Съчинители на ръба на бездната
Пол Остър. „Левиатан“. Превела от английски Иглика Василева. ИК „Колибри“, 2016 (1992). Цена 20 лв.
„Преди шест дни мъж се запалил край път в Северен Уисконсин.“ Така, с летящ старт и без уговорки, започва поредният роман на Пол Остър, осъществен в българско издание. Разказвачът се казва Питър Арън, писател е и биографичните му сходства с автора не се изчерпват с инициалите. А самовзривилият се мъж, както от самото начало е убеден Арън, е неговият стар приятел Бенджамин Сакс – харизматичен, принципен особняк, с когото някога заедно са търсили път към нюйоркската литературна сцена. Когато на вратата на Арън потропват двама агенти на ФБР, той решава, че на всяка цена трябва да напише историята на Сакс преди тях. Така започва разказът за тяхното странно приятелство, в което единият е влюбен в жената на другия, трета жена фатално се намесва в живота и на двамата, а внезапните обрати и трагичните пропадания са постоянно придружени от питането „какво би могло да бъде, ако...“ Но така започва също и една голяма остъровска алегория за идентичността, за свободата, за изправянето пред екзистенциалната бездна, когато стремежът да съчиниш себе си е равносилен на този да разчлениш себе си. Воден от поредица фатални случайности, Бенджамин Сакс изоставя писането, изоставя целия си живот и в крайна сметка опитва да се съчини наново като човека, когото е бил принуден да убие. Някогашният социален харизматик, способен да изкара винаги най-доброто от другия, се превръща в запътен към гибелта си анархист, който взривява из цялата страна копия на Статуята на свободата в отчаян апел към Америка да се върне към идеалите си. Не е ли индивидуалната съдба на Сакс в някакъв смисъл метафора за политическата съдба на Америка? Това поне е един от многото загатнати и не винаги удържани намеци, които отправя „Левиатан“.
Остър, също като един от любимите си мислители, Емерсън, е обсебен от онези „два приковаващи факта: аз и бездната“. На пръв поглед в „Левиатан“ тази тема е сякаш замаскирана като „той и бездната“ – след всички преживени кризи Арън успява да изгради семейство, кариера и наглед щастлив живот. Но многобройните прекрачвания на идентичността и незапълнените пространства в разказа за това странно приятелство умело внушават, че разказвачът Питър Арън таи копнежа да бъде Бенджамин Сакс, да постигне в крайна сметка същата категорична степен на самоунищожение като Бенджамин Сакс. Та нали това е роман за излизането от себе си, за съчиняването на друго „аз“, което в своята най-крайна степен неминуемо означава взривяване на всякакво „аз“. И това рисковано съчинителство на ръба се практикува не само от Арън и Сакс, а и от другите герои, които случайността запраща по пътя им – донякъде дори от тях го учат.
Емерсън иначе стои в самото начало на тази книга с друга своя мисъл: „Всяка действителна държава е покварена“. Епиграф, който подсигурява интерпретацията на заглавието, свързвайки метафората на Хобс за държавата-Левиатан с безплодните и в крайна сметка, самоубийствени усилия на Сакс да се бори с тази сила. А както виждаме на финала, своеобразната борба на разказвача Арън да наложи своята версия на историята преди версията на Левиатана (олицетворен като агент на ФБР) приключва в най-добрия вариант с реми.
При все екзистенциалната си дълбочина и сложност, „Левиатан“ е може би най-жанровият роман на Пол Остър. С детективската интрига, с постоянното подхранване на напрежението, с умелото фабулиране, способно да усвои без проблем сюжетния ход на случайното съвпадение, „Левиатан“ спокойно може да бъде наречен трилър. Вярно е, че за автора на „Музика на случайността“ съвпадението е нещо много повече от повествователна техника. И все пак, остава впечатлението, че в качеството си и на техника, то честичко служи, за да прикрие някоя неяснота или липса на психологическа мотивация. Но, в крайна сметка, самият Остър е толкова добър съчинител, че и тук, както обикновено, успява да прикове читателското внимание, да смути, да разтърси.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
