Фрагмент от Малък сезон
Всяка година има Малък сезон в ТР Сфумато. Тази година той се проведе в разгара на Европейското по футбол. Да допуснем, че само отчаяните футболни фенове са гледали всички мачове. Както и че само най-заклетите театрали са гледали всички представления. Впрочем, ако това изобщо е възможно, тук свършват приликите между двете. Едва ли Европейското някому е попречило да посети събитието от Малък сезон, което му се е искало. Стига само да е можел да си избере. Защото, като се огледа афишът на фестивала, прави впечатление фактът, че програмата всъщност бе претъпкана от най-различни събития - спектакли, прожекции, концерти на открито плюс ателиета и гостуващи от чужбина представления. По този начин организаторите показаха еднозначно, че тази година, повече от обичайното, залагат на количеството.
На пръв поглед, това със сигурност изглежда, меко казано, странно за театър, който настоява на своя висок критерий. Но този избор може би съвсем не е толкова лош, колкото изглежда. Не само защото вероятно хегелиански предполага количеството някой ден да се трансформира в някакво качество. Не е толкова лош, защото просто в театралната среда от последния сезон (и не само) да се търси каквато и да е по-определена посока на развитие, би било повече от пресилено, а това състояние на театъра без никакво съмнение има пряка връзка както с онези, които тепърва ще искат да се реализират в тази среда, така и с тези, които вече го правят през последните 6-7 години. Така да се каже, вратите на фестивала са отворени широко към всякакви предложения на принципа “не се знае от коя трънка ще изскочи заек”. Казано другояче, афишът на фестивала отказва да покаже от някаква определена гледна точка “какво идва в театъра с младите”, както се очаква от подобен форум, а по-скоро дава възможност на тези хора да се срещнат. Дали това се е случило, не знам. Но се надявам. Особено предвид факта, че все по-рядко и все по-трудно театралите говорят помежду си за театър. Било е добра възможност да поговорят за онова, което искат да правят. Стига да знаят какво е то.
Както казах, не беше лесно човек да се ориентира в множеството събития. Затова, като в супермаркет, търсиш просто онова, което те интересува. И тъй като мен ме интересува развитието на младите режисьори, си избрах няколко техни представления. Случи се така обаче, че поради промяна в програмата, вместо на „Животът е сън”, се оказах на прожекцията на “Жажда”. И така, вместо работа на театрален режисьор, гледах кинодебюта на Светла Цоцоркова, който отдавна исках да видя, но бях пропуснала. Най-хубавото в него е визуалната му култура, изборът на актьорите и прецизното мислене с оператора върху всеки кадър. Дори ако зрителят всичко забрави, сигурна съм, че ще помни къщата с белите чаршафи на хълма и усещането за живот в пустиня, в емоционална пустош. А то се дължи на добрия визуален разказ, оставен нарочно почти без диалог. В него потъва крехката фабула с търсенето на водата, потъват и основанията във взаимоотношенията на персонажите за развитието на действието към финала с пожара. От него обаче остават в паметта вътрешните монолози, които “изговарят” лицата на момчето и момичето, и особено този на Светлана Янчева. Визуално най-силно въздействащи, те “разказват” за смесицата от примирение и тревожност, с която живеят. Разговорът между екипа на филма и зрителите в пълната зала, воден от Недялко Делчев след края на прожекцията, е сред най-смислените неща, които могат да се случат на такъв фестивал. Защото, в последна сметка, тъкмо срещите и разговорите между хората, които ще правят кино и театър, са надежда да се създадат някакви общи места в разбяганата театрална и кино среда в България.
“Това НЕ E Хамлет” e втора работа на Боян Крачолов след “Палата № 6”, която гледам, и която вероятно той тепърва ще развива. Колажът от пиеси на Шекспир, Калдерон, Мюлер, Бекет и прочее, който си е направил режисьорът, търси играта на границата между реалностите. Търси основанията за илюзията в основата на театъра. Или на въпроса кой на кого подражава? Червените носове и лицата-маски, драматичната метафорика и гротеската са също повод да се попита режисьорът кой на кого подражава, но по-важното в случая е желанието му да се занимава с големите въпроси в театъра. Ценното в показаното представление е работата с актьорите Димитър Крумов и Иван Николов, добрата работа с текста и следването на линията на вътрешния сценичен разказ. Не е малко. Щеше да е ценно и за екипа, и за публиката, след това представление също да има разговор, както след “Жажда”. Би било от полза вероятно и за Ованес Торосян, и за Димитър Илиев в опита им върху “За вредата от тютюта” на Чехов. Така се развива културата на говорене за театър. Развива се също рефлексията и саморефлексията върху желанията им, върху това, което всъщност ги занимава; и върху въпроса за какво им е да правят сега театър в България.
Добре би било в следващия Малък сезон тези пространства на разговорите и дискусиите да се разширят и обособят, продължавайки започнатото. Както и да се структурират предложенията на участниците в тематични, жанрови или друг тип “модули” - каквито организаторите преценят. То само би улеснило избора и движението на зрителите сред множеството предложения. И би подредило все пак някакъв ескиз на картина.
Важно е да се развива този фестивал с история и със свои зрители, както и подобните на него, в една разпадната и напълно съсипана от т.нар. реформи театрална среда. Защото те, колкото и мъчително трудно да се правят в нея, отварят някакви коридори за консолидиране поне на онези театрали и зрители, за които театърът все още е жив процес на предаване на знания, но и на търсене и поемане на рискове.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
