Как д-р Кръстев мисли Мисъл
Доклад за националната юбилейна конференция, посветена на 150-годишнината от рождението на проф. д-р Кръстьо Кръстев, 31 май 2016 г., Столична библиотека, зала „София”
1.
На 7 август 1912 г. д-р Кръстев пише на Дора Габе от София, именувайки я „г-жа Пенева”:
Много ме зарадвахте с цветчето от Пенчова гроб – заслужавате да Ви пратя здравец от Костенец, най-голямото отличие, което дава „Мисъл”. И второто отличие, малините, не е за изхвърляне, но те на море не са навикнали, щом го зърнат и ще повехнат, ще изгубят радост и живот... А блазе ви, че сте при море. Мен твърдата земя почна да ми омръзва. И без туй доста хиляди години ще „другаруваме” с нея, сега по бих желал с морето да приказвам и да го сещам до себе си и около себе си.
Помним, вила „Мисъл” е в писателската вилна махала на рилското летовище Костенец и тази обител има в бита на писателите от Кръга ритуално място; тя е гостоприемен и вдъхновяващ за размисъл, литературно творчество и дружески беседи извънградски дом. С гостуване във вила „Мисъл” се удостоява, очевидно да си поканен там е чест и доверие, знак, че си приет (Стилиян Чилингиров разказва в спомените си как грижовно настанява във вилата д-р Кръстев свои студентки). С това виртуално даряване със здравец от Костенец, от „Мисъл”, се играе ритуал: въвлечена е поетката в полето на писателското премиране, в прочутото тържествено жреческо-празнично битие на Кръга – макар и само като мила шега.
Но с даряването от вила „Мисъл” д-р Кръстев очевидно не е така щедър с всички. С горчива самоирония Яворов бе съчинил преди години следната автоепиграма, предавана из софийските стъгди от уста на уста: Много съм писал за вила „Мисъл”,/ но не съм я помирисал. Тоест, оплаква се Яворов, всички други от „Мисъл” – списанието, Кръгът, редовно са заедно в творческо общение на вилата, само него не го канят – може би защото е „кърджалия” (самоопределение), защото не е от род, от интелигентски и добробуржоазен сой. Не го приютяват, макар и да е работил толкова много за списанието „Мисъл” като автор и редактор, макар да е пълноправно един от Четворката.
(Цялата тази сложна игра на премиране, награждаване, даряване ми спомня за редовна ранно есенна картина на нашата улица „Хан Аспарух”. Помня, цялата махала узнаваше кога леля Радка Влайкова (дъщеря на съседа на д-р Кръстев и в София, и в Костенец Тодор Влайков) се връщаше от вилата заедно със сина си Тошко, богато дарена с есенни плодове от местните жители; махалата леко хейтърски коментираше, че леля Радка прави преди тръгване специална обиколка из Костенец – селото, за да може да се случи това даряване).
И така, за д-р Кръстев „Мисъл” е и списанието, и Кръгът, и къщата на ул. „Хан Аспарух”, където е редакцията на списанието, където го посещават всички автори, правят се приятелски сбирки, където на двора при чешмата под дряна си пият ракийката и където е измислен псевдонимът Яворов, и именно вилата в Костенец. Тоест, някак всичко свое е „Мисъл” – и двата сборника от 1910 г. са „Мисъл”.
Но все пак, как наистина мисли д-р Кръстев „Мисъл”, как го самосъзнава като поливариантно социокултурно явление?
Колкото и да е странно в този контекст, д-р Кръстев твърде рядко споменава „Мисъл” в печатаните си текстове – освен когато просто дава библиографски данни за цитиран текст на Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Яворов от списанието. Той говори за многоликата „Мисъл” повече в дружеската си и битова преписка. Но дори във въвеждащите и заключаващи текстове на централните си, проблемни книги „Млади и стари” и „Христо Ботйов. П. П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов”, той не дава каквито и да е характеристики на Кръга и на Списанието, на мястото, значението им в литературния ни живот. Веднага можем да откроим разликите с практиката на водещите личности на „Везни” и „Пламък”, и особено на „Хиперион” и „Златорог”. Така „Златорог” за своите пет, десет, петнадесет, двадесетгодишнини прави своите разнородни равносметки – включително чрез подписани авторски текстове на Владимир Василев. Самопредставянето и самооценката се случва не само в подобни текстове, но и чрез манифестите, чрез заявените програмни намерения, както и съвсем директно в полемиките, в защитите.
Разбира се, всички тези по-нови списания от 20-те, 30-те и 40-те години трябва да се съотнасят, съизмерват с голямата социокултурна фигура на „Мисъл” от началото на века. И тяхното самосъзнание вече е от съвсем друг тип; самопредставянето и самокоментирането, предлагането на голямата литературна общност да мисли за тях по определен и желан начин е нещо логично, функционално за този период от литературната ни култура. И все пак, трябваше да се очаква, че и д-р Кръстев ще го направи поне един-единствен път в някакъв представителен свой текст, след като знаем колко грижливо той разгръщаше своя телеологически критически и литературноисторически модел за новата българска литература, където „Мисъл” – най-вече Кръгът, но и списанието като цяло, бе естествено финалното високо творческо себеосъществяване. Но такъв текст не съществува.
Списание „Мисъл” имаше своята пълноценна литературноисторическа мисия, но историята още не бе натрупала своите сюжети, не бе провидяла ролята на малките значими литературни общности, не бе осъзнала диалектиката на първичното публикуване в периодика, преработката и подредбата на отделните творби за книги, цялата динамика на попадане на бъдещите антологични, канонични произведения всред широкия контекст на редово и единствено тук публикуваните и публикуващите. Историята още не бе започнала да разказва всичко това, макар в „Мисъл” открояването на свръхзначимото вече да бе пределно видимо. За българската литература именно „Мисъл” бе прагът, от който големият разказ щеше да се отприщи.
Трябва да се направи уговорката, че тук навсякъде имаме предвид „Мисъл” след 1900-на година. Първото десетилетие на списанието, а и на събиращите се около него литератори, са хетерогенно явление. Списанието все още – макар литературата да доминира – е и обществено-политическо. Самият главен редактор д-р Кръстев продължава да пише своите пространни политически прегледи. После всичко радикално се променя – то наистина става издание на Кръга.
Нека за момент сменим перспективата, преди да продължим с наблюденията над самосъзнанието на д-р Кръстев, да си отговорим на въпроса: а как ние днес мислим „Мисъл”? Ето няколко тезиса...
„Мисъл” е най-значимата българска колективна литературна персона. Това е точно Четворката и само тя: Пенчо Славейков - епикът, д-р Кръстьо Кръстев – критикът, Петко Тодоров – осмислилият в своите идилии и драми българската фолклорна култура в модерен дух, Пейо Яворов – трагическият поет. С привличането на Яворов кръгът се „сключва”, затваря, завършва. Той е именно кръг, защото не е отворен, не може да се поместват „вътре” и други писатели. (Конфигурациите на назоваваните също кръгове „Хиперион”, „Златорог”, „Стрелец” са от съвсем друг тип. „Хиперион” е свръхцентриран около Теодор Траянов и неговия пророк Иван Радославов. Останалите са сателити с отразена светлина. „Златорог” е пределно отворен, с неопределен брой близки участници, той търси и привлича талантите всред новите и сега идващите. А „Стрелец” е по-скоро полемизираща общност, обединена от враждебен устрем срещу символизмите и срещу всички останали.) Другите литератори – младите, новите - в списание „Мисъл” са около Кръга. Всеки от писателите на Великата четворка има своя роля, както и своя уникална обособена литературна личност. Кръгът естествено няма оповестена формална структура; няма и йерархии – четиримата са равноправни, въпреки водещото място на Пенчо Славейков и д-р Кръстев.
Знаел ли е д-р Кръстев всичко това? Знаел ли е, че то е готово и вече работи някъде след 1907-а и особено след 1910-а? Разбира се, че е знаел. Та нали точно той се труди последователно за осъществяването на тази стратегия. Но това не се изрича публично; тази затвореност и свръхизбраност, тази посветеност е една вътрешна тайна на Кръга. Или по-точно, изречено е вече през 1916-1917 година чрез заглавието на книгата-реквием: Ботев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов (а преди това полемично и не така отграничено чрез „Млади и стари”).
Още далече някъде през 90-те социалистът-основател Димитър Благоев пише, че д-р Кръстев формира около себе си в „Мисъл” списанието „Ново дружество за взаимно възхваление”. Той естествено не подозира колко прав ще се окаже впоследствие, защото в неписаната етика на Кръга влиза задължителното взаимно апологетизиране. И това е съвсем естествено: защото точно те, четиримата, са избраните. Тази особена, нехарактерна за обикновената, редовата литературна критика интонация, Симеон Радев описва така в известната си критична студия от списание „Художник”: За Пенчо Славейков д-р Кръстев говори с едно възторжено благоволение, което прилича на идолопоклонство. Смирено той заявява, че не се е родил още критикът, който би бил „способен да ни разкрие тайните на неговото творчество”, и ако той си е позволил някога да пише за него студия, той се срамува сега за тая си дързост и сякаш моли прошка за нея. Но такава обща свръхафирмативна интонация вътре в кръга „Мисъл” и в неговото най-близко обкръжение се култивира последователно и някъде след 1905 г. вече за нито един от писателите на „Мисъл” не може и не трябва да се пише с езика на всекидневната, делничната, така да се каже, критика. Тя, тази интонация, се изработва първо в дружеската преписка с оценки на книги или на отделни творби: Яворов за Пенчо Славейков, Петко Тодоров за Яворов, д-р Кръстев за Пенчо Славейков, Пенчо Славейков за Петко Тодоров, Яворов за самия д-р Кръстев и т.н. (Предварителното даване на новонаписаната творба за прочит и мнение става постоянна практика в Кръга.) Дори и когато си правят в тези писма критични бележки и препоръки за преработки, някак винаги се говори за идеална същност на съответната творба, за постигане на съвършенството. Четиримата са в непрестанно културно общение и по още много теми – български и чужди. Петко Тодоров е готов дори да последва през 1905 г. Яворов в Македония, да стане националреволюционер: „Още есенес Яворов ми е обещал да ме заведе напролет в Македония – там аз вярвам, всичко ще се нареди както трябва.” (пише той в писмо). Писателите от Кръга се индуцират едни други за най-различни дейности. И основен медиатор на това разнопосочно братско общение е, разбира се, д-р Кръстев. Той е този, който се опитва и да потушава неизбежно възникващите конфликти между тези сложно мислещи и чувстващи мъже. Например, при скандала във връзка с публикуването на мото от писмо на Мина пред цикъла на Яворов „Денят на самолъжата” в „Мисъл”...
При печатаните текстове за писателите от Кръга в списание „Мисъл” и при други публикации трябва да се твори апологетическа критическа проза, върви се към екстатичното. Създават се за тези цели нови жанрови форми – някакъв тип фрагментаризирана поетическа проза или откритата от д-р Кръстев студия с проследяването на Ботйовите теми и мотиви в съответното творчество, но не толкова, за да се види тяхната реална текстова генеалогия, колкото да се направи литературноисторическото утвърждаване на тези естествени наследници на единствения предтеча - митологизирания Ботйов. Неусетно паратекстовете от различен тип и писаната вътре и около Кръга критика, целият този корпус рязко и мощно се разподобява от общия масив в актуалната му литературна култура, контрастира с всичко останало писано като критика и като есеистика за всички други писатели и разнородни групи. Оценката и самооценката се превръща в някакъв тип жречески ритуал. Цялото това поведение, присъствие, контрастиращата литературна активност дразнеха чуждото око, настървяваха стоящите встрани за идеологико-литературни нападки. И основен прицел ставаше естествено най-често д-р Кръстев. Спектърът на предизвиканите отрицания бе извънредно разнообразен – от встрастените текстове на нови звезди всред още по-младите, като Симеон Радев и Димо Кьорчев, до одиозната книга „Критици”(1910 г.) на въпиещия глас от маргиналиите Йордан Маринополски. (Но в дружеското списание „Демократически преглед” останалият в литературната ни история с годишните си литературни прегледи Алберт Гечев прави защита срещу този дисонантен тон на жлъч – „нещо съвсем несъвместимо с дейността на един критик”.) Писателите на „Мисъл” се превръщат и с описаните основания в любими обекти за пародисти и сатирици. Смеховата култура на кръга „Българан” направо се храни питателно от това жреческо поведение на „Мисъл”, от общо стиловата му специфика и като литературен бит включително.
От целия този сюжет е напълно ясно, че Кръгът в никакъв случай не трябва да се идентифицира с младите – както са ни дадени в средищната книга „Млади и стари”(1907 г.). Защото сред тях са и отлъченият през последните години от списанието Кирил Христов, както и дори търсещият своя облик на жив класик на селската проза Елин Пелин.
Д-р Кръстев последователно върви в своето критическо и есеистично творчество и в своята редакторска, преподавателска и популяризаторска (за чуждоезични публики) дейност към това жреческо затваряне на Кръга. Това е пределно решително освобождаване от други критически задачи и поемане на единствената, най-важна мисия на жрец-критик, служещ на култа „Мисъл”, на всеки един от тримата писатели поотделно и на Кръга като цяло, като колективна литературна персона. Този процес литераторът Никола Филипов, авторът на очерка за д-р Кръстев в том V от подготвената от проф. Михаил Арнаудов за книгоиздателство „Факел” илюстрована литературно-историческа библиотека „Български писатели. Живот-творчество-идеи”(1930 г.), описва така:
„Освен с Ботйова, нашият критик се занимаваше в последно време само с четиримата свои другари: Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров. За тях той пишеше нови, или преработваше стари трудове, и в неговото съзнание тези „живи покойници”, за които той пазеше най-скъпи спомени, нарастваха все повече като писатели – художници. Вън от тях, за критика като че не съществуваха други представители на съвременната ни литература – по-млади или по-скромни таланти. Като се затвори напоследък в кръга на своите поменати четворица другари – писатели, като се интересуваше само от тях и изтъкваше само техните достойнства и заслуги, д-р К. Кръстев стана причина да му се приписва от някои краен субективизъм, пристрастие, едностранчивост, дори и котерийност...” (с. 181). (Специална тема, която тук не разработваме е, как се вписва паметта за Алеко Константинов в персоналистическите повествования на Кръга, какво място е запазено за него в ценностната му система. Но то наистина е съвсем специално и също уникално – включително и като една идеална жертвена обществена личност.)
По общите закони на литературноисторическото утвърждаване и на неговите български норми, днес културата на „Мисъл” не би била сакрализирано пространство за мнозина от нас без самовъзвеличаващите тактики и стратегии, не биха били светли персоналистични митове и фигурите от Кръга без цялата тази достигаща до художествената религия митологизация. Д-р Кръстев е поел риска да съсредоточи върху себе си публичното внимание и на съвременници, и на сетнешни анализатори и историографи. Със самия трагически факт, че той остава последен в тукашния живот от Великата четворка, но и поради мисията си на критик, той трябва и да завърши разказа за Кръга, да сътвори финалните акорди. И той наистина го прави забележително.
2.
Ако сменим обаче още един път перспективата, ако се вгледаме в най-вътрешното, в интимното, в индивидуалното, ще провидим колко крехко и уязвимо е всичко в цялата гигантска социокултурна постройка – въпреки монументализма и симфонизма (вж. моята нова работа за Пенчо-Славейковия монументализъм във в. „Култура”, бр. 16 от т.г.). През годините 1912-а - 1916-а, литературните личности от Кръга поотделно сякаш някак изтляват. Несподелима е тъгата, която струи от италианските писма на Мара Белчева за последните дни на Пенчо Славейков. Пределна е трагиката на Яворовата година на траура, неговото битие в смърт. Бавно гасне в своите болестни състояния в чужбина Петко Тодоров – макар съобщенията за тях да са поднесени с някакъв стоически хумор, така, както бяха и предсмъртните писма на сестра му Мина от 1910 г. Оказва се, че и д-р Кръстев не прави изключение от тази обща меланхолия, от тази минорност. При това, не става въпрос за тайните около неочакваната му смърт на 5 април 1919 г. Въпреки цялата си трескава обществена активност с протестите против геополитическата ориентация на България в Първата световна война, резигнацията на д-р Кръстев е засвидетелствана в съвсем неочаквани за външната представа за него текстове. Това са най вече писмата-изповеди до Мара Белчева.
Те са няколко с разнообразна – включително интимна - проблематика. Неизменен мотив в тях е любовта му към Пенчо Славейков – и като всекидневен човек, и като творческа личност. Неизменен мотив е и успял ли е да направи необходимото за пълноценното представяне на творчеството му. Очевидно Мара Белчева е като адресат някакъв ипостас на Пенчо Славейков, макар и да не е маловажно обръщението към нея именно като зряла, достолепна и красива дама.
Всред тези писма-изповеди най-важното е писано по повод второто издание на книгата за Алеко Константинов с подзаглавие „Шест статии” през 1917 г. Този текст е публикуван от правнука Румен Шивачев в толкова важната му книга „Другият д-р Кръстев”. Но аз разполагам в моя личен архив с два съвсем различни варианта на тази изповед (това са варианти-преписи, може би направени от сина на д-р Кръстев преди предаването на архива в Музея на София) и предпочитам да цитирам от тези мои варианти.
Меланхолно и самокритично д-р Кръстев заявява, че събрани заедно, тези статии „отражават етапите на моето собствено развитие, или, по-верно, неразвитие”. И продължава в този дух, като говори за „печалната картина на своето бездействие, по-точно: своята мъртвина през цяло десетилетие”. А това десетилетие – можем ли да си го представим - е именно най-силното време на кръга „Мисъл”.
Идейната позиция, от която тръгва тук д-р Кръстев в своя самокритицизъм, е следната: „проповедник и ратник на идеята за надмощие на личността, за непобедимост на душевните купнежи – когато такива действително съществуват, а не само като бродиж на млада кръв – от никакви външни обстоятелства; строг съдия на стерилността и безсмислието, безцелността – (спрямо) за висшите духовни задачи на един народ – на висшето образование на жената (...), до когато тя е тъй безсилна да се бори, с пречките, които живота поставял на домогванията й (...) да постави всичко на карта (тази идеална личност – бел. м., М.Н.), да жертвува всичко за своите духовни купнежи, за своята човешка личност, своята писателска индивидуалност.” Та, за всичко това, д-р Кръстев прави безпощадната преценка, че е бил през тези десетилетия „не само безсилен и не смел, но проста играчка на външните случайности на своя живот.”
Днес ние добре знаем, че това самоосъждане на д-р Кръстев е неоснователно, че то е плод именно на свръхвзискателност към личност, която би трябвало да бъде достойна да влезе в третото царство на Ибсена, „в царството на избраните души”, към този, който желае страстно „да се приобщи към висшия живот на духа”. Знаем също и че д-р Кръстев съвсем не бе подчинил живота си на нещо, което също самообвинително формулира така: „екстазите на щастието ми останаха непознати. И там е именно нещастието на критика и въобще на писателя. Идеалът за живота на средния човек е смърт за писателя, за критика, за оногова, който има съществуване само дотолкова, доколкото е способен да отваря нови пътища.”
И достигаме до най-важния пасаж, започващ с реторически въпрос към адресатката:
„Ще попитате, може би: нима Пенча не обичате повече от себе си? – Да, обичах го и бях готов всичко да дам за него. Но това беше, преди всичко, за таланта му, за гения, който аз тъмно досещах – от простото докосване до неговата душа – още в дните, когато той живееше тъмния живот на борбите с нуждата и съмненията. И винаги съм бил горд с тая обич, защото чувствах и знаях, че той – колкото и да ме обичаше, все не ме обича така беззаветно, както аз него. Всички други, които са ми били близки и най-близки, ме обичаха повече, нежели аз обичах тях. А това разглезва и изхабява душата и я прави неспособна за жертва, за безкористно отдаване.”
И това го казва д-р Кръстев, който винаги прави всичко възможно неговите писатели от Кръга да са сравнително материално задоволени чрез „Мисъл”, който води Яворов през трагичните му дни да лекува очите си във Виена, който неизменно се грижи и за бита, и за пълноценното писателско осъществяване на Пенчо Славейков и Петко Тодоров... Наистина, абсолютно несправедлив е през тази 1917 г. към себе си критикът на „Мисъл”.
И най-сложният като смисъл пасаж в тази изповед, отнасящ се вече и съвсем пряко до взаимоотношенията писател-критик, за своя писател от Кръга:
„това дължа на обичта си към Пенча, която не беше обич на ума, а истинска обич с чувствата, със сърцето: аз само така съм обичал и ще обичам до края на дните си. Но не беше само човека в него, когото обичах, както казах, а и гения. А там вече се боех и все още се боя да не говори и егоизма в мен, егоизма на писателя, на критика, - гордостта и радостта му, че е открил и спомогнал да се развие един велик поет: вие знаете как обичаме ний всичко, което чувствуваме (макар и мъничко само, макар и частичка) като наше създание, наша рожба.”
Кръгът „Мисъл” наистина е рожба на д-р Кръстев, той го е направил, дал му е посоката. Той е събрал и останалите трима писатели; без него те не биха били заедно. При това, и в този текст, и в още редица от последните години, д-р Кръстев мисли и себе си, освен като критик, и като писател, не се отделя по линията на фикционално-фактичното от своите „живи покойници”.
И в този смисъл, знаменитият упрек „всевидещи поети – слепи водачи” от съответните амбивалентни всъщност в отношението си глави в книгата „Ляво поколение” на Иван Мешеков се отнася и до него. Д-р Кръстев е наравно водач със своите поети.
3.
Но въпреки цялата тази минорност и разконцентрираност в жестовете по преутвърждаване и отново преутвърждаване на Кръга от последните две години на живота на д-р Кръстев (но не че се е разочаровал в избора на своите си писатели), българската литературна култура, най-видните критици, литературни историци и литературоведи общо взето мислят „Мисъл” в следващите десетилетия така, както го е предзадал д-р Кръстев. Възприемат се и се възпроизвеждат и митологизациите, и точно идеята за единството на Четворката.
Всъщност, още в последните годишнини на списание „Мисъл” близките на Кръга писатели и критици, като Боян Пенев (напр. със статията си за литературата на българановците), Владимир Василев, Божан Ангелов, Михаил Кремен, Михаил Арнаудов и др., ревниво охраняваха културните пространства на Кръга, на „Мисъл” като цяло.
А в своите годишни литературни прегледи за „Демократически преглед” споменатият вече Алберт Гечев неизменно пише някак събирателно, че през съответната година отново най-силни са изявите на писателите на „Мисъл”, от кръжеца на д-р Кръстев.
В траурното си слово при опелото на д-р Кръстев писателят Стилиян Чилингиров казва: „Какво ще кажат тия, които ще дойдат подире ни, за него и за сътвореното от него сред мир и сред размирици, не знам. Но те никога не ще пропуснат да кажат, че много от туй хубаво, което направи българската литература годна да се равни в някои отношения с чуждите литератури, се дължи до голяма степен на него.”
А в статия от посветен на критика специален вестник („Лист за прослава по случай 18 години от смъртта му”, 1937 г.) толкова често заядливият Александър Балабанов пише: „А предаността на Кръстев към тия, които смяташе с известна мисия в света, наистина не познаваше никакви възпитателни съображения. Тук той често се жертваше за другия.”
Поетът и литературен теоретик Емануил Попдимитров прибавя: „Под неговия грижовен и благосклонен поглед се разцъвтяват и узряват няколко крупни таланти, които и съставят отряда на най-големите представители на една наистина знаменита епоха в развитието на нашата нова литература.”
В унисон звучи дори и написаното от толкова много полемизиралият с „Мисъл” из своите списания Антон Страшимиров: „Не бихме имали пълна представа за дейността на д-р Кръстев като литературен критик, ако не се спомене нещо за бележитата литературна четворка. Тримата най-големи представители на поезията в различните й клонове бяха събрани около литературното списание „Мисъл”, редактирано от д-р Кръстев. (...) Четиримата първостепенни жреци в храма на българската поезия и критика служиха с чест и достойнство до края на своя земен живот. Те създадоха новата българска литература и начертаха релсите, по които се движи и занапред.”
Подбрах така тези изрази, защото навсякъде в тях се подчертава правенето на литературния живот, грижата за таланта, формирането на творческата личност. Мисленето за „Мисъл”!
Проф. Михаил Неделчев
30 май 2016 г., София
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
