Писма до учения съсед
Чеховското „Писмо до учения съсед” традиционно се смята за безспорен пример как едно непросветено съзнание, сблъсквайки се с научни теории, изпада в пълно недоумение и веднага се заема да ги опровергава, като изхожда от собствения си опит и здрав разум. Но има и един друг момент. Здравият разум има сериозно преимущество пред науката: в сравнение с научните аналитични познания, здравият разум основно обобщава. На първо място, той се интересува как отговорите на науката ни помагат да си изградим непротиворечива картина за целия свят, а не само за една част от него. Здравият разум задава въпроси, на които науката дълго и трудно отговаря и не винаги задоволително. Онова, което най-много удивлява полицая Василий Семи-Булатов в научните възгледи на неговия „учен съсед”, е, че „човекът е произлязъл от маймуната, и то от орангутана”. Доводите на полицая, разбира се, не издържат критика, но неговият извод, от гледна точка на съвременната наука, е верен: Да, наистина, „маймуните” не могат да се смятат за прародители на човека, тъй като принадлежат към съвсем различен еволюционен ред. Изобщо, цялата работа се оказала много по-сложна, отколкото му изглеждала на „учения съсед”. Една от задачите на образованието е да дава отговори на въпросите, поставени от здравия разум. Ако науката обаче не благоволи да направи отговорите си разбираеми за него, то ще се намерят твърде много хора, които ще се наемат да отговарят - и тогава ще настъпи разцветът на една псевдонаука, която със сигурност знае всички отговори на всичко.
В колонката „Писма до учения съсед” ще се опитам, доколкото е по силите ми, да давам отговори на различни простички въпроси. Те са много и почти във всички случаи, въпреки че звучат елементарно, са много сложни и далеч не на всички от тях имаме задоволителен отговор.
Писмо 12. Изкуственият живот
Да поговорим за „изкуствения живот” в един от неговите варианти – химическия синтез на живи организми. Това, в частност, е свързано с не съвсем адекватната, според мен, реакция в социалните мрежи срещу статия на американски биолози за синтеза на „минималния геном”. В един от коментарите, стигнали до мен, се казваше, че статията е едва ли не решаващото доказателство, че животът не е бил сътворен от Бог, и, значи, „тази хипотеза вече няма място”. Ще поговорим дали е така.
Да започнем отдалече. До сравнително неотдавна – допреди половин век, ние знаехме що е живот: живот е това, което не е мъртво. Тази опозиция на живия организъм и мъртвата (инертната) материя изглеждаше ясна и въпросът във всеки конкретен случай – разрешим. Но, съдейки по научните работи от последните 10-15 години, въпросът е много по-сложен, и не е ясно къде точно минава границата между мъртвото и живото.
През 1975 г. знаменитият генетик и теоретик на еволюционната биология Джон Мейнард Смит даде следното определение: жива следва да бъде наричана „всяка популация от реално съществуващи единици (entities[1]), притежаваща свойствата размножаване, наследственост и изменчивост. Наистина, сега това определение е валидно не само за природните, но и за компютърните вируси. Да бъдат ли смятани полиморфните цифрови програми за живи? Отговорите на този въпрос са направо взаимоизключващи се.
През 2002 г. беше направено много важно откритие, поставило началото на синтеза на живи организми не от други организми (например, при техния разпад, тоест, „отгоре надолу”), а от химически съединения („отдолу нагоре”).
Екард Уимър и колегите му от университета „Стоуни Брук” сглобили от малки фрагменти (олигонуклеотиди) пълната РНК (Рибонуклеинова киселина) на вируса на полиомиелита[2] (полиовируса Enterovirus C). През 2002 г. това не беше много лесно. РНК на този вирус се състои от 7500 нуклеотиди, което е сравнително малко, имайки предвид, че РНК на вируса „Ебола”, например, е от 19000 нуклеотиди[3]). Парченцата РНК били поръчвани в биотехнологични лаборатории, а после екипът на Уимър ги слепвал.
Така била сглобена рибонуклеиновата киселина (РНК) на вируса на полиомиелита. Но РНК все още не е вирусът, това е един вид схемата му или „операционната система на клетката” (в случая на вируса). Синтезираната РНК била поставена в специално създаден клетъчен екстракт, състоящ се от неинфектирани човешки клетки с отстранени ядра, митохондрии и други клетъчни органели – на практика, от клетките останали само мембраната и цитоплазмата. Когато плътността на синтезираната вирусна РНК в екстракта достигнала известна критична маса, се появили нормални вируси – линейната РНК се извила до нормалната триизмерна форма, а синтетичният вирус се оказал жизнеспособен.
Без съмнение, извършеното бе изключително важно и то получи своите много повече от петнадесет минути световна слава - не само защото бе първият случай на синтез на вирус (и изобщо на организъм) от химически елементи (сглобяване „отдолу нагоре”), но и защото се появи в трагичен момент от историята - една седмица след самолетната атака на кулите близнаци, на 18 септември 2001 година. Тогава бе извършен още един терористичен акт - много американски политици и редакции на различни медии получиха пликове със спори на антракс – петима души умряха, но 17 от другите заразили се оживяха. И когато след по-малко от година излезе статията на Уимър, колегите му учени трябваше да дадат отговор на въпроса: а не могат ли сега терористите просто да сглобят смъртоносен вирус и да извършат мащабна атака?
Уимър твърдеше, че вероятността събитията да се развият по този начин е твърде малка, но не можеше напълно да отрече подобна възможност. Оттогава изминаха петнадесет години, генетиката отбеляза много голям напредък в синтезирането на организми (на него е посветен и настоящият текст), но терористични атаки със синтетични вируси засега няма.
Четири години след излизането на статията с описанието на синтеза на вируса, Уимър публикува друга статия, която цели да изясни някои не толкова научни, колкото философски и социални въпроси, свързани с експеримента. В нея Уимър се оплаква от редакторите на списание Science, които го съветвали да премахне от научната статия от 2002 година всички разсъждения за „далече отиващите социални последици”. Поради това, според Уимър, около статията се създала силна възбуда, която била излишна, а резултатът бил неразбиране на социалните проблеми, свързани със синтеза на живи организми. (А на въпроса: ”Да смятаме ли вируса за жив?”, ще се върнем малко по-късно.)
В статията си от 2006 година Уимър пише: Нашият експеримент опроверга една от аксиомите в биологията, а именно, че пролиферацията (разрастването на тъканите чрез клетъчно делене - размножаване) на вирусите зависи от физическото наличие на функционален геном, способен да управлява процеса репликация[4]. Смяташе се, че без родителски геноми е невъзможна появата на дъщерни клетки или потомство на вирусите. Ние опровергахме този фундаментален закон на биологията. Показахме, че полиовирусът е химичен обект, който може да бъде синтезиран при наличие на информация с общ достъп. И е експериментално доказателство, че, като цяло, подобен подход е приложим при синтеза на всички вируси.
До експеримента със синтезирането на РНК на полиовируса изглеждаше, сякаш генетично нов организъм може да бъде създаден само чрез частично разрушаване или изменение на вече съществуващ жив организъм. Едно живо същество може да бъде породено само и единствено от друго живо същество. Можем да създаваме нов живот от друг живот – „отгоре надолу”. Това е „аксиомата на биологията”, за която пише Уимър. Но, оказва се, че жив организъм може да бъде създаден и от мъртви единици като молекули, тоест „отдолу нагоре”.
Уимър сравнява синтезирането на РНК на полиовируса с друго фундаментално откритие. През 1828 г. немският химик Фридрих Вьолер (1800–1882) за първи път синтезира органично вещество от неорганично – карбамид от амониев цианат. Уимър пише: Следвайки разбиранията на витализма[5], органичните съединения притежават свойства, които не могат да бъдат обяснени с физични или химични термини. Но точно както при синтеза на карбамид не е необходима никаква „жизнена сила”, така и при синтеза на инфекциозна вирусна РНК изобщо няма нужда от подобна сила.
Няма нищо трансцедентално в последователността на нуклеотидите, образуващи генома на полиомиелитния вирус. Витализмът просто не е необходим, за да бъдат обяснени свойствата на полиовируса или който и да било друг вирус.
Сега е моментът да се върнем на въпроса: жив организъм ли е вирусът?
Отговорът на Уимър е доста неочакван – вирусът е и жив, и нежив, в зависимост от условията, в които се намира: Когато ме питат нежив или жив е вирусът на полиомиелита, моят отговор [и в двата случая] е – да. Аз смятам вирусите за обекти, способни да преминават от нежива фаза в жива и обратно.
Извън клетката гостоприемник, полиовирусът е мъртъв като топка за пинг-понг. Това е химично вещество, което може да бъде пречистено до хомогенно състояние и кристализирано, и физическите и химическите му свойства обуславят триизмерната му структура. Полиовирусът, като обикновен химикал, може да се синтезира в епруветка. Но когато полиомиелитният вирус попадне в жива клетка, той има план за оцеляване. Развитието му се подчинява на законите на еволюцията: наследственост, генетични вариации, адаптация към външните условия, еволюция и т.н., тоест, полиовирусът се подчинява на същите закони, на които се подчиняват и живите същества.
Може дори да кажем, че вирусът на полиомиелита е способен на полово размножаване в инфектираната клетка, тъй като лесно се свързва с други подобни вируси за обмяна на генетична информация.
Досега вирусите бяха определяни като вътреклетъчни паразити, на които им трябва жива клетка за репликация. Но нашата работа постави под съмнение това условие. След като беше установена последователността на генома на полиомиелитния вирус и беше разработен протокол за репликация на вируса в клетъчен екстракт, химическият синтез на генома стана логична стъпка при доказването, че вирусите могат да бъдат характеризирани като химични вещества.
И ако за много вирусолози двойната природа на вирусите – като химични вещества, съхранявани в бурканчета, и организми, циркулиращи в природата, – не беше нещо ново, то за повечето учени и обикновени хора възможността да могат да бъдат синтезирани вируси бе изненада и дори шок.
Изводът е радикален: невъзможно е който и да е вирус да бъде победен, тъй като извън живата клетка той може да се запази жив безкрайно време, а при промяна на условията е способен да възкръсне (и тук изрично не слагам кавички) и да извърши своето пъклено дело. Дори да сме постигнали големи успехи в борбата с полиомиелита, не бива да се отпускаме и окончателно да спираме с ваксинациите. Вирусите чакат своя шанс като топки за пинг-понг, разхвърляни по масата. Те само чакат да се наклони леко масата, за да заподскачат, но далеч не така безобидно.
Изводът се потвърждава от експеримента с възкресяването на вируса на испанската треска (Spanishinfluenza) – грипен вирус с генетична сигнатура H1N1, който през 1918 – 1919 отне живота на 40 – 50 милиона души по целия свят. Това е една от най-страшните пандемии в историята на човечеството, пред която бледнее и „черната смърт” – чумата, погубила десетки милиони в средновековна Европа. Предвид постоянната опасност от нови пандемии, включително и заплахата от птичия грип H5N1, бе решено вирусът на „испанската треска” да бъде възкресен и да бъдат разшифровани молекулните механизми, благодарение на които той е достигнал такова високо ниво на патогенност.
В статията си Уимър отбелязва: Ние не сме създали този вирус. Сложната му структура и репликация правят засега невъзможно разработването на съвършено нов вирус, независимо дали неговите клетки гостоприемници са бактерии, растения или млекопитаещи. Уимър си остана послушен ученик на природата. А следващата крачка направиха други.
Минаха малко повече от 10 години и днес вече можем да кажем, че човекът е в състояние да създава нови живи организми. Доказателство е статията, излязла в Science на 25 март 2016 година. Статията е един вид междинно (но много важно) обобщение на над 20-годишната работа на института „Джей. Крейг Вентър“, Калифорния, ръководен от Крейг Вентър.
Целта на Крейг Вентър и колегите му бе и си остава синтезът на жив организъм с предварително зададени характеристики. За това все пак трябва да се разбере кое в генома е съществено и кое – не. В генома на всеки организъм съществуват така наречените транспозони – участъци от ДНК, които не кодират белтъци. За какво служат те обаче, далеч не винаги е ясно. А те са много. В човешкия геном, например, те са 45%, а в генома на царевицата – 85%.
Крейг Вентър и колегите му смятат, че за нормалното развитие на организма са необходими онези гени, които отговарят за четирите най-важни процеса: съхраняване на генетичната информация, генна експресия[6], клетъчен метаболизъм и изграждане на клетъчните мембрани. Останалите фрагменти на генома са несъществени (и в това отношение транспозоните претендират за първото място).
За да изолират гените, които във всеки организъм отговарят за по-горе изброените четири функции, биолозите взели бактерии Mycoplasma и като започнали през 1995 г., напълно разшифровали няколко бактериални генома: Mycoplasma genitalium (бактерия, живееща в половите органи на млекопитаещите и човека) – тя се състои от 583 базови двойки (б.д.) и 525 гени (това е най-малкото живо същество, способно да се размножава – по-малки са само вирусите), Mycoрlasma mycoides (милион б.д. и два пъти повече гени) и Mycoplasma capricolum. Това са основните участници в разследването „Що е живот?”.
При сравняването на различните геноми, учените установили, че всички те съдържат около 250 основни гени, които постоянно се срещат. Тогава била формулирана хипотезата за хипотетичния минимален геном (ХМГ), тоест, геном, който ще обезпечи самостоятелно съществуване на живия организъм (макар и в идеална лабораторна среда) и който не съдържа никакви несъществени фрагменти. И така се взело решение да се създаде бактерия с подобен минимален геном.
Бактериите Mycoplasma са паразити, които се срещат при млекопитаещите. Те живеят в среда, близка до идеалната. И именно затова биолозите съсредоточили вниманието си върху тях: тези бактерии имат всичко, което е вече изгубено през еволюцията и без което може спокойно да се мине. Значи, тук трябва да се търси и решението на проблема. Но как точно?
В две статии, публикувани през 2007 г. и 2010 година, учените оповестиха два свои много важни резултата. През 2007 г. те съобщиха, че са успели да имплантират геном от една бактерия в друга – и другата започнала да се дели и се превърнала в онази, чийто ген й бил имплантиран. Ето такава била историята за Клим Чугункин (бактерията източник) и Шарик[7] (бактерията реципиент). Методът позволява изкуствено да се тестват синтезираните геноми чрез имплантиране в живи клетки. Тоест, ако използваме аналогията с компютрите, човек може не само да напише кода, но и да се вкара в машината (аналогията съвсем не е случайна и е напълно в духа на Крейг Вентър).
И така, те се научили да вкарват кода, ала писането му много-много не им се удавало. Разбира се, можели да използват техника, аналогична на използваната от Екард Уимър при създаването на полиомиелитния вирус. Горе-долу така и постъпили, но ако в полиовируса има 7500 нуклеотиди, то дори в най-малкия геном – на Mycoplasma genitalium – има почти 600 хиляди базови двойки, а в по-интересната на изследователите (тъй като тя много по-бързо расте и се дели) Mycoрlasma mycoides има един милион. Разликата, да си кажем право, е чувствителна.
През 2010 г. геномът на Mycoрlasma mycoides (Клим Чугункин) бил синтезиран, имплантиран в клетка на Mycoрlasma capricolum (Шарик) – и Mycoplasma capricolum (Шарик) станала Mycoplasma mycoides (Клим Чугункин). Получило се. Вярно, засега не с мащабите в експериментите на професор Преображенски, а само в една клетка, но и това било нещо. Все пак, трудностите по пътя не били само от техническо естество. Наложило се да изобретят много съвършени нови методи за сглобяване и „отстраняване на грешките в кода”. Една от най-трудните задачи при писането на програма на машинен език е търсенето на грешки. Ако геномът е език (а Крейг Вентър и колегите му убедено вярват в това) и на него пишем (кодираме) доста дълга програма, то, ако не умеем да направим тестове, нищо свястно няма да напишем. Ако пишем програма от седем килобайта (като при Уимър), има голяма вероятност тя да тръгне и без да бъде проверявана, но ако пишем програма от един мегабайт, без проверка и без отстраняване на грешки задействането й няма как да ни се получи.
Ето как Александър Марков[8] в своя коментар върху статията от 2010 г. описва решаващия етап на експеримента: Първият опит завършил неуспешно. Макар че всичко било подготвено много прецизно, изкуственият геном не се прихващал в клетките реципиенти. Това означавало, че в синтезираната от авторите генетична „програма” на някакъв етап от сглобяването била допусната грешка... И на изследователите се наложило да тестват поотделно фрагментите на синтетичния геном, вмъквайки в клетките на Mycoplasma capricolum комбинирани хромозоми на Mycoplasma mycoides, съдържащи по един синтетичен фрагмент, докато останалата част от хромозомата била „естествена”, тоест, произхождала от живи бактерии Mycoplasma mycoides.
Накрая открили грешката: както станало ясно, бил изпаднал един-единствен нуклеотид от жизненоважния ген dnaA. Този ген е необходим за репликацията (размножаването) на ДНК. Загубата на нуклеотида довела да изместване на тестовите рамки и превърнала генетичната инструкция в безсмислица.
С две думи - изследователите намерили един изгубен нуклеотид на милион. Това много прилича на проверката и отстраняването на грешките на компютърна програма, вярно, написана по-скоро на асемблер[9], а не толкова наезик от високо ниво. Но, по принцип, ДНК представлява асемблер, а езиците от високо ниво предстои да бъдат създадени.
В крайна сметка, учените успели да синтезират работеща ДНК и, използвайки метода от 2007 г., да я вкарат в жива клетка. Клетката се модифицирала и оживяла.
И ето че стигнахме до март 2016 година. Целта на експеримента била създаване на организъм с минимален геном – нещо като квинтесенция на живота – нищо излишно, само важни, работещи гени. И без транспозони. Учените синтезирали генома на Mycoplasma mycoides (като в експеримента от 2010 г.) и започнали да отстраняват „несъществените” гени. Оказало се, че 250 гени, като при хипотетичния минимален геном (ХМГ), не са достатъчни. Само с тези гени организмът не може да живее.
Този факт е свързан с обстоятелството, че в различните организми специфични гени могат да изпълняват едни и същи жизненоважни функции. Тогава в ХМГ добавили така наречените „квази-съществени” гени – без тях клетката не може да живее и да се развива, но защо не може – и досега няма отговор.
Работещият минимален ген се оказал по-малък от генома на Mycoplasma genitalium приблизително с 530 базови двойки и много по-малък от генома на Mycoplasma mycoides, от който излишното било изрязано.
Но, в крайна сметка, ние все още не знаем всичко за онова, което е необходимо, за да съществува един организъм - дори толкова прост като бактерията. Но резултатът, получен от Вентър и колегите му, е впечатляващ. Фактически, по метода на сглобяването, е създадено ново същество от химични съединения, което не се среща в природата. Но може ли такова същество да бъде получено по някакъв друг начин, например, чрез последователна селекция? На този въпрос все още няма отговор. Твърде вероятно е да не може: и ако при селекцията едни несъществени гени бъдат заменени с други такива, резултат няма да бъде постигнат.
И работата, която имаме, не просто е много – тя няма свършване. Пред нас се откриват такива хоризонти и се очертават такива приложения, че дъхът ти спира. Биолозите говорят за бактерии, които ще произвеждат енергия, буквално черпейки я от огромния океан. Днес вече се разработва цифров модел на клетка, с който може да се експериментира и който впоследствие може да бъде въплътен в живота (буквално). Но най-вероятно, както почти винаги се случва при всеки технологичен скок, приложенията ще се окажат съвсем неочаквани и навярно много по-впечатляващи. И няма да учудят вече никого.
През 2002 г. гръмогласно ругаеха Уимър заради лабораторния полиомиелитен вирус, който всеки момент биотерористите можели да вкарат в употреба. През 2005 г. обаче авторите на работата по възкресяването на „испанската треска” получаваха по-скоро похвали, макар че малцина, с изключение на специалистите, забелязаха делото им, а то, по-скоро, представляваше по-голяма потенциална опасност от вируса на Уимър. Публиката лесно се впечатлява и има къса памет. А промените стават така бързо...
Може ли да се каже, че Крейг Вентър и колегите му са създали жив организъм? Мнозина казват – да. Разбира се, геномът е нов, но все пак беше преместен в жива клетка. И въпреки че тази жива клетка претърпя пълна промяна и постигна пълно съответствие с новия си геном, това не е толкова съществено – „животът” не се е родил в епруветка, там просто е променил формата си. Тези възражения предполагат, че „животът” е нещо трансцедентално и не е възможно да бъде създаден. Или го има, или го няма.
А пък аз няма да се съглася с тази теза. Не само защото ние по принцип не сме много далеч от момента, когато 3D-принтерите ще се научат да печатат клетъчна мембрана (тъкани от живи клетки те вече печатат). И не само защото на наноравнище изключително важна роля играят реакциите на самоорганизация (да си спомним как около генома в експеримента на Уимър спонтанно се струпваха цели вируси). А и поради още много причини.
Ние напълно сериозно можем да отговорим на шеговития въпрос: кое е първичното – кокошката или яйцето? По-рано беше яйцето. Но това яйце е било снесено от нещо трето, което е мутирало (естествено или изкуствено) и е започнало да снася кокоши яйца. И в този момент се е родила нова форма на живот.
Животът като материя винаги има форма. Навярно „изобщо животът” (както и „изобщо материята”) може да интересува философите, но не учените. Трансценденцията на „живота” си остана, но тя отстъпи още повече в областта на идеалните абстракции, така, както отстъпи някога, след като Фридрих Вьолер[10] получи карбамид.
Но тук трябва да си спомним фразата на Пиер-Симон Лаплас[11], която споменах в първия абзац. Семьон Гиндикин в книгата „Разкази за физици и математици”[12] пише:
Известна е легендата за разговора, състоял се между Наполеон и Лаплас, когато му подарявал книгата си:
Наполеон: Гражданино Лаплас, Нютон в книгата си говореше за Бога. Във вашата книга, която аз вече прегледах, не срещнах името на Бог нито веднъж.
Лаплас: Гражданино първи консул, аз нямах нужда от подобна хипотеза.
Думите на Лаплас често са възприемани като демонстрация на атеизъм, макар че в конкретния случай става въпрос за това, че теориите на Лаплас не се нуждаят от външни фактори – нито в хипотезата за възникването на Слънчевата система, нито по въпроса за стабилността й.
Френският астроном Ерве Фай (1814 – 1902) бил убеден, че думите на Лаплас са преднамерено изопачени, а самият Лаплас настоявал те да бъдат премахнати от биографията му, издадена още приживе. Според Фай, в разговора между Лаплас и Наполеон всъщност става дума само за възникването и стабилността на Слънчевата система. Нютон не успял да докаже стабилността и бил принуден да допусне хипотезата, според която Бог периодично „коригира” движението на планетите, за да не се разпадне системата. А Лаплас доказал, че системата е напълно стабилна и без хипотезата за постоянната божествена намеса. Впрочем, сега вече знаем, че Лаплас не взел под внимание много неща, заради което се наложило стабилността на Слънчевата система отново да бъде доказвана. И това, че тя действително е стабилна за много дълги отрязъци време, все още не е сигурно.
Лаплас е учил при бенедиктинците, а след това в университета в Кан (Нормандия) е изучавал теология. Дали е бил атеист, остава загадка. През 1809 г. той написал на сина си: Моля Бога да не те изоставя до края на дните ти. И нека Той винаги присъства в ума ти, както баща ти и майка ти. Този текст звучи малко странно дори и за деист, за какъвто обичайно смятат Лаплас, а за атеист просто да не говорим...
Но важното в случая е друго: в момента, когато Лаплас успял да докаже, че Слънчевата система е стабилна и без божествена намеса, се случило приблизително това, което станало и при откриването на карбамида, а сега и при създаването на първото синтетично живо същество – трансценденцията отстъпи, а сферата, в която човек може да се опре само на рационалното, малко се разшири.
И ако човек се пренесе от невробиологичните изследвания към генетиката и молекулната биология (както стана с мен, когато се залових да пиша този текст), тогава той буквално ще се озове в съвсем друг свят. Засега, като цяло, невробиолозите се занимават с хвърляне на боб (и това въпреки забележителните им постижения). Генетиците се занимават с реални дела: те буквално сега извършват голям скок – от описателен (дескриптивен) стадий на изследвания към конструктивен - и вече не само обясняват „как е устроено това”, но и конструират.
Всичко това стана възможно само защото някога, много отдавна, през 1953 година, бе разшифрована структурата на ДНК, залегнала в основата на живия организъм. ДНК, въпреки цялата си сложност, се оказа доста проста молекула – нормален ред символи, подобен на голяма компютърна програма. В невробиологията засега не са открили своята ДНК. Търсят я. В това начинание се хвърлят огромни усилия и средства. Кое ще стане тяхната „ДНК” и ще успеят ли да я намерят – засега отговор няма.
Владимир Губайловски
Сп. Урал, май 2016
[2] Полиомиелит – т.нар. детски паралич, остро инфекциозно заболяване с възпалителни изменения в сивото вещество на гръбначния мозък. Боледуващите от него – предимно деца от 1 до 5 годишна възраст, са с намалена мускулна сила и липсващи рефлекси. Заболяването е заразно, протича тежко и е с висока смъртност.
[3] Нуклеотидът е структурна единица на полинуклеотидните вериги на нуклеиновите киселини, като РНК и ДНК. Има нуклеотиди, които са изключително важни за пренасянето и трансформацията на клетъчната енергия и за ензимната регулация.
[4] Репликацията е в основата на клетъчното делене, на размножаването на организмите и на наследствеността. Тя е процес, при който от една молекула ДНК се получава нейно идентично копие.
[5] Витализъм - философска доктрина в медицината, според която „живите организми са коренно различни от неживата природа, защото притежават енергия„ свързана с душата, или така наречената „жизнена искра“.
[6] Генна експресия - процесът, при който информацията от един ген, която подлежи на унаследяване, се трансформира във функционален генетичен продукт - белтъчина или рибонуклеинова киселина.
[9] Асемблер - програмираща програма, която кодира, като превръща комбинации от мнемонични изрази и адресни режими в техните цифрови еквиваленти. Приема се, че асемблерният език за програмиране е език от ниско ниво.
[11] Пиер-Симон Лаплас (1749-1827) – френски математик, физик и астроном, известен с работата си върху диференциалните уравнения и с предположението, че вселената е абсолютно детерминирана.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
