Няма място
за ритуалния танц на трапера
Георги Ружев, „Пантеон”, 17 май – 30 юни 2016, Институт за съвременно изкуство
Изложбата на Георги Ружев е цялостно произведение, цялостна визуално-звукова среда, в която зрителят е хвърлен без спасителния пояс на съпътстващия образите текст. Това не е лесно, защото в това психеделично море почти няма ясна граница, която да ни служи за ориентир. Всъщност, единственият ориентир е образът на самия художник, който обаче никога не е самият себе си, а винаги е в образа на някое „божество“: Фидел Кастро, Христос, Джим Морисън, дервиш, анархист. Общото между всички тях би трябвало да е революцията - в поп културата, в политиката, в сферата на духовното. Дали Кастро е революционер, е спорен въпрос, но безспорното е, че за левицата в Европа, САЩ и Латинска Америка през 60-те той е такъв. Георги Ружев вижда себе си като „многостранен” революционер. По-точно е да се каже - не революционер, а революционер, обект на култ. Той инсталира себе си в образите на култовите фигури и по странен начин, чрез уподобяването, ги десакрализира. Тези „божества” всъщност са само образи-митове, които са изградени по определени иконографски схеми, в които Ружев се напъхва. Да се напъхаш в нечий образ, да присвоиш нечий образ, е и начин да го демистифицираш.
Редом до тези авторови превъплъщения стоят и образите на Джими Хендрикс, Иги Поп и Дейвид Бауи. Те също не са самите себе си, а погледнати от различен ъгъл, като при стереокартичките, се превръщат в нещо друго: африканска маска или каменна статуя на животно. Божествата в Пантеона на Георги Ружев са с протеевска природа и постоянно менят външния си вид. Нищо не е, което е, всичко може да бъде друго. Образите влизат един в друг, един вместо друг. Връзката между тях е случайна или идиосинкразна и не би могла да бъде рационално обяснена. Смесени са образи от популярната култура, религията, политиката, екзотичните култури и т.н. Границите между тези сфери в културата и техните символи и знаци е заличена. Образите са освободени от всички регулиращи тяхната употреба механизми и са свободни за шизофренната игра на въображението. Високо и ниско, сакрално и профанно, факт и фикция, сериозно и смешно са смесени по невъобразим начин. Няма йерархия, няма референт, а само безкрайно повтаряне на все същото. Този миксиран свят се върти като латерна безспир.
Георги Ружев е напипал нещо важно в съвременната консуматорска култура. От една страна, религията и сакралното отстъпват на заден план, от друга обаче, това е култура на фетиша, която е изградила икономиката си върху него. Еротиката на фетиша и консумацията са свързани ръка за ръка. На пръв поглед, работите на Ружев продължават тази тенденция. Те превръщат във фетиш определени образи, най-вече превръщат във фетиш идеята за революцията, т.е. за новото в политически, естетически и религиозен план. Революцията и идеята за новото отдавна са калкулирани в съвременният капитализъм. Те са превърнати в търговски марки, които се продават много добре, независимо за коя сфера на културата става дума. Само че Георги Ружев е довел фетишизма на консуматорската култура до абсурд, създавайки странен пародиен Пантеон, свръх населен с фетиши, зад които прозира най-силният фетиш, този на авторския Аз. Той обаче е разтворен в тази магма от образи-фетиши и е обречен никога да не се завърне в някакъв окончателен образ.
В изложбата има едно видео, в което мъж с траперска шапка мъкне нещо като идол с човешко тяло и животинска глава. Самият идол е седнал в ъгъла на залата. Мъжът постоянно прави опит да забие идола в земята и да започне своя ритуален танц около него, но скоро след началото на танца сграбчва идола под мишница и продължава напред. Няма място, където ритуалът може да се осъществи, където сакралното и профанното отново да бъдат отделени и свързани в йерархичен порядък. Всеки мъкне идолите си - нелеп, фрустрин и нещастен.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
