Ексцентрикът
На 13 юни в Санкт Петербург на 88 години почина Олег Каравайчук – уникален композитор, пианист-виртуоз и диригент, забраняван близо 60 години заради ексцентричните му маниери. Роден е в Киев в семейството на цигулар, когото арестуват, когато Олег е на две години. Пише музика от ранното си детство. През 1945 завършва пиано в музикалното училище към Ленинградската държавна консерватория. От 1945 до 1951 учи пиано в консерваторията, но напуска със скандал.
Слаб, с дълги коси под неизменна барета и птиче лице зад черни очила, с по детски писклив глас и остър език, Олег Каравайчук е странна птица, която може да свири с плик на главата, за да не му пречи нищо на музиката, а не по-малко странни са легендите, които се носят за него. Една от тях е, че е свирил пред Сталин своя соната, посветена на него, и той му подарил бял роял.
Поради забраната да свири на обществени места до 1990, Каравайчук е по-известен като композитор в киното и театъра. Написал е музиката за над 150 игрални и документални филма, а най-известните сред тях са «Кратки срещи» и «Дълги изпращания» на Кира Муратова, «Монолог» и «Чужди писма» на Иля Авербах, «Градски романс» на Пьотър Тодоровски...
Музиката на Каравайчук звучи в знаменития спектакъл на Лев Додин «Бесове», в «Пушкин. Дуел. Смърт» на Кама Гинкас, в «Машенка» по Набоков на младия режисьор Иван Орлов...
През есента на 2015 в Санкт Петербург е създаден Фондът за опазване на наследството и поддръжката на творческите проекти на Олег Каравайчук. Самият той е представил през април в Москва документалния филм за себе си «Олег и рядкото изкуство» на испанския режисьор Андрес Дуке (2015), където свири неподражаемо на роял в любимия си Ермитаж, говори безспир за Екатерина ІІ, живота в Комарово, музиката.
К
- Олег Николаевич, работите ли над нещо в момента?
- Непрестанно пиша. Днес също съчинявах, докато свирех. Може и да сте забелязала, че музиката беше абсолютно нова. Бях някъде около Вагнер, но, в крайна сметка, се изплъзнах. Музиката непрестанно изтича от мен и все е нова.
- Не ви ли минава мисълта да се върнете в киното?
- Слава Богу, сега не пиша за кино. «Ленфилм» не прави нищо. Там е Бортко (Владимир Владимирович, 1946, руски кинорежисьор – бел. ред.), а Бортко е несериозна работа. Скоро ще замина в Испания и там ще пиша. Освен това, ще ходя във Франция, в центъра Помпиду, там имат намерение да ми поръчат някакви неща. Франция ме заобича. Мисля, че за италианското кино също ще пиша в най-скоро време. Но тук – не. Няма за кого. Непрестанно идват при мен с предложения да напиша нещо. Например, преди няколко години дойде агент с предложение да напиша срещу огромен хонорар музиката за филм «Петър Първи» в Англия. Съгласих се. А после ми донесе сценария, където Петър Велики е хомосексуалист, епилептик, наркоман и постоянно пие. И се отказах, въпреки огромните пари. Режисьорът така се ядоса, че ме прокле. Случват се такива работи. А за спектакли пиша. Ето, за «Процесът» по Кафка на Андрей Могучий в Дюселдорф написах. Всъщност, не, пиша.
- Днес доста ругахте консерваторията...
- Това е труден въпрос. Не бива просто да се ругае консерваторията, неприлично е. Консерваторията едновременно дава образование и съкращава живота на студентите с 25 години. Всичките тези склерози, инсулти, болести на гръбначния стълб... След 45-годишна възраст на всички се появяват дискови хернии. А мен нито един прешлен не ме боли. В консерваторията се учех лошо и избягах. Спомням си, че когато живееше в Ташкент, композиторът Мойсей Вайнберг на всеки половин час лягаше – болеше го, имаше дискова херния.
- Искате да кажете, да не се учи в консерваторията?
- Как да ви обясня, гениалните хора не могат да учат. Просто не умеят. Какво мога да науча? Откъде да започна? Ще ви дам пример. Нашата съседка роди инвитро. На 45 намери мъж, получи дете и е сама с него. Но с него се занимава дядото, а тя стои встрани. Ето, такова е обучението в консерваторията. Но не тя е виновна, а историята на музиката, за което говоря често.
Това е непроницателно разбиране на причините за музикалността в самата й същност. Нашият организъм е болезнен и музикален. Но той не е музика. А музикалността и музиката са съвсем различни неща. Музиката е антимузикална. Тя не си се наслаждава. Само дава. А насладата от музиката идва от нашия организъм. Винаги ми е скучно, когато свиря. Съчинявам с кърпа на главата и си мисля: «Колко е скучно!». Просто отпускам навреме ръката и вземам нотата, която идва в този момент от самата музика. Нито отгоре, нито отдолу. Скучна, но свещена. Спасява ни. Ние се очистваме и оставаме живи. Това е всъщност музиката.
- А какво е сбъркано в историята на музиката?
- Първите композитори са разбирали всичко правилно. Например, ранното грегорианско пеене, менестрелите. И фолклорът. Трябва да се учим от всичките тези девици и женици. Защото те не разбират как, но заразяват. Едната пее, а другата й подпява. Туземците, якутите, шаманите не учат. Те запяват. И аз запявам. Излизам пред оркестъра, но не го настройвам, а веднага замахвам. Всичко, което правят диригентите, е активен процес на придърпване към себе си, процес, който се учи чрез подражание. А в музиката не трябва да се подражава. Тя трябва да възниква в конкреен момент абсолютно голичка.
С такъв метод на обучение не можеш да създадеш консерватория. Можеш да имаш майсторски клас. Ще умра и никой няма да може да ме изсвири. Ще има записи и толкова. Но всъщност, и записите вече са други. Сега всички пишат цифрово, а преди – с обертонове. Защо обичате да ме слушате на живо? Заради обертоновете. Иначе казано, най-великото се дава от Бог, а другото – от случайността. И най-накрая – от човека, но доста по-лошо. Така че, консерваторията е от човека.
- А помните ли как учехте при Рихтер? Той беше ли изключение?
- Рихтер ме разбираше. При него съчинявах музика, той ми задаваше темите. Ама какви ужасяващи теми ми даваше! Аз съчинявах, а той: «Боже, велики композитори пет години обмислят това, а ти веднага... И от леглото да те вдигне човек, и от гроба, няма да е по-зле». Това бяха думите му.
- Не сте ли искал да се върнете на голямата сцена?
- Мравински не ме пусна да свиря там. Задраска ме от списъка. И сега не ме пускат. Например, директорът на залата Капела в Петербург неизменно задрасква концерта ми само като види, че са се опитали да го сложат в програмата. Имаше концерт в БДТ «Г. А. Товстоногов» с 300 места. А допреди това началникът на Ленконцерт не ме пускаше, защото публиката не си тръгваше до три през нощта. Излиза, че не ме пускат, защото свиря гениално...
- Казват, че сте бил приятел с Шостакович...
- Той искаше да ме вземе в класа си. Но ми даде съвет, който беше срещу мен и не отидох, макар няколко пъти да ме вика. И избягах в Ташкент, при Вайнберг. Той казваше, че мелодиите ми са гениални. Шостакович е гениален, казвам ви. Но Шостакович влиза в общото русло, което аз отричам. От предишната музика той съзнателно създаваше по-нататъшна. След това – още по-нататъшна и т. н. И през цялото време Шостакович съзнателно произвеждаше музика на маса. Така че, винаги може да се разбере как тя се получава. А при мен е невъзможно да се разбере. Изобщо. Музиката не трябва да се разбира.
Разговаря Виктория Иванова
ТАСС, 5 април 2016 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
