Ксенофобия ли е
да гласуваш срещу бюрократите?
Британският референдум за излизане от Европейския съюз със сигурност рефлектира по различен начин в различните европейски страни – в зависимост от история, традиции, състояние на обществото и т.н. Проследяването на националните дебати, които референдумът предизвиква (и ще предизвика), ще е трудно, но със сигурност би дало една богата – и доста различна от официално рисуваната от правителствата и официозните медии – картина на страховете и надеждите на европейските народи.
Тук поместваме текст, който е показателен за настроенията във френския център-дясно.
К
Те пак са тук. Ксенофобите, расистите, всички ония, които се бяха развявали на референдума от 29 май 2005 година[1]. Те препускат из статиите, излезли под перото на Бернар Анри Леви[2] или присъстват в речта на Жак Атали. Народът гласува – а дали ще е британският днес или френският вчера – гласува зле. И значи е народ-ксенофоб. Даже народ-расист. Да гласуваш за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз, това значи да се бориш за установяване на йерархия между расите.
От доста дълго време вече придържащите се към „едничката възможна политика” използват понятията „расизъм” и „ксенофобия”, за да избегнат обсъжданията на естеството и мотивациите на техните икономически и политически избори и решения. Естествено, бихме имали доста основателни причини да подозираме идеологически номер, особено от страна на хора, които доскоро ни обясняваха, че Великобритания е модел за икономически просперитет, от който ние – реакционери и мързеливци – ще е добре да се вдъхновяваме – и които днес съвсем сериозно твърдят, че гласуването за „излизане” е просто една – така, малко вулканична – реакция на загубилата ориентирите си в кризата работническа класа. А познаваме и продължението: който говори за криза, говори за козел отпущения, говори за расистко нахвърляне срещу емигрантите...
Никой няма да отрече, че във всички страни на Европа (както и в цялото човечество, да напомняме ли) има расисти, които мечтаят да опазят някаква предполагаема чистота. Но белег ли е за ксенофобия да гласуваш срещу Европейския съюз? И произтичащ от това въпрос: ако гласуваш за Европейския съюз, това дължи ли се на любовта към Другия – и в по-широк смисъл, на пристрастие към едно европейско гражданско. И всъщност, за гражданство или за идентичност говорим?
Тези, които днес ни продават Европейския съюз като основно занимаващ се да организира свободно движение на печалби към люксембургския данъчен рай и свободното движение на работниците от по-бедните страни на ЕС към местата, където социалната защита е скандално гарантирана, ще ни обяснят ли най-накрая каква е тяхната дефиниция за Европа? Така и така, от нея няма и следа в подписаните вече договори.
Да не би Европа да не е онази цивилизация, която се ражда върху развалините на Римската империя, в разни кралства, едва-що покръстили се в католицизма, след едно кратко преминаване през арианството? Трябва ли да пазим спомена за границата, очертана от мисиите на Кирил и Методий, която я разделя на гръцки свят и латински свят, тази граница, която се появи отново на бял свят, когато Германия и Ватиканът признаха едностранно Хърватия (католическа и прогерманска), която искаше да се отдели от Сърбия (православна и славянска)? Да не би идентичността на Европа да не е в онази общност на мислители-хуманисти, които след 1453 г. и завладяването на Константинопол от турците преоткриха Античността благодарение на византийските книжовници? Да не би да не е в либерализма на Адам Смит или в картезианската деконструкция, в Просвещението на Монтескьо или в Просвещението на Кант?
Любопитното е, че отрицателите на ксенофобията са именно онези хора, които абсолютно съзнателно изтриват тази сложна история на европейската цивилизация. Няма далечни спомени за Рим и за Атина, няма християнски кралства... особено пък това! Защото има опасност да установим, че Турция направо няма какво да прави в Европа. Защото можем да се досетим, че Франция има най-малкото също толкова общо със страните от средиземноморския басейн, Mare Nostrum-ът на римляните, колкото и с толерантните и хладни скандинавци. Така че, по-добре отречи другия/ другите, изтрий им историята, за да си играеш играта. Отречи специфичната история на Великобритания и обвини даже най-отворения към света народ, че се е свил и затворил в себе си.
Това е наистина върхът!
Отрицанието на европейските нации и на тяхната история, маскирано като борба срещу ксенофобията, по никакъв начин не може да бъде хвалено като някакво „отваряне към другия” (особено пък от страна на хора, които поддържаха, а понякога и предизвикваха най-авантюристичните войни, бягащите от тях тропат по портите на Европа), така, както отричането на европейските езици в полза на някакъв „globish” на технократи и финансисти не може да мине за любов към Европа и нейната цивилизация. Да се уважава различието, това значи Европа да се строи върху отчитането на различията и свободата на нейните народи. Това значи да си спомняме, че английският народ никога не е имал нужда от уроците на френските елити, за да устоява на смъртоносните лудости.
Истината обаче е, че глобализацията – единствената програма на Европейския съюз – мрази различията и не успява да се приспособи към духа на народите и на историята на нациите. Така че, да благодарим на англичаните, които за пореден път ни напомниха за дълга на големите нации. „Това не е краят, казваше Чърчил през 1942 година, нито дори началото на края, но може би е краят на началото.” Началото на съграждането на Европа на народите и нациите, това е политическото претворяване на една голяма цивилизация.
Наташа Полони
Le Figaro, 24юни
[1] Става дума за референдума, на който французите с 54.68% от гласовете отхвърлиха проекта за европейска конституция. След като същото направиха и холандците, проектът бе изоставен – и преработен по-късно в Лисабонския договор.
[2] В 3 ч. и 47 м. в нощта на референдума Бернар Анри Леви пише следния туит: Вероятна загуба на Brexi. значи, че суверенистите, ксенофобите и расистите са разбити. Сега остава да преосновем Европа.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
