Вторият британски референдум
Отстъпките, направени на Камерън в Брюксел миналата седмица, и насроченият референдум във Великобритания тепърва ще бъдат предмет на анализи и коментари. Тук публикуваме откъс от голям текст на Жан Катрьомер, известен познавач на Европейския съюз, чиято дейност отразява от десетилетия.
---
Партньорите на Дейвид Камерън не могат да се начудят как британският премиер успя да си постави такъв капан! Защото, ако спечели референдума за оставане в ЕС, това не значи, че европейският въпрос ще бъде приключен за консервативната партия. Ако пък го изгуби, ще трябва да напусне мястото си на ръководител на правителството, ще постави страната си в незащитима позиция и ще хвърли ЕС в криза, от която той трудно ще се оправи.
При това положение, въпреки досадата си, европейските столици през декември решиха да помогнат на Камерън да избегне „Брексита”. Европейският съвет на държавните и правителствените ръководители, който се събра миналата седмица, трябваше да одобри серия от мерки, за да позволи на Камерън да води кампания в полза на оставането в Съюза. Истинският проблем за британското правителство беше, че то нямаше какво толкова да иска – Великобритания се ползваше и дотогава от статут, ушит по нейна мярка. Тя не е в еврозоната, не е в Шенгенското пространство, не е в общата европейска отбрана, взима само това, което я интересува в областта на миграционната политика и политиката по сигурност, и получи гаранции, че Банковият съюз няма да вреди на Ситито.
На Лондон му трябваха повече от три години, за да формулира точните си искания: изоставяне на фразата в преамбюла на договора, предвиждаща все по-тесен съюз; право на мнение по това какво се случва в еврозоната; по-малко бюрокрация и европейски регламентации, възможност на националните парламенти да блокират европейски законопроекти, ограничаване на помощите, отпускани на работещите от Съюза.
(...)
Ако европейските страни успеят да се обединят, техните 300 до 400 милиона жители, подхранвайки се от общото си наследство, биха познали просперитет, слава и щастие, които никакви ограничения, никакви граници няма да могат да спрат. [...] Трябва да се изгради нещо като Европейски съединени щати. Тази пламенна пледоария не е от бащите-основатели, тя е от Уинстън Чърчил от септември 1946 г. Но да не се заблуждаваме за мечтаната от Чърчил Европа: в неговото съзнание Обединеното кралство няма да е неин член. Тогава Лондон се виждаше все още като световна сила, която не позволява ограничаване на суверенитета й. По-брутално казано, предлаганото тогава европейско единство (срещу което, всъщност, той винаги се е борил, страхувайки се да не стане негова жертва) беше предназначено да попречи на дивите племена от Стария континент да се взаимоизбиват пак. Проблемът е, че е трудно да си едновременно вътре и вън, особено ако си – реално – една средна сила, тясно зависима от своята бивша американска колония. Цялата британска следвоенна европейска политика може да се разбере само през призмата на това онтологическо противоречие.
След като е участвала в създаването на НАТО, ОИСР[1] и Съвета на Европа, все междуправителствени организации, Великобритания остана встрани от всичко, което съдържаше в себе си споделяне на суверенитет: договора от 1951 г., който създава ЕОВС[2], договора от 1952 г. за ЕОО[3] и преди всичко Римския договор от 1957 г., с който се ражда Европейската икономическа общност[4]. Поканен да присъства на подготвителната конференция, британският представител напуснал залата с тези, останали в историята, думи: Бъдещият договор, който в момента обсъждаме, няма никакъв шанс да бъде приет; ако е приет, той няма никакъв шанс да бъде ратифициран; ако бъде ратифициран, той няма никакъв шанс да бъде приложен; ако бъде приложен, той ще е напълно неприемлив за Великобритания... Всъщност, в началото колебанията на Лондон около европейския проект са само малко по-силни от колебанията на Париж.
Договорът за ЕОВС, изключително федералистки, бе резултат от политическия натиск на няколко души, между които Робер Шуман и Жан Моне, насърчени от американците. Много бързо обаче суверенисти и антиамериканци взеха връх – доказва го отхвърлянето на ЕОО през 1954 г. от Франция (коалиция от голисти до комунисти). Римският договор без съмнение би последвал същата участ, ако не беше френско-британската експедиция в Суец през 1956 г.: принудени да отстъпят срамно от Египет под натиска на Москва и Вашингтон, двата бряга на Ламанша си извлякоха диаметрално противоположни изводи от тази неоколониална авантюра – Великобритания почти се превърна в 51-ви щат на САЩ, докато Франция видя в Европа начина да си върне поне малко от изгубеното могъщество. След време Лондон, изправен пред неочаквания успех на Европейската икономическа общност, приложи девиза If you don’t beat them, join them (ако не можеш да го биеш, присъедини се).
Как да приемеш факта, че се образува континентален блок, който е невъзможно да бъде контролиран и повлияван отвън? През 1960 г. много прагматично Обединеното кралство изявява желание да се присъедини към Общността. Но генерал Дьо Гол слага ветото си през 1963 г., после отново през 1967 г. с думите, които днес изглеждат като предвестници: „Да пуснем Англия да влезе [...] това за шестте държави би означавало предварително да се съгласим с всички лукавства, фалшиви срокове и преструвки, които се стремят да прикрият разрушаването на зданието, което бе изградено с толкова мъка и с толкова надежди.”
Третият опит на Лондон среща благоразположението на Жорж Помпиду[5] и на все по-засилващия се натиск на партньорите на Франция, които искат Великобритания в Общността. Това членство обаче по никакъв начин не отмахва британската двусмисленост. Станала член на 1 януари 1973 г. заедно с Дания и Ирландия, Великобритания веднага започва враждебни действия. Върналите се на власт лейбъристи успяват да издействат предоговарянето на условията за членство (и по-специално в бюджетен план), преди да организират референдум през 1975 г. „Да”-то печели с повече от 67% от гласовете. Въпреки това, лейбъристи и консерватори постоянно твърдят, че ЕС може да е само едно обширно търговско споразумение и преутвърждават първенстващото положение на връзките им с Британската общност и САЩ.
Оттогава европейската политика на Лондон лъкатуши между опитите да получи привилегирован статут, който да му позволява да блокира решения, които отиват твърде далече от изкушението да напусне Съюза. През 1979 г. Маргарет Тачър (гласувала с „да” през 1975 г.) бележи европейската история със своето искам си парите обратно, I want my money back, което постигна през 1984 г. едно голямо намаление на британските вноски в бюджета на общността. Нейните наследници следваха същия път и постигнаха серия от ’opt out (дерогации).
Обединеното кралство винаги е получавало за себе си онова, което иска, обаче то не успя да попречи, колкото искаше, на партньорите си да продължават интеграцията си. Неговите различни ’opt out малко по малко го поставиха в периферията на европейския проект – а не в центъра, целта, която прокламира, когато го приемаха. От сила, която тежи, то е вече само един външен партньор, важен, разбира се, заради Ситито, но външен. В действителност, Лондон е жертва на успеха на своята стратегия: той вече страда от това, че получи специалния статут, за който мечтаеше, този статут го маргинализира. В крайна сметка, като пате в кълчища той се обърка в противоречията си.
От блога на Жан Катрьомер
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
