Жанрът беглец
Клеър Томалин. „Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс”. Превод от английски Надежда Розова. ИК Колибри, С., 2016
Клеър Томалин е най-честваната авторка на литературни биографии в англоезичния свят. Родена през 1933 г. в Лондон, влиятелна журналистка и литературна редакторка, тя издава (от 1974 насам) девет биографични романа, посветени на големи английски творци като Шели, Дикенс и Томас Харди, от една страна, Джейн Остин, Мери Уолстънкрафт, Катрин Менсфийлд, от друга. Носителка е на десетина престижни награди за биографична и документална книга (а това ме кара да припомня, че нашите литературни конкурси все така упорито тъпчат в един кюп всички начини да се пише белетристичен текст). Само книгата й за Самюъл Пийпс от 2002 г. печели четири отличия, включително най-престижната награда за биография – Уитбред, грабната в конкуренция с книга на съпруга й Майкъл Фрейн. Ако споменавам подробности за тези награди, то е защото бих искала да представя настоящата книга не само заради нейния собствен сюжет, а като обобщен модел на един начин да се прави биографичен роман, очевидно в силно печеливша позиция според изискванията и предпочитанията на англоезичната публика. Осъзнаването на този модел може би ще допринесе с нещо за стимулирането на жанр, който в българската литературна традиция присъства само бегло и се измерва с няколко по-добри попадения по линията Михаил Кремен-Блага Димитрова-Христо Карастоянов.
„Невидимата жена“, казано най-кратко, е книга, която запълва една загадъчна празнота в знанията ни за живота на Дикенс. Става въпрос за 13-годишната му връзка с актрисата Елън (Нели) Търнан, останала невидима в продължение на десетки години заради упоритото старание на двамата участници, но и на техните наследници по-късно, да заличат всички следи. Романът в някаква степен е и детективско усилие, защото сглобява последователен и свързан наратив чрез издирване и декодиране на добре прикрити следи (дори чрез технически методи, например разчитане на изтрити места от писма с помощта на инфрачервени лъчи). Още тук ще кажа, че първият принцип на успеха в случая с Томалин е работа, работа и още работа по издирване, проследяване в контекст, засичане с множество други източници на огромен документален материал, включително безбрежната английска преса на XIX век. Писателката гради своя разказ върху опорите на три вида текст: неопровержими, но твърде известни факти; малко известни, но двусмислени за интерпретация факти; хипотези, получени чрез пресичане и допълване на първите два вида. Тя обаче старателно избягва да белетризира: да си измисля събития, характери и описания; всичко, което пише, е базирано върху източници с документален характер. Що се отнася до хипотезата, тя се появява в онези моменти, които са белязани с пълна липса на информация, и е прецизно изговорена като изследователска догадка, като фикционално (но достоверно) конструирана връзка между няколко известни събития. Този начин може да изглежда суховат и малко скучен за българските предпочитания към „четивно“ писане; той наистина е белязан с английска педантичност в отношението към историята и факта. В същото време обаче тъкмо отказът от ефекти с белетристичен, есеистичен или сантиментален характер прави отчетливо видими и въздействащи онези моменти, в които авторката достига до интересни наблюдения с културологичен или психологически характер. Истинско микроизследване представлява например нейният културологичен етюд върху живота на актьорите във викторианска Англия, както и психологическият портрет на „непочтените жени“ от това общество. Томалин е не просто автор на биографии, тя е концептуална, много интелигентна писателка, която подготвя и документира убедително своите идейни послания към съвременния читател. Това обаче не означава, че е забравила потребността да се чете с интерес. Историите/фигурите, които избира, сами по себе си крият предизвикателства. Дикенс например, влюбен в дребничката, интелигентна и привлекателна Нели – трийсетина години по-млада от него, не е представен като достолепен и монументален патриарх на съвременната британска литература, какъвто той всепризнато е. Читателят вижда и неговите странности, и неговите провали в нравствен аспект. Томалин портретира в пресечните точки на високо и ниско, на типично и необичайно, като се стреми да намери своя Дикенс, своя Текери, своята Остин… Можем само да си мечтаем, че и ние един ден ще имаме „нечий“ Вазов или Пенчо Славейков например. А дотогава бихме могли поне да се подготвим за 130-годишнината на първия биографичен роман в българската литература: „Христо Ботйов. Опит за биография“ от Захари Стоянов, публикуван през 1888 година.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
