Ритуално бушуване
Музикфест Берлин - 2016
Оказва се, че когато ти не можеш да посетиш един фестивал, възможно е фестивалът да те посети. Така знаменитият Музикфест Берлин - 2016 приятно изненада своята по-далечна публика, като позволи фестивалните концерти на няколко оркестъра да бъдат излъчвани по дигиталната концертна зала на Берлинската филхармония.
Знаменита е програмата на фестивала и тази година. Върви в няколко лъча със забележителен, съвсем естествен за Германия, превес на музика на ХХ и ХХI век: географски – с приоритет музиката на американския континент и страните от Източна Европа; представяне на изкуството на големи оркестри, някои дебютиращи на фестивала, и, разбира се, фантастични камерни програми-портрети на композитори, като Пиер Булез, Едгар Варез, Франк Дзапа, Луиджи Ноно, Матиас Пинчер, Волфганг Рим. Впрочем, винаги, когато се говори за този фестивал, не може да не се споменат дълбоките връзки между музика, философия, литература, сценични практики, срещи и събития в музикалната история, които се предлагат от музиковеда - експерт и концептуалист, д-р Винрих Хоп, директор на фестивала от 2006 г., който и досега се радва и на признанието на своите колеги, нещо, което не е съвсем лесно в страна, на която не липсват музикални капацитети. Тази година в програмата на феста се отделя и особено място на ритуала , свързан с древността и съвремието. Почитта към традиции, явления и личности в музикалната история придобива ритуален характер в припомнянето им през различните музикални опуси.
Фестивалът бе открит на 3 септември с един опус – знаков за ритуалното и неговото въздействие днес. Танцовата поема „Тутугури” на най-изпълнявания немски композитор Волфганг Рим (1952) е създадена по едноименното стихотворение на френския поет, драматург и режисьор Антонен Арто. Намира се в неговата радиопиеса „Да приключваме с Божия съд?” (Pour en finir avec le jugement de dieu), написана през 1947 г. В него Арто интерпретира годишния свещен ритуал на пейота, воден от шаманите на индианското племе тараумари в Мексико. Наблюдавал го е там, на място, през 1936 г. Това е текст на халюциниращо съзнание, трескав, апокалиптичен, налуден, завладяващ със своето звучене. Звучене в определени цветове, ладове („мажорният тон на обреда означава разрушаване на кръста”), в светло и мрачно - през състоянията на слънцето и земята, в неудържимото, застрашително нарастващо темпо, излъчващо примитивна агресия... Волфганг Рим среща този текст 28-годишен. Шокът, който изпитва, се излива в двучасова музика с интересно измислена двучастна структура: първата част е за огромен оркестър, четец, хор на запис и шестима перкусионисти (отделно 4 тамтама в залата), а втората част се лишава от огромния оркестър. „Никакво месо, само кости”, резюмира композиторът идеята в разговора си с шефа на фестивала в паузата на концерта. Танцовата поема „Тутугури” е написана по поръчка на Берлинската Дойче опер и е поставена там през 1982 година. Но творбата се е изпълнявала по-често концертно в Залцбург, Мюнхен, Лондон... Оркестровата първа част е разделена на три сцени, четвъртата сцена е втората част. Този път интерпретацията бе поверена на диригента Даниел Хардинг, Симфоничния оркестър на Баварското радио, шестима перкусионисти от оркестъра и актьорът Греъм Форбс Валънтайн (появи се като оживелия сякаш поет с блуждаещ поглед и трескав говор, произнасящ като бълнуване текста на стихотворението). 41-годишният Хардинг има вече респектиращ опит с музиката на Рим и със знакови композиции на ХХ век, като Синфония на Лучано Берио, Групи на Щокхаузен заедно със Саймън Ратъл и Михаел Бодер. Звукотемброви масиви и екстремни ударни пресъздават латентната звукова картина на текста на Арто. В щедро разливащата се оркестрова тъкан неизбежно от време на време проблясва наследството на Стравински и Варез. Музиката бележи своеобразната ненаситност в младото преди 35 години композиторско съзнание на Рим, разчита много на масата, но не пропуска да вкара инструментите в интересни темброви перспективи. Няма етнически вълнения, липсват каквито и да е звукови алюзии с пластове от традиционна племенна песенност. Волфганг Рим съзнателно избягва подобни конотации, музиката диша само през шока от словото на Арто. Иска да предизвика подобен шок, прави го. Движението й е белязано от динамични кулминации и спадове, от внезапни продължителни асиметрични дъхове. Неочаквано изплува крехка мелодия, която потъва в безмилостната агресия на поредната звукова експлозия. Гласовете (на записания хор и на четеца) като шамански заклинания и племенни реакции довнасят ритуална автентичност... Има моменти в творбата (напр. във втората сцена), когато оркестърът плющи, ръмжи, скърца, огъва се, тръби, скандира, направо поглъща залата.
Агресия, насилие, атавистичен транс – във великолепното изпълнение на баварския радиооркестър, с ясно премислена звукова тяга под палката на Хардинг. Втората перкусионно-хорова част не засили въздействието, по-скоро отрази първата част през перкусивното разнообразие и впечатляваща в някои сегменти полиритмична инвенция, в ефектна комбинаторика, също в отделни сегменти, с гласовете.
Залата бе пълна с активни слушатели, както навсякъде по света, където музикантите считат за свое най-естествено призвание, за свой дълг да показват постоянно музиката на живите композитори – така, както всъщност е било от векове в страните с жива, действаща музикална култура. Която създава любознателна и отзивчива публика. Останалото е... имитация.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
