Делник в оперетата
Премиерата на „Цигански барон” от Йохан Щраус в Музикалния театър бе преди 5 години и оттогава спектакълът е в афиша на театъра. Денят, в който реших да го видя като част от всекидневната му продукция (6 юли), бе от тези, в които продаваха билети с намаление и опашката преди представлението бе твърде дълга – някъде около двайсетина души. Интересът към оперетната класика продължава, видях и доста млади лица в залата. А съдържанието на „Цигански барон” далеч не блести с някакво кой знае какво съвременно звучене, освен ако не се мисли, че включването на цигани в задължителния за всяко сценично произведение драматичен конфликт „звучи много актуално”.Така че, класиката държи интереса към себе си, а който се интересува от класическа оперета, не би се вторачвал в нейната актуалност, по-скоро би слушал музиката.
„Цигански барон” е пример за това, че музиката може да бъде много по-интересна от сюжета и драматургията на цялото произведение. Щраус е вложил в тази оперета целия свой жанров арсенал, като е дал преимущество на валса, но полката, маршът, песните и още куплетни форми изобилстват в творбата. Музиката е цветна, искряща, различна - в един момент ни потопява в циганската идилия, в друг – във възторга от победния марш. Това е директна емоционална офанзива върху слушателя. Особено когато звучи действително „в стил Йохан Щраус” - диригентът Игор Богданов водеше спектакъла, държеше го в ръцете си и по отношение на темпоритъма и на динамиката, и на фразирането (там особено извая виенския модел). Оркестърът му бе стегнат, подреден, ни следа от предваканционна умора, свиреха с енергия и настроение, с изрядни сола на дървените, с монолитен, меко звучащ и прецизен щрайх, в неотклонен контакт със сцената. Богданов е много добър музикант и професионалист, с култура и вкус, артистичен, диригент с елегантност и стил. Гъвкаво контролира певците – съобразява се с възможностите им, със сценичните им задачи, предвижда евентуалните им темпови отклонения. Истински диригент партньор!
Независимо от някак стъкменото си либрето, тази оперета предлага ясни сценични варианти за реализацията си, което понякога може да се окаже и подвеждащо за режисьора. Постановката е на Юлия Маринова, която е и сопрано в театъра – дори я видяхме в ролята на Мирабела. Режисурата е съвсем стандартна, спестява актьорски задачи на певците, сценичното им поведение бе в рамките на най-необходимото за даден епизод. Съвсем ясно се виждаше, че изобретателността на самия певец понякога влизаше в действие, за да разнообрази сцената. Вярно е, че и в тази творба на Щраус има много и трудно пеене, но то не изключва активното сценично поведение. Тук, когато го имаше, то често се ограничаваше до познати скечове, до рутинни клиширани движения, а динамиката на сцената твърде често бе поверявана на балета. Самият жанров натюрел на певците не допуска, когато пеят и соло, и в ансамбъл, да „напускат театъра”, за да гледат диригента или публиката. Или да „замръзват”, когато пеят. Старомодна статичност, характерна повече за миналото на операта, лъхаше често от сцената и то при наличието на приятно пестелива, но изразителна сценография и хореография с въображение – особено когато присъствието на балета „дописваше” драматургията на пиесата.
Първи сили на театъра участват в спектакъла. Олга Динова – Чипра и Христо Сарафов – Коломан Жупан реализираха изцяло възможностите на партиите си. На отделни места Сарафов бе прекалено буфонаден, но ролята му го позволява. Много опитен актьор, разполага със забележителен ресурс, знае как да манипулира залата, като не злоупотребява с това. Динова не подценява и една нота от партията си, бе изключително артикулирана вокално – с щрих, с фраза, много овладяна нюансировка, с финес преминава от лирика към комедийност, цялата й постройка на образа е с мярка и завидна култура. Предимно лирична е Сафи на Мариана Арсенова, която има таланта да е много рефлективен сценичен и музикален партньор. Тя създава своя линия в актьорския ансамбъл. Тъкмо ансамблите в спектакъла бяха много добри в музикално отношение – и квинтетът (Чипра, Сафи, Баринкай, Карнеро, Жупан) в първо действие, и терцетът (Чипра, Сафи, Баринкай) във второ бяха озарени от взаимност и особена емпатия към жанра в ансамбловостта. Пеньо Пирозов е леко самонадеян, не много чувствителен (и емоционален в любовните сцени) и енергичен Баринкай. В началото имаше вокални проблеми – особено във валсовата тема-припев на куплетите, които после преодоля. Но в пеенето му се усеща едно силово звукообразуване, което му създава проблеми, а и не стимулира красивата фраза. Той е убедителен жанров актьор, така да се каже, „пасва” на ролята и я гради едропанелно – без излишните усилия за по-детайлен персонален подход. Арсена на Зорница Дамянова се люшка между лириката и иронията, Богомил Спиров е избрал следния план за своя герой Отокар – влюбен в Арсена и търси съкровище, което не е негово, в останалото време пасивен коментатор на действието, а Иван Панев (Карнеро), Юлия Маринова (Мирабела) и Венцислав Динов (Граф Хомонай) са достатъчно характерни, за да уплътнят субретния пласт на пиесата.
Пълният салон (макар и с промоционални цени на билетите) в края на сезона, в много горещата зала (не знам как се свири и играе на такава температура, след като и седнал трудно се издържа в нея) ми подсказва, че този спектакъл ще се играе. Харесват го и публиката, и артистите, които го правят. Традицията в театъра продължава.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
