Ислям на хоризонта.
Какво се крие зад хоризонта?
Въпросите „Способен ли е ислямът да се реформира” и „Има ли реформатори в исляма?” са странни и дори абсурдни.
Джон Л. Еспозито[1]
Все по-голяма е тревогата от исляма, навлизащ в Европа. Плашат ни най-вече с приближаващото ислямско господство, така, както преди ни плашеха с края на света – като някакъв вид резултат от историческия процес. В някои случаи ни предлагат и различни сценарии за това какво точно ще се случи.
Не ни трябва кой знае какво въображение, за да си представим най-популярния. Предполага се, че и занапред ще се увеличава притокът на преселници, идващи от ислямското културно пространство, които или търсят по-добри икономически условия, или просто бягат. Освен това, тези хора ще се размножават много по-бързо от коренното християнско население и в скоро време ще станат мнозинство.
Лесно е да си обясним защо този сценарий е толкова популярен. Той може да се покаже нагледно, лесно се пресъздава - особено в киното. Засяга най-чувствителния нерв на човека, като си играе със страха му от всякакви чужди нашествия. Изглежда сякаш тази огромна маса се е устремила да ни отнеме всичко наше – земя, дом, работни места, жени. Ние не я разбираме и естетически я отхвърляме.
Митът за ислямската заплаха е само фрагмент от една по-богата митология. В нея, освен мюсюлманите, има и много други персонажи. Реални – черни, жълти, латиноси. Измислени – зомбита, вампири, извънземни, бездушни андроиди. Или саламандри, същества, много приличащи на хора, идващи от знаменития някога роман[2] на Карел Чапек. Навремето той се възприемаше като предупреждение за настъпващия нацизъм, но сега си заслужава отново да му обърнем внимание и по-специално на частта, в която е описано нашествието на другата раса в Европа. Някои възприемат буквално образа на измислените пришълци или дегенерати. Но просветените анализатори отдавна са се досетили, че всички тези измислени същества са само художествен образ, представляващ нашите реално съществуващи съседи на земното кълбо.
В митологията на нашествията едновременно си съществуват най-различни агенти. Но в общия наратив те променят своето място и тежест. Преди сто години всички се страхуваха от „жълтата заплаха”. В този образ с течение на времето се бяха смесили и демографските мащаби на Китай, и агресивният милитаризъм на „пасионарна” Япония. Сега „жълтата заплаха” сякаш е позабравена. И е ясно защо. Японците бяха „поставени на тясно”. Китай пое по пътя на икономическото развитие, а кривата, отбелязваща демографския взрив при жълтата раса, започна да сочи надолу. Китай е далече. Освен това, китайците никога не са проявявали открита враждебност спрямо Запада, а напротив - както се смята и в Европа, самите те са силно повлияни от него. А пък за пришълците от Близкия Изток нагласите принципно са, че или те не искат, или просто не подлежат на асимилация. За китайски тероризъм никой не е чувал. В същото време, ислямският Близък Изток е на една ръка разстояние. Той е дестабилизиран и е неспособен (поне изглежда) да развива икономика. Освен това е „пасионарен” и открито враждебен към християнския (по-точно – нерелигиозен) Запад, като освен всичко друго насажда терор.
„Нашествието” обаче не е единственият сценарий за футурологичен мит (наратив) за „ислямизацията на Европа”. В него има друг сюжет, с други агенти на ислямизацията, различни от агресивните мюсюлмани. Това е „петата колона”, съзнателно или безотговорно допускаща културното израждане на Европа. Но коя е тази зловеща сила и какви цели преследва тя?
Да си припомним екстравагантния роман на Гилбърт Кийт Честъртън „Летящата кръчма”[3]. В него се разказва за направения опит ислямът да бъде наложен в Англия. Зад подготовката на опита стоял благонамерен, консервативен политик, почувствал се единомишленик с един също толкова благонамерен турчин, докато слушал проповедите му.
Това културно преобръщане се аргументира с най-разнообразни доводи в монолозите и диалозите на персонажите и тук ще цитирам два от най-простичките.
„Трябва с всички сили да браним устоите на семейството и брака... Искаме една толкова почитана институция като мюсюлманското семейство да се запази неприкосновена.”
„Нима с нищо не сме задължени на въздържанието на доблестното племе, отхвърлило отровната съблазън на виното? […] Нашите западни народи помогнаха на исляма да разбере колко ценни са мирът и порядъкът. Не сме ли в правото си да кажем, че ислямът ще ни дари с мир, възцарил се в хиляди домове, и ще ни подтикне да се отърсим от призрака, който извращава и обагря с безумие добродетелите на Запада [слабостта към спиртните напитки – А. К.[4]]?”
И така, ислямът влияе благоприятно на семейния живот и води до отказване от редовното пиене. Освен това, успява да те запали за вегетарианството - без доктрини и без грубости. Ислямът не забранява месото, но прави крачка в тази посока. И при това, следва християнството. Английският ислямизатор надълго и нашироко обяснява:
„Аз, както и мюсюлманите, високо ценя митичния или реален образ на основателя на християнството и не се съмнявам, че нелепата и неприятна притча[5] за свинете, скочили в морето, е само алегория, която показва, че основателят е разбрал простата истина: зъл дух обитава животните, които ни изкушават да ги изядем.”
А ето и по-изтънчено, вече не морално-прагматично, а методологично-философско съждение:
„[Забраната да се яде свинско] сполучливо илюстрира идеята за последователността, както и отношението на исляма към алкохола. То [мюсюлманството – А.К.] потвърждава принципа, който аз нарекох принцип на полумесеца, – постепенен стремеж към безкрайно съвършенство.”
Така в тази му версия ислямът бива насаждан отгоре, от агентите на консервативните ценности, като елитарен патерналистичен проект. И каква е тук заплахата? Честъртън не ни я обяснява открито и дори не говори за опасност, но не е трудно да се досетим какво е отношението му. Самият той приема католицизма, защото смята, че без завръщане към „християнската класика” Европа (Англия) е заплашена от безверие. И ако Англия не се завърне в лоното на католическата църква, то потребността от „религиозно преживяване” (както би се изразил Уилям Джеймс[6]) ще трябва да бъде удовлетворявана по друг начин – ако, разбира се, някак не е изчезнала. Но Честъртън е бил убеден, че тази потребност е неунищожима. Протестантството няма такива способности и ние сме свидетели как бързо го изместват агностицизмът и дори атеизмът. А ислямът няма да пропусне да запълни образувалия се вакуум. Господстващата класа ще се обърне за помощ към него. Ще добавим: особено когато стане очевидно, че мюсюлманите са повече. В подобно положение е бил император Константин, а по-късно и Теодосий[7], потърсили помощ от християнството, когато традиционните вярвания в Рим се оказали стерилни, а сред масите все повече се разпространявало християнството.
Друг сценарий за „внедряване” на исляма в английското общество начертава Антъни Бърджес[8] в романа си „1985”. Мюсюлманите прииждат ли, прииждат (това го няма в „Летящата кръчма” на Честъртън). И обществото е тласкано към ислямизация поради две обстоятелства. От една страна - хаосът, породен от силния натиск на профсъюзите с тяхното безкрайно шантажиране, че ще обявят стачки, както в действителност е и станало по времето, когато е писан романът. А от друга - арабските пари. Това е било времето на петролния шок[9] и на наплива в Лондон на „нови араби” (предшественици на „новите руснаци” на границата между двата века). Арабите в Лондон са богати. Мюсюлманите с възможности си купуват всичко, което им попадне: от момичета за харемите до християнски църкви – последните дори не с цел превръщането им в джамии, а в къщи или хотели. Паралелно се активизират социални движения, зад които стоят мюсюлмански проповедници. Възползвайки се от лумпенизацията, тези „ловци на души” оплитат в мрежите на исляма дори местното население.
Заглавието на романа („1985”) е пряка алюзия с култовото произведение на Оруел („1984”), нещо, което, естествено, го натоварва и с повече значения. Бърджес сякаш с насмешлива усмивка казва: докато ни плашехте със зловещия садистичен тоталитаризъм, ние се превръщахме в Бейрут или Истанбул. И ако още не сме се ислямизирали духовно, то сме се „левантизирали”. А „левантизация”, впрочем, е онова, което уж заплашва Израел и което от известно време все по-често става тема на разговор в израелските кафенета сред онези, които се смятат за агенти на „европейската идея”.
Но да откриеш „пета колона” при Бърджес не е лесна задача. Никакви специални английски агенти не се опитват с декрети да налагат исляма на масите, предлагайки го като предпочитана алтернатива пред „нашето” и „обичайното”. За ролята на „пета колона” най-подходяща е едрата буржоазия, макар че самият Бърджес не я посочва директно с пръст. Самата тя не се обръща в ислямската вяра и не налага подобен избор на народа около себе си. Тя е просто безотговорна, пасивна, не знае какво да прави, не й върви търговията и все повече обеднява; накратко – носи се по течението. Както и в романа на Честъртън – обществото се вмирисва откъм главата, но в случая главата не е същата.
В романа на Мишел Уелбек „Подчинение” също ни се предлага сценарий за ислямизация на Европа. Този път виждаме победата на исляма в лицето на мюсюлманин, спечелил президентските избори при типичните за Франция партийни маневри. Описваната ситуация е максимално близка до реалната и обичайната за страната – в много по-голяма степен, отколкото при Бърджес. След първия тур остават двама кандидати: добре известната ни приятелка Марин льо Пен и мюсюлманинът. А притиснатите между тях социалисти решават на втория тур да подкрепят мюсюлманина. И той побеждава. В центъра на романа е типичният Homo Academicus – хуманитарен учен. Отначало той е изплашен от очертаващия се политически обрат (преврат), но после постепенно започва да се предава, убеждавайки себе си, че това не е капитулация, а осъзната необходимост. На французина тази сюжетна линия ще напомни за колаборационизма от времето на Виши. На руския читател - за „капитулация и гибел”[10] по начина, по който тези събития са описани от Аркадий Белинков[11] в биографията на писателя Юрий Олеша[12].
Но да се върнем на романа на Уелбек – както се вижда, при него „петата колона” на исляма не е нито традиционният господарски елит (както е при Честъртън), нито опортюнистичната едра буржоазия (както е при Бърджес), а политическата класа – наследник на якобинството и марксизма.
Разликата във фантазиите на Честъртън и Уелбек би могла да бъде обяснена с това, че първата е адекватна на английската политическа култура, а втората – на френската. Мисля обаче, че тя по-скоро се дължи на факта, че между „Летящата кръчма” на Честъртън и „Подчинение” на Уелбек са изминали 100 години. И ако английският автор съчиняваше роман за въдворяването на исляма в Англия в наше време, то този роман щеше повече да прилича на произведението на Уелбек. Разбира се, играта на политическите сили би изглеждала другояче, доколкото в Англия, с нейната избирателна система, е почти невъзможна появата на силна партия, която да печели на изборите трето място. И на „английския Уелбек” щеше да му се наложи да представи в книгата си въображаемата ислямизация на една от двете, неунищожими до ден днешен, елитарни партии или пък да включи в повествованието си радикална промяна на изборния механизъм - една идея, която, впрочем, се носи във въздуха и чието реализиране едва ли ще бъде избегнато.
Като цяло, традиционният патерналистичен елит, който до последната война бе все още влиятелен (за лошо или за добро) в политическия живот на Европа, а особено в Англия, днес окончателно е изчезнал. За последните сто години политическата класа силно се е унифицирала. И станалите класически за Европа центристки партии, впрочем, също толкова патерналистични, макар и по донякъде нов, неолиберален начин, се свиват, освобождавайки все повече пространство за онези, които те наричат „крайни”. Все повече наближава моментът, когато нито една от центристките партии и дори двете заедно (от типа на „голямата коалиция” в Германия или Израел) няма да могат да получат мнозинство в парламента, което да им е достатъчно за сформиране на правителство. И те ще бъдат принудени да избират партньори за коалиция извън средата на наложилите се партии.
Въпросите, които стоят в момента, са: каква е вероятността една такава партия в някоя европейска страна да се окаже клерикална ислямска партия и ще може ли тя, участвайки във властта, да доведе до това, че европейската държава да направи крачка по пътя на ислямизацията?
На този етап дори и ако официално заявилите се за мюсюлмани в ЕС се окажат значителна част от общото европейско население, то тяхната политическа консолидация е много трудно постижима. Казано по-простичко, ислямските вероизповедания са много и те, меко казано, не са в добри отношения помежду си. На второ място, мюсюлманското население е етнически разнородно. И като цяло, политиката на идентичности винаги води до раздробяване, а не до консолидация на електората. Необходим е много силен харизматичен лидер, за да може от мюсюлманската многоцветна дъга да се създаде нещо монолитно и способно на парламентарна дейност. Макар че такива лидери често изникват, така да се каже, „от нищото”, няма изгледи тъкмо сега да се появят в Европа.
Освен това, въпросната партия трябва да е фундаменталистка, авторитарна и да не търпи чуждо мнение, ако иска да промени облика на една европейска държава и да я превърне в ислямска. А колкото по-масов характер има съответната партия и електоратът й, толкова по-малки са шансовете за това. Дори в мюсюлманските страни няма такива партии. Приписват радикализъм на „Мюсюлманските братя” (в Египет), но това просто не е вярно. И дори в онези страни, където ислямските клерикали идваха на власт, те почти веднага смекчаваха програмите си, а ако светските им опоненти (по правило военните) бяха проявили достатъчно търпение да поизчакат, те можеха да се убедят, че всяка харизма доста бързо преминава в рутина.
Тук говорим за случаите, когато такива партии получат цялата власт. А в случай на коалиране с партия от европейски тип, те, без съмнение, бързо ще започнат да губят харизматичния си плам. Ако пишех футурологичен роман, сюжетната линия щеше да се развива именно проследявайки този процес. А поуката би била, че най-доброто средство за обезсилване на исляма е да се отправи призив мюсюлманите да влязат във властта в европейските държави.
В този случай би било интересно как би се осъществил преходът от харизма към рутина. Един възможен сценарий отново ни предлага неизчерпаемият откъм идеи Честъртън. И то в началото на ХХ век. Неговият инициатор, човекът, борещ се за ислямизацията на Англия Филип Айвиуд, е достатъчно опитен и политически изобретателен, за да не действа безогледно и праволинейно. Както подозират неговите противници, той има намерение да обедини исляма и християнството в нещо, наречено „хрислам”. Самият Айвиуд обяснява така философията си: „В наше време хората все по-дълбоко осъзнават, че в различните религии са скрити различни съкровища.” Защо просто да не ги синтезираме?
Проектът за такъв синтез, колкото и да се смята за невъзможен от догматиците (без значение от коя религия), не е продукт на необузданата и безотговорна чудатост на Честъртън. Той е оставил дълга историческа диря. Мисля, че тя ще стане много по-ярка и забележима в момента, в който се засили интересът към темата: започне се издирване на свидетелства и такива документи бъдат намерени – неоткрити до този момент или просто забравени. В това отношение грях има самият Фридрих ІІ Хохенщауфен[13] (1194 – 1250), нещо, за което го подозира и най-злият му враг, папа Григорий ІХ. Също така открито симпатизирал на мюсюлманския Изток и един от стълбовете на зрялата западна цивилизация Йохан Волфганг Гьоте. И както красноречиво ме убеждаваше по време на нашата дружба (първата половина на 90-те години) Равил Бухараев[14] (за съжаление, вече покойник), това не е било някаква чисто естетическа чудатост на гения.
Впрочем, ние не знаем какво би било, ако християнските владетели навремето не са били изтикани от Леванта и не е било разтурено така нареченото Йерусалимско кралство[15]. Там под покровителството на самите кралства протичал интересен културен синтез и съвсем не звучи абсурдно предположението, че той би могъл да се развие в религиозен. Също както и в Андалусия, където дълго време заедно са живели християни и маври - мюсюлмани. В историята не всичко, което не се е случило, е било категорично обречено. В ново време интензивен интерес към исляма провокираха видни фигури – изследователи на Изтока (като Ричард Бъртън[16]), дипломати (Уилфред Блънт[17]) и колониални администратори. Техният ориентализъм представляваше интересен оттенък в късния европейски романтизъм.
А вече съвсем в наше време доброжелателно любопитство към исляма проявяват съвсем неочаквани, на пръв поглед, персонажи. Например, Уинстън Чърчил. А днес самият принц Чарлз, в грижите си за опазването на историческите старини и селския пейзаж, клони към някои елементи на зеления консервационизъм. И той демонстрира искрен и дълбок интерес към исляма (цветът на исляма е зеленият). Разбира се, като монарх, той има задължението да покровителства всички свои поданици, но в условията на днешната мултикултурна и почти напълно атрофирала англиканска църква, в тази негова поза може да се долови и нещо по-многозначително. Интересът към исляма при Блънт, Чърчил, принц Чарлз показва, впрочем, че инициативният ислямизатор на Англия – Филип Айвиуд от „Летящата кръчма” на Честъртън, не е съвсем изсмукан от пръстите.
Струва се да напомним, че петербургската монархия в края на ХVІІ век също подкрепя исляма. Това беше екатерининската „мултикултура”, вдъхновена от Просвещението, и, разбира се, тя не бе съвсем искрена. През ХІХ век с новата концептуализация на руската държавност за исляма настъпват трудни времена, но към края на века отново започва движение към многоконфесионалност и ислямът в Средна Азия получава подкрепата на Петербург. До синтез, разбира се, било астрономически далеко, но никой не знае как би завършило всичко това, ако болшевиките не бяха пресекли всички религии и не бяха прекъснали естествената културогенеза в империята. В същото време е добре известно как е завършило признаването на християнството за равноправна религия в Рим. Сега, както твърдят, и то не без основание, така наречените „алармаджии”, нещата в Европа и Русия са тръгнали в същата посока.
Идеята за „хрислам”, между другото, предполага не само разваляне (или напротив, оздравяване) на християнството, но също и на мюсюлманството. Само силно обсебените от проблема за „самообозначаването” са убедени, че подобно нещо е невъзможно. Това не е лесно, може и да не стане; и сигурно няма да стане, но не бива да се твърди, че е невъзможно. Какво значи невъзможно? Ние, атеистите, знаем, че няма Бог и всичко е възможно. Много химични реакции, като тук не включваме ядрения разпад и синтез, които надхвърляха границите на въображението ни, се оказаха възможни при наличието на определени условия и катализатори. Освен това, важно е да не забравяме, че агентите на синтеза в процеса на културогенезата не са свещени текстове, а живи хора, способни, както показва опитът, да тушират всякакви когнитивни дисонанси.
Впрочем, едва ли ще се стигне до нещо подобно. Защото много по-вероятно е да се появи някаква размита версия на „евроислям”. Точно така стана с християнството. Наясно съм, че ислямът се смята за много по-малко „пластичен” от християнството, но всяко свещено писание се оказва доста гъвкаво при възникнала необходимост. Това ми подсказват здравият разум, жизненият опит и познаването на световната история. Разбирам, че за онези, които не искат да прогледнат, думите ми не звучат убедително. Затова ще направя препратка към титулувания авторитет: ”Въпросите „Способен ли е ислямът да се реформира” и „Има ли реформатори на исляма?” са странни и дори абсурдни” (Джон Л. Еспозито).
Както виждаме, и в романа на Уелбек мюсюлманинът, станал президент на Франция, предава под ислямски контрол образованието и правосъдието, а на местните – „туземците” - оставя икономиката и финансите. Това, разбира се, не е синтез, а опортюнистична комбинация, но именно такива комбинации са възможни само след модификация на изходната логика – в случая мюсюлманската.
Но ако все пак, както смятат догматиците и песимистите, ислямът не се окаже достатъчно гъвкав, и след като се превърне в хегемон в Европа, се захване с фундаменталистки авантюри, то тогава съпротивата е неизбежна. И ето ви още една колизия, много благодатна почва за творческото въображение на футуролозите. Засега няма футурологични романи на тази тема, но и те ще се появят: всяко нещо с времето си.
Днес ислямското малцинство ври и кипи заради правата си (или по-добре да кажем, заради статуса си, защото с правата им всичко си е наред) в обществата, където изповядващите християнска религия са мнозинство. Ако то обаче стане мнозинство или ако ислямът, със съдействието на „петата колона”, стане хегемон, ролите ще се сменят. Добронамереният елит може да си живее по всякакъв начин, но народът ще реагира.
Персонажите на „Летящата кръчма” са весели нелегални търговци на алкохол – пияници, странстващи по пътищата на Англия и отварящи ту на едно, ту на друго място временна пивница, тъй като постоянните са забранени. Те саботират „хрисламския” антиалкохолен заговор. Зад тях е добрата стара Англия (old merry England), толкова обичана от анархоконсерватора Честъртън.
Съпротивляващият се в романа на Бърджес е представител на многобройното еснафско „англичанство”, т.е. от онези хора, които често биват наричани decent people[18]. Той не е провокатор-анархист като персонажите на Честъртън, не е и саботьор. Но под натиска на обстоятелствата се лумпенизира и криминализира, като се превръща в невъоръжен терорист, който, в крайна сметка, прибягва до радикалната форма на саботаж – самоубийството.
В романа на Уелбек агентите на съпротивата са предопределени. Това е тази част от електората, която е гласувала срещу кандидата на ислямската общност и е била предадена от професионалната лявоцентристка партийна бюрокрация. Не се знае само какво ще предприеме тя, ако се окаже под ислямско ръководство. Логично е да предположим, че в този случай Франция е заплашена от египетския вариант, тоест, от появата на един Абдел Фатах ас-Сиси (често асоцииран с Пиночет). Ще прозвучи сакраменталното „Aux armes, citoyens”[19]...и ще тръгне, та ще се не види.
Освен това ми се струва, че футуролозите-романисти не трябва да пропускат още една сюжетна линия за повествованията си, а именно поведението на християнската църква. За нея сега нищо не се чува. Тя е маргинализирана в секуларното европейско общество и изглежда просто няма куража да се обади. Вкопчена като в спасителен пояс в изначалната християнска доктрина за търпимостта и смирението, тя превръща пасивността си в подвиг. Но какво ще стане, ако мюсюлманите действително станат хегемон в Европа, както пророкуват така наречените „алармаджии”? Ще останат ли пасивни все още живите и жизнеспособни конгрегации? Някой замисля ли се над това? Има ли вече роман с такъв сюжет?
Интелрос, Неприкосновенный запас, №6, 2015
Превод от руски Виржиния Томова
[1] Джон Л. Еспозито (1940) е американски историк и ислямовед.
[2] Става дума за романа на Карел Чапек „Война със саламандрите” (1936).
[3]TheFlyingInn (1914)
[4] Вметката е на автора на текста Александър Кустарьов.
[5] Виж Евангелие от Марка - глава 5; 1-13. Става дума за това как Исус изгонва нечистия дух от един човек, като праща бесовете му в близо 2000 свине, които след това се хвърлят в морето.
[6] Уилям Джеймс (1842-1910) е американски психолог и философ, родоначалник на прагматизма.
[7] Теодосий I Велики (347-395) - римски император от 379 г., който утвърждава християнството, разрушава езически храмове и за последен път обединява западните и източните части на Римската империя (394-395).
[8] Антъни Бърджес (1917-1993) eбритански писател, критик и композитор. Известен с романа си „Портокал с часовников механизъм”, по който Стенли Кубрик прави едноименния филм.
[9] През 1985 г. цените на петрола рухват. Това има своята предистория - заради Иранската революция през ноември 1978 г. и последвалата Ирано-Иракска война до началото на 1981 г., производството на нефт пада с 4 -5.5 милиона барела дневно.
[10] По „Съветският интелигент: капитулация и гибел” - текст на Аркадий Белинков и Юрий Олеша, преведен на български от Здравка Евтимова в сп. „Факел” през 1999 г.
[11] Аркадий Белинков (1921-1970) е руски литературовед и писател. Известен с книгите си за писателите Юрий Тинянов и Юрий Олеша, публикувани в известната поредица „Животът на забележителните хора”.
[12] Юрий Олеша (1899-1960) – руски писател от болярски род, станал известен с „Тримата шишковци” (1924). В периода 1936-1956 в СССР неговите произведения са забранени. Посмъртно е издадена книгата му „Нито ден без ред” (1961).
[13] Фридрих ІІ е император на Свещената римска империя, по чието време е най-ожесточеният сблъсък между нея и папството.
[14] Равил Бухараев (1951-2012) eпоет, драматург, преводач и журналист. Роден в Казан, през 1990 г. се премества в Лондон, където работи в руската редакция на БиБиСи.
[15] Йерусалимското кралство се създава през 1099 г. след завладяването на Йерусалим от участниците в Първия кръстоносен поход. Просъществува до 1291 г.
[16] Ричард Франсис Бъртън (1821-1890) е британски консул, ориенталист, пътешественик и изследовател, превел „Хиляда и една нощ” и „Кама Сутра”.
[17] Уилфред Блънт (1840-1922) е английски поет и писател, близък приятел на Чърчил, изпълнявал дипломатическа мисия в Египет в началото на 80-те години на XIXвек.
[18] Почтени, честни хора.
[19] „На оръжие, граждани” – призив във френския химн „Марсилеза”
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
