължение и за начин за удовлетворяване на мъжете, а не за източник на удоволствие.
Трябва да се отбележи, че Орънстейн не се интересува колко секс правят младите жени. (Няма доказателства, подчертава тя, че честотата и продължителността на сексуалния акт сред младите са се увеличили през последните десетилетия.) Тя по-скоро се интересува от качеството на сексуалните преживявания на младите жени. „Тялото като продукт… не е същото като тялото като субект“, отбелязва тя.
И добавя, че да се научиш да си сексуално желан, не е същото като да изследваш собствените желания: това, което искате, от което се нуждаете, зависи от капацитета ви за радост, страст, интимност, екстаз… Културата ни е затлачена с части от женското тяло, с дрехи и позиране, които се предполага, че са израз на сексуална увереност. Но кой го е грижа колко се гордеете с тялото си, ако не се наслаждавате на неговите реакции?
За своята книга Орънстейн интервюира над седемдесет млади жени, като всяка от тях е подбрана така, че да представлява онези, които са „спечелили най-много от икономическия и политическия прогрес на жените“. Всяка от тях следва в колеж или пък планира да го направи и почти всички те оставят впечатление на „умни, отстояващи позицията си, амбициозни“ студентки. И въпреки това, сексуалното им минало, разказва тя, е изпълнено не толкова с радост, екстаз или дори минимално удовлетворение, колкото с неудобство, страх и хронична липса на удовлетвореност. Половината от тях са преживели „нещо между принуждаване и изнасилване“. И много от описанията на преживяванията им, за които сами са дали съгласие, са „болезнени за слушане“. Въпреки че много от тях водят активен полов живот и смятат секса за „уникален“, само няколко от тях някога са получавали оргазъм с партньора си. (Повечето са се престрували.) И макар повечето да смятат оралния секс за задължителна част от дори най-мимолетния полов контакт, те рядко са получавали или са очаквали да получат подобен секс в замяна.
Според Орънстейн, част от нещастните сексуални преживявания на момичетата в тийнейджърска възраст може да се дължи на „културата на свалките“, при която сексът, „вместо да е следствие от интимност, всъщност я предхожда или понякога напълно я замества“. Друг допълнителен фактор е ролята, която порнографията вече играе за установяване на нормативни стандарти при сексуалното поведение на тийнейджърките. Като пример за това тя изтъква факта, че повечето от интервюираните момичета добросъвестно обезкосмяват интимните си части още от 14-годишна възраст. (Просто защото днешните момчета, закърмени с порното, очакват женските гениталии да са обезкосмени.)
Орънстейн отбелязва също, че откакто интернет осигурява на момчетата широк достъп до хардкор порно, аналният секс малко или много се е превърнал в стандартна част от хетеросексуалния репертоар. (През 1992 г. едва 16% от жените на възраст между 18 и 24 години са пробвали анален секс, а днес бройката е достигнала 40%.) Въпреки че мнозинството момичета намират аналното проникване за неприятно или силно болезнено, те често, обяснява Орънстейн, се чувстват принудени да са сговорчиви и се съгласяват да го правят. (Според едно проучване, на което тя се позовава, момичетата са четири пъти по-склонни от момчетата да правят секс, когато не желаят.) Сред момичетата, които тя интервюира, най-честите причини за това са страхът да не бъдат взети за „смотани“ и желанието да се избягват „неловки моменти“.
Историята ни учи да подхождаме внимателно към хора на средна възраст, критикуващи морала на младите. Родителите на всяка епоха се ужасяват от сексуалното поведение на децата си (независимо колко активен и бурен е бил техният преди или все още е). И през 50-те години на миналия век е имало хора, които са били убедени, че тогавашната нова практика да си хващаш „сериозно гадже“ е упадъчна и вещае морално разложение. И в момента Сейлс и Орънстейн също без съмнение разполагат с мрачна и тревожна информация за живота на момичетата в Америка. Но техните мнения не могат да бъдат пренебрегнати, а те - етикетирани като сексуални пуританки. (Тревогите им не са свързани с това, че тийнейджърите водят активен полов живот, уверяват ни те. Тревожат ги по-скоро силно ограничените форми, под които се дава възможност да се проявява женската сексуалност. Те дори нямат нищо против случайния секс, просто настояват, че трябва да има, както Орънстейн пише, „взаимност, уважение и искрено желание, независимо от контекста на половия акт“.) И въпреки това, нито една от двете книги не избягва напълно преувеличенията, едностранчивите заключения, полъха на изфабрикувана криза, които сме свикнали да свързваме с този жанр.
И двете авторки правят доста несправедливи сравнения между разюздания, лишен от всякаква романтика социален живот на днешните млади жени и собствената си невинна младост. Сейлс разказва как веднъж се прибирала от училище с гаджето си, което било в девети клас, за да си пишат домашните заедно в дома й. „Целта на това да сме заедно не беше непременно да правим секс. Целта бе да сме интимни“, пише тя. Орънстейн пък отбелязва, че преживяванията й в колежа не са се въртели около луди запои и свалки с момчета, а по-скоро около „разговори с приятели до сред нощ, досег до алтернативна музика и филми, влюбване“.
Да се ползват тези романтични спомени за живота преди появата на айфоните като средство да се изтъква колко плачевно е състоянието на днешните момичета е леко подвеждащо. Несъмнено определени форми на сексизъм са засилени (или навярно се предават по-ефективно) – в епохата на интернет момичетата изпитват натиск да се представят като гъвкави, сексуални създания на доста по-ранна възраст, отколкото е било в миналото. Но дори и преди - през 70-те и 80-те години на миналия век, младите жени са ставали жертва на експлоатация, насилие и незадоволителен секс. Ето какво пише феминистката Елън Уилис за сексуалната революция през 1973 година:
За мъжете най-очевидният недостатък на традиционния морал беше сексуалната оскъдица – била тя действителна или психическа, – създадена от насилственото въздържание на жените… Сексът беше незаконна стока и независимо дали конкретната сексуална сделка включваше пари, в цената почти винаги влизаше лицемерие - „почтеният“ мъж, който ходи по проститутки и колекционира порнография, подрастващото момче, което съблазнява „готини мадами“ с лъжливи обяснения в любов (или пък отчаяно се опитва да ги съблазни)…
Мъжете обикновено определят сексуалната освободеност като освобождение от условията на черния пазар: освободената жена може свободно да се предлага, а освободеният мъж може свободно да отхвърля неискрените кавалерски обноски и романтичност и да изразява еротичните си фантазии честно и неприкрито… Разбираемо е защо жените не са въодушевени от тази представа за сексуална свобода.
Ако доброто старо време никога не е било толкова добро, колкото Сейлс и Орънстейн често загатват, тогава може би и мракобесните времена на днешната епоха не са толкова непоправимоотчайващи. Въпреки зловредното влияние на порнографията, социалните мрежи и Майли Сайръс[1], съвременните момичета все още успяват да си имат сериозни гаджета в гимназията. Възможно е 15-годишните да четат в интернет как се прави орален секс, но те също така участват в разгорещени дебати в Туитър дали Ким Кардашиян е наистина добър „модел на подражание“. Вярно, момичетата ползват приложенията за обработка на изображения, за да си избелват зъбите на селфитата, и се безпокоят за размера на „дупетата“ си, но те също така празнуват сестринската сила на „женските наказателни бригади“ и ходят на концерти на Ники Минаж, за да слушат как рапърката ги поучава никога да не са финансово зависими от един мъж.
Сейлс представя социалните мрежи като неустоима и вездесъща сила в живота на девойките. Всички момичета в нейната книга, независимо от социално-икономическия си профил, са описани като омагьосани от телефоните и компютрите си. Някои са пчели-царици, повечето са търтеи, но всички те са приклещени в кошера на социалните мрежи. Сякаш никоя от тях няма друг културен ресурс или стремеж извън обсега на този кошер. (Единственото изключение е млада жена, която не притежава смартфон – но това е, защото е бездомна и се мести от място на място.) Няма как да не си зададеш въпроса дали книгата на Сейлс е коректно представяне на пълното господство на социалните мрежи или по-скоро излага разсъжденията й в рамките на строго определените в анкетата й въпроси. (Ако съберете двеста млади жени и ги попитате за домашните им любимци, вероятно ще можете да напишете шокиращ доклад за важната роля, която домашните животни играят в живота на момичетата в Америка.)
Орънстейн, от своя страна, предлага доста по-многопластово и премерено описание на начина, по който момичетата живеят днес, но и тя има склонността да подценява разнородността на тийнейджърската култура и многообразните начини, по които момичетата участват в нея. В началото на книгата си Орънстейн отбелязва, че значенията на културните явления са сложни. Селфитата са нито просто „овластяващи“, нито просто „потискащи“, а носенето на къси поли не е нито просто „израз на сексуалност“, нито просто „експлоатация на такава“. И тя предлага тези проблеми да се разглеждат като включващи и двата аспекта. Въпреки това, през повечето време тя пренебрегва този съвет и избира опростеното говорене в стил „може да изглежда еди-как си, но всъщност е…“. Така например, Бионсе може да оставя след себе си впечатление на вдъхновяваща и силна фигура, но всъщност „се фръцка с комерсиализираната си сексуалност по свой собствен избор“. Момичетата може да си мислят, че са силни, когато изглеждат яко, но всъщност „якото пречупва сексуалността през една дехуманизирана призма, без значение в чии ръце е контролът“.
Орънстейн е най-убедителна, когато засяга темата за пасивността, „стремежа към задоволяване като контрапункт на стремежа към удоволствие“, с които се характеризира отношението на интервюираните момичета към секса. Склонността на младите жени да доставят удоволствие на мъжа, пренебрегвайки своето собствено, не е нещо ново, но Орънстейн определено има право да негодува срещу това колко малко се е променило то през последните петдесет години. Но като оставим настрана въпроса дали е полезно или справедливо да прилагаме обнадеждаващата реплика „да” значи „да“ в сексуален контекст, когато, както самата Орънстейн признава, той почти винаги е сложен и объркан, то новите правила в колежа предполагат наличието на самоуверени девойки, противопоставящи се на доминиращите мъжки сексуални желания. В същото време, много от отговорите на интервюираните момичета демонстрират, че им липсва характер. Без съмнение, жизненоважно ще е мъжете да се научат да бъдат по-бдителни, когато получават съгласие от жените, но ако младите жени все още са склонни да казват „да“, когато всъщност искат да кажат „не“, т.е. предпочитат да правят секс, без да го желаят, за да не рискуват да ги сметнат за „задръстени“, то това би означавало, че от новите стандарти за женско съгласие няма да има почти никаква полза.
Далеч по-интересни и убедителни са препоръките на Орънстейн за преразглеждане на американския подход към сексуалното образование. На мястото на неуспешните програми, учещи на пълно въздържание (които костваха на държавния бюджет $1.7 милиарда през последните 35 години), тя предлага да се въведат часове, които засягат всички аспекти на сексуалността при тийнейджърите, включително и удоволствието на жените. Освен откритите дискусии на тема „мастурбиране, орален секс, хомосексуалност и оргазми“, в програмата на това ново сексуално образование трябва да залегнат и насоки как човек да взима решения и да отстоява позицията си при полов акт.
Наистина идеята момичетата да се насърчават да се борят, да се развива способността им да настояват за това, което искат, и да отказват онова, което не искат, определено е разумна. През последните години „обучението по отстояване на позиция“ при жените не е особено модерно. И напоследък темите за момичетата и секса по-скоро утвърждаваха, отколкото подриваха представата за женската уязвимост и жертвоготовност. Похвално би било в културата отново да се инжектира малко от старата феминистка войнственост.
Ню Йорк ривю ъв букс, 18.08.2016 г.
Превод от английски Росен Асенов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
