BREXIT и журналистиката на числата
Близо 52% от британците гласуваха за излизането на страната им от ЕС.
В много от телевизионните новини обявиха, че това е най-значимото събитие на века. Не поясниха с какво сравняват и откога. Със същия апломб обявяваха и резултатите от референдума в Гърция миналата година за излизане на страната от еврозоната. „Грекзит“ все едно не се е състоял. И тогава финансовият колапс и политическият Апокалипсис в ЕС ни беше „вързан в кърпа“, според анализатори в телевизиите. Тази година няма и следа от събитията в Гърция, все едно не се е провеждал референдум. Гръцката икономика изведнъж спря да ни вълнува, въпреки че проблемите им се задълбочиха. Ципрас вече не е медийна звезда.
Телевизиите обичат да изобразяват обществените процеси през виртуални графики, пайове, скали, подскачащи анимации. Статистическите данни сами по себе си са „истина“, толкова безвъпросна, че е немислимо да има „други“ гледни точки и други изследвания. Щом данните говорят, журналистите мълчаливо редят графики. Какво по-силно от езика на цифрите?! Въпреки че понякога дори формулирането на въпросите вече поставя под въпрос резултатите от питането.
Анонсите на новините от Великобритания в т.нар. „бланкове“ в емисиите показват най-ясно как точните числа се превръщат през неточни думи в точни страхове. По БНТ съобщават: Резултатът от референдума засяга както Великобритания, така и останалите страни от съюза, защото не е ясно какво точно ще се случи, ако избирателите решат, че искат напускане. Затова всеки глас е от значение. Важността на гласуването се определя от незнанието какво ще се случи в бъдеще. А може би всеки глас е важен, защото носителят му знае за какво е даден. Макар че, ако гледаме пак български канали, едно е сигурно – край с българските студенти там! Край на тази обител на висшето образование! Почти всички телевизии включиха на режим, сякаш отразяват местни избори. 1) Да има кореспонденция от мястото на събитието, да си кажат българите там какво ги очаква. Беше трогателно да се види как ние от години сме без работни визи във Великобритания, сякаш това е вярно, и сега изведнъж след референдума - край на работата за нас, източноевропейците. Отдавна не беше произнасяно толкова често това „ние, източноевропейците“. 2) Да покажем какво мислят англичаните от българските села, които стягат вече бохчите да си ходят. Благой Цицелков намери английска учителка в българско село. 3) Макар и в малко телевизии, имаше и прояви на глобално мислене – изобличени бяха мегаломанските проекти на Великобритания; явиха се на екран анализатори, които обясниха постколониалния синдром, разрушаващ Великобритания.
Всъщност, защо Великобритания се раздели толкова рязко на две на половини?
Ако гледаме анализите, които ни бяха предложени след обявяването на резултатите, сякаш се оглеждаха собствените ни страхове. Толкова дълго в новините бяхме убеждавани, че вотът няма да е отрицателен, че тълкуванията на данните след него избиха в традиционни посоки. За да се самоубедим, че е грешно решението на британците (сякаш не останаха британци, гласували да останат В ЕС), веднага бяха изведени на показ виновниците – обичайните заподозрени: възрастните и неуките. Не стана ясно от графиките по екраните неуките млади или възрастни са, а възрастните е ясно, че не са продукт на „правилното“ образование. Всъщност, каквото и да е събитието, лична или световна катастрофа да коментират, каквито и данни да показват, каквито и изводи от анализа на данните да чуват, водещите в крайна сметка удрят по някоя мантра за „нашето поколение“, за „изгубеното поколение“, за поколението със „синдром на смазаните млади хора“ (Светослав Иванов в „120 минути“ назова така поколението без детство на гимнастичката Цветелина Стоянова). Коментарите затварят поколението в някаква капсула на времето без връзка с другите поколения. Затова прозвуча като присъда решението на „възрастните“ британци за бъдещето на „младите“ британци. Графиките съдържаха фина форма на ейджизъм, без да има автор, когото можеш да помолиш да спре да обвинява хората заради страховете им.
Журналистиката на данните стигна дотам да произнесе като присъда сблъсъка между център и провинция. В Шотландия внезапно се оказа, че живеят най-отворените британци, които са за оставането на страната в ЕС. Само допреди няколко години в новините хората от „кварталите, населени предимно с имигранти“ в Лондон бяха заклеймявани като хора без образование, които не могат да се адаптират към западната култура. Сега се оказаха място на прогресивно мислене и проевропейски ценности. Сякаш всички имигранти във Великобритания са еднакви; и сякаш всички „възрастни“ и „млади“ са водени от еднакви причини за решенията, които взимат. И ако политиците с тяхната чиновническа риторика са свели ЕС до графика, щеше да е добре журналистиката да отиде отвъд графиките и статистиката. С подобни тълкувания на данните никога няма да разберем какво е бъдещето на ЕС. А може би, ако чуем страховете и плановете на британците, ще спрем да чуваме себе си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
