Криза без край. Дезинтеграцията на проекта за Европа
Може би най-голямата област на академичен растеж през последните двадесетина години е „науката за европейската интеграция“ – област, която анализира и засилва подкрепата за „проекта“ за Европа. Почти всички практикуващи специалисти в тази област изхождат от предположението, че процесът на интеграция е – или би трябвало да бъде – „необратим“. Това е интелектуалният еквивалент на принципа на общностното право („acquis communautaire“), според който, веднъж отказал се от определена власт или обединил я с друга, ти не можеш да си я върнеш обратно. А от малко по-нелюбезна гледна точка може да се каже, че това е „европейска доктрина на Брежнев“, според която провалът на неизбежния социализъм е недопустим в страните, в които той вече е бил установен.
Но какво ще се случи, ако това не е така? Какво ще се случи, ако в действителност се нуждаем от училище по „наука за европейската дезинтеграция“, както веднъж остроумно отбеляза хърватският политолог и експерт по разпадането на Югославия Йосип Глаурдич?
Неподправената истина е, че през миналия век и нещо примерите за дезинтеграция в европейската история са много повече от примерите за интеграция.
Нека разгледаме случаите с Австро-Унгария, Югославия и Съветския съюз. Всеки от тях представлява опит за създаване на наднационална организация, чиито поддръжници (и жители) си представят, че съответната организация ще просъществува, ако не завинаги, то почти завинаги. Но, в крайна сметка, и трите организации се разпадат. Това означава, че ако приемем тези примери за ориентир, дните на Европейския съюз са преброени, освен ако съюзът не съумее да задвижи фундаментална реформа.
Каква е причината за разпадането на тези организации? Разбира се, всеки случай е различен, но общият знаменател за трите случая е неуправляема криза, продължила почти десетилетие, за която в крайна сметка няма друго решение, освен разпадането на държавата и поставянето на ново начало.
Австро-Унгария не успява да обуздае назряващото желание за самоопределяне сред многобройните народи, които са част от нея, в рамките на централизираната монархия. Първоначално усилията се насочват към преработено федерално решение, даващо повече власт на различните националности. Но колкото повече власт преотстъпва центърът, толкова повече власт започват да изискват народите. В крайна сметка, в империята избухва война през 1914 година, когато управляващите се опитват да изкоренят южнославянския проблем веднъж завинаги. Насред касапницата, чехите оказват натиск за пълна независимост, последвани от други народи. В края на войната съюзническите сили изпълняват тяхното желание.
В Югославия и СССР проблемът се оказва социализмът, който се изчерпва до 80-те години на ХХ век, но въпреки това продължава да изисква прекомерно споделяне на отговорностите между съответните национални групи в тях, между някои от които възникват непрестанни конфликти в исторически план.
В случая на ЕС проблемът е идеологията „европеизъм“ сред управляващите елити на континента, които прехвърлят властта от националните столици към централните европейски институции по-бързо, отколкото повечето избиратели са готови да приемат. Тази политика се толерира в благоприятните моменти: повечето гласоподаватели не обръщат голямо внимание на властта, която техните управляващи преотстъпват, при условие, че стандартът на живот продължава да се подобрява.
Въпреки това, положението се променя, когато ЕС най-накрая се изправя пред значителна криза и институциите се оказват отговорни по проблеми, като например паричната и миграционната политика, по които липсва европейски консенсус. Освен че това превръща вземането на решения в много сложен процес, ЕС установява, че не притежава легитимността да налага решения, отнасящи се до всеобщото европейско благо.
Вземането на решения вече представлява двуетапен процес. Първоначално налице е състояние на парализа, защото институциите не успяват да намерят решение, с което всички да са съгласни. След това, когато в неотложна ситуация кризата ескалира, политиката на властимащите взема превес и по-силните държави в свой собствен интерес налагат решения на по-слабите.
Тази политика е неустойчива. След много успешни десетилетия, ЕС се проваля спрямо обещанието си да установи дългосрочен просперитет и стабилност. В момента ЕС не изпълнява ангажимента си за демокрация. И ако ЕС не намери приемливи за всички страни членки решения на проблемите, пред които е изправена Европа – а чакаме вече пет години ЕС да сложи край на кризата в еврозоната – съюзът ще поеме стремглаво в посока към разпадане.
Може ли ЕС да промени съдбата си?
Може би да, но съвременната история не е особено обнадеждаваща, че това ще се случи. Принципно може да се позволи на отделните държави да се откажат да следват онези части на acquis, срещу които имат възражения, което ще пренареди съюза на базата на „променливата геометрия“.
Югославия и Съветският съюз се изправят пред същия проблем и до известна степен съставляващите ги републики получават разрешение да процедират по собствено усмотрение. Но тази автономия работи в рамките на строги ограничения. Елитите все още се съобразяват с рамката на основния си ангажимент за социализъм и споделяне на отговорностите, която ограничава обхвата на дискусиите за начина, по който икономиката може да се съживи и властта в съюза да се преразпредели. Накрая – с отпадането на действащите стандарти – по-богатите републики – Словения и Хърватия в Югославия и балтийските държави в Съветския съюз – все повече се съпротивляват на споделянето на техните ограничени ресурси. Със задълбочаването на икономическата и политическата криза държавният кораб започва да потъва и всяка от тези държави скача от него, за да се спаси.
---
Подобни проблеми преобладават и в ЕС. Голяма част от елитите робуват на убеждението си, че Европа не може да репатрира властта в националните столици от страх да не отвори пословичната кутия на Пандора, в която са всички злини на света. Великобритания ще изиска по-голям контрол над имиграцията и социалната защита, Франция – ограничаване на свободния пазар, а Полша – контрол над политиките в сферата на екологията. До момента, в който всяка от страните членки успее да си възвърне политическите сфери, на които най-много държи, вече няма да съществува съюз и Европа ще прибегне към национализъм – а може би дори и към въоръжен конфликт.
Алтернативата е еврозоната да положи координирано усилие да се превърне в единна държава, за да се спаси общата валута и да се осигури общата защита. Но в съвременната история липсват прецеденти за преминаване към по-фундаментален съюз в момента на възникване на криза. Вместо това, отделните национални интереси се изострят. Повечето страни членки на еврозоната вероятно отчитат необходимостта от политически съюз, но биха приели неговото създаване единствено, ако съюзът бъде устроен по начин, който отговаря на разнообразните им специфични изисквания. Може и да ни се иска положението да е друго, но опитът показва, че не трябва да възлагаме големи надежди, докато чакаме.
Ако ЕС се изправи пред криза, за която няма очевидно решение, какво ни казва съвременната история за начина, по който той евентуално ще се разпадне?
Една отличителна черта е, че това може да се случи, дори ако повечето хора не го искат. В Австро-Унгария, Югославия и дори в Съветския съюз повечето хора се страхуват от живота извън съюза и първоначално преследват националните си цели в познатите граници на федералната организация. Друга отличителна черта е, че при настъпването на окончателното разпадане, то може да се случи толкова бързо, че почти всички да се окажат неподготвени. Дори през 1989 година малко хора предвиждат разпадането на Югославия или Съветския съюз, което се превръща в една от причините недоволните републики да предявяват исканията си толкова енергично.
От началото до края, процесът на разпадане разкрива и други общи характеристики.
Една от тези характеристики е все по-честото прибягване до решения за „самопомощ“. Във всички изброени случаи задълбочаването на кризата и парализирането на централните институции водят до неофициално изместване на властта от нивото на съюза към националното ниво, тъй като отделните страни членки започват да търсят собствени едностранни решения. Както в СССР, така и в Югославия федералните републики започват да затвърждават контрола си над икономическата политика в нарушение на законодателството на съюза и отказват да „изнасят“ важни стоки (например храна) или да предават данъчните приходи, необходими за държавата.
Друга характеристика е, че със затягането на общата структура отделните части започват да се отчупват. В края на съществуването на Съветския съюз Азербайджан се отделя, когато арменският анклав Нагорни Карабах отхвърля авторитета на Баку. По подобен начин Абхазия, Южна Осетия и Аджария се отделят от Грузия, Приднестровието се отделя от Молдова, а Чеченската република се отделя от Русия (въпреки че тя е възвърната с първото значимо действие на Владимир Путин като президент). Междувременно, с оттеглянето на Москва от източноевропейската зона, двуетническата държава Чехословакия също се разпада.
В Югославия дезинтеграцията на федералната структура се отразява в дезинтеграцията на отделните републики. Когато Хърватия и Босна се отделят от съюза, големите сръбски малцинства в рамките на тези републики се отделят заедно с нововъзникващите независими държави в опит да останат част от Югославия. Паралелно с това, Косово прави първия си неуспешен опит да получи независимост от Сърбия.
Трета обща характеристика е все по-силовото упражняване на власт от страна на централната държава, чийто залог е най-голям за оцеляването на съюза, освен че тя носи и главната отговорност за осигуряването на съществуването му. Австрия предприема военна акция срещу отцепничеството на Балканския полуостров. В Съветския съюз Москва разполага съветската армия в балтийските държави и Кавказ. А в Югославия сръбският лидер Слободан Милошевич предизвиква „антибюрократичната революция“ в Черна гора, Косово и Войводина, като в крайна сметка изпраща югославската армия в Словения, Хърватия и Босна.
Парадоксално, опитите за противопоставяне на фрагментацията на съюза се следват от активни опити за неговата децентрализация. Това се случва в момента, в който централната държава осъзнава, че не може да осигури просъществуването на съюза в стария му вид и започва да търси начин да спаси каквото е възможно при новите обстоятелства.
---
В някои случаи процесът е постепенен. Още през 1867 година Хабсбургската империя се трансформира в дуалистичната монархия, която дава на Унгария почти пълна автономност в система, доминирана до този момент от Австрия. Югославия също се децентрализира през 1974 година. Доказателствата сочат, че подобни ходове могат да спечелят време за съюза – факт, който може да даде глътка въздух на Обединеното кралство в близките години. Австро-Унгарската империя оцелява в продължение на пет десетилетия след своите реформи, а децентрализацията на властта към отделните републики поддържа Югославия в продължение на още 16 години.
Въпреки това, ходовете за децентрализация на съюза в по-напреднал стадий на неговото разпадане може да имат обратен ефект. Опитите от страна на Белград и Москва през 1989-1990 за преустройване на техните съюзи като децентрализирани конфедерации на фона на криза и заплахи от отцепване се оказват безполезни. Подобни ходове се интерпретират като признак на слабост, който служи само за активизиране на отцепническите сили.
Последната обща характеристика и на трите случая е ключовият момент, когато втората основна сила напуска съюза. Историята свидетелства, че съюзите оцеляват след загубата на малка държава членка, както например при отделянето на Ирландия от Обединеното кралство през 1921 година. Вероятно е било възможно балтийските републики да напуснат СССР, Словения да се отдели от Югославия, а в контекста на ЕС Гърция би могла и да напусне съюза, без той да се разпадне. Въпреки това, когато втората държава напуска – Украйна в случая на СССР и Хърватия в случая на Югославия – загубата дестабилизира критично баланса на властта в рамките на съюза.
При това положение, по-малките държави остават в опасно асиметрични отношения с доминиращата държава и се принуждават да напуснат съюза, за да избегнат да се превърнат във фактически колонии на една сила без конкуренция. С напускането на Хърватия Югославия в действителност се преобразява във Велика Сърбия и държави като Босна и Македония се принуждават да обявят независимост, която преди това не са търсили. След като Украйна напуска Съветския съюз, не остава държава, която да е в състояние да държи под контрол властта на Русия.
Въпреки това се наблюдава една интересна вариация на модела, а именно – „централно отцепване“ – явление, когато самата централна държава напуска съюза. Финалната сцена в драмата с разпадането на Съветския съюз е декларацията за независимост на Русия през 1990 година, инициирана от Борис Елцин с цел маргинализирането на Михаил Горбачов, който черпи властта си от федералните институции на Съветския съюз. В този момент Съветският съюз в действителност спира да съществува, а последните останали членове на съюза – централноазиатските републики и Беларус – стават независими по подразбиране. В Югославия Милошевич и сръбските националисти първо се опитват да преустроят цялата федерация като доминирана от сърбите „Сърбославия“, но, в крайна сметка, се съгласяват да се създаде „Велика Сърбия“, когато първоначалната идея пропада заради опозицията на Словения и Хърватия, които са практически изтласкани от федерацията. В контекста на Австро-Унгария периферните националистически интереси – възползвайки се от напрежението на войната – правят това за Хабсбургите накрая, но в други моменти от своята история империята се е оказвала и под значителен натиск от страна на германския и унгарския национализъм.
С други думи, по време на процеса на разпадане централната сила може да премине през етапи, когато първо се опитва да осигури със сила просъществуването на съюза, след това търси компромис със своите партньори отцепници, а накрая напуска съюза, като предизвиква окончателното разпадане, което първоначално се е опитвала толкова усилено да избегне.
---
Ако съюзите се разпадат по този начин, то какви заключения можем да изведем от него за бъдещето на ЕС? Един аспект, който трябва да предвидим, е прибягването на държавите към едностранни решения по спешни проблеми, тъй като институциите на ЕС се оказват все по-неефективни. Всъщност, това вече се случва. От няколко години насам някои източноевропейски държави тихомълком се оттеглят от части от единния пазар, като вместо това настояват фирмите, които работят в стратегическите сектори, да хармонизират дейността си с политическите цели на националното правителство. Всеки, който се съмнява в този факт, трябва да се опита да купи земеделска земя или да открие фирма за комунални услуги в Унгария. Очаква го неприятна изненада.
През последните седмици държавите в централна и източна Европа, включително Германия, също изоставиха своите договорни задължения за границите и предоставянето на убежище (Шенген), тъй като назряващата мигрантска криза бързо промени политическите обстоятелства в тях.
Освен това, ще станем свидетели на началото на фрагментацията на страните членки – в действителност, изобщо не е съвпадение, че Шотландия отправи искане за независимост в момент на задълбочаваща се криза в ЕС. Шотландците (в по-голямата си част) смятат, че техните интереси са защитени в Обединеното кралство, ако то е заключено в една по-голяма наднационална структура, която упражнява контрол над Лондон. Но ако Великобритания напусне ЕС и възстанови изцяло своята независимост, Шотландия би била едновременно изолирана от Европа и подчинена на една доминираща английска държава. А в един все по-асиметричен съюз, когато, и в случай че, шотландците гласуват своето напускане, взимането на отношение от страна на Уелс и Северна Ирландия може да се окаже напълно несъстоятелно.
В Испания Каталуния усеща слабостта на Мадрид, като се има предвид зависимостта на неговите пазари от ликвидността на една организация в състояние на екзистенциална криза. Недоволството, че Каталуния плаща много повече, отколкото получава, не е ново явление, но възможността за спасение е безпрецедентна. Белгия също е изложена на риск от разпадане, както и Италия, чиято северна част се отцепва, а след това се разпада на още по-малки части, като например Южен Тирол.
В същото положение са и страните от западния Балкански полуостров, които се намират във вътрешността на съюза. През последното десетилетие с отслабването на ангажимента за защита, който САЩ имат, ЕС играе ролята на доминираща външна сила в региона, като налага неприкосновеност на границите въпреки съпротивата от страна на недоволните малцинствени групи, като например босненските сърби и македонските албанци, които в идеалния случай биха взели територията си и биха се преместили на друго място. В общи линии, до момента мирът има превес. Но с отслабването на влиянието на ЕС нестабилните държави се отделят. След тазгодишната сериозна политическа криза в Македония, бъдещето на страната виси на косъм. А босненските сърби, които почти нямат причина да се страхуват от ЕС в състояние на криза, обявиха плановете си за провеждане на референдум за обявяване на независимост през 2018 година – ход, който неизбежно ще доведе до обединение със Сърбия.
С постоянното увеличаване на напрежението в ЕС предстои да видим как Германия, като доминираща държава, ще започне все по-насилствено да налага властта си над останалата част от съюза в опит да осигури неговото просъществуване. Почти сигурно е, че това не предполага прибягване до насилие – Германия е много различна държава, намираща се в много различни обстоятелства в сравнение с Русия и Сърбия през 1990 година.
Но въпреки това, Берлин вече потъпка интересите на страните от южната периферия, като изиска наказателна програма със строги ограничения срещу това да предостави кредитна линия, която гарантира просъществуването на еврозоната (и съответно на проекта за Европа). През това лято, въпреки бурните протести от страна на източноевропейците, Германия настоя всички страни членки на ЕС да приемат квота от мигрантите, прииждащи на вълни в Европа, чието присъствие заплашва един от стълбовете, на които се гради съюзът – свободата на движение.
Ако събитията следват установения ход на развитие, то след известно време упражняването на груба сила ще се придружава от отстъпления от децентрализиращия се съюз. Великобритания вече инициира дискусии по въпроса и други държави, като например Нидерландия, Дания и Полша, може скоро да последват този пример. Следващата стъпка ще бъде Германия да пресметне, че компромисът е начинът за избягване на ранното разпадане на съюза. Дали тези усилия ще пожънат успех, зависи от това дали ЕС ще се изправи пред ситуация, наподобяваща събитията от 1867/1974, или пред ситуация, наподобяваща събитията от 1918/1990. Ако приемем, че ЕС е изправен пред втората ситуация, то това означава, че ключовият момент ще настъпи, когато втората държава най-накрая капитулира и по този начин дестабилизира баланса на властта в Европейския съюз. В това отношение ЕС представлява по-сложна организация от Австро-Унгария, Съветския съюз и Югославия, тъй като в него вторите по важност държави са две – Великобритания и Франция. Но ако една от тях напусне – а Великобритания е по-близо до напускане – останалите държави ще се изправят пред неприятната перспектива да останат част от една голяма империя под германско разпореждане или да напуснат.
Първите напуснали вероятно ще бъдат евроскептичните държави, като Дания, Унгария и Чешката република. Но с всяко напускане останалата част от съюза ще става все по-централизирана от Германия, в резултат на което и други вероятно бързо ще напуснат.
Прецедентът сочи, че е възможно и Германия да се отцепи. Ако ЕС последва модела на Съветския съюз, или Жан-Клод Юнкер, или Доналд Туск ще изиграе ролята на Михаил Горбачов, който се опитва да осигури просъществуването на съюза, докато в Германия ще се появи личност, наподобяваща Елцин, която ще се опита да обяви независимост с цел изолиране на Европейския съюз. Въпреки това е по-вероятно ЕС да последва модела на Югославия и така – както Сърбия – Германия да бъде последната оцеляла държава от съюза, след като всички останали са го напуснали или са били принудени да го напуснат поради една или друга причина. Единственото изключение може би ще бъде Австрия, която ще продължи да се държи за Германия, както преди това Беларус се държа за Русия, а Черна гора – за Сърбия.
---
През 2015 година ЕС все още не е достигнал точката на необратимост, както Австро-Унгария – през 1918 година и Съветският съюз и Югославия - през 1990 година. Все още има шанс за преобръщане хода на събитията. Нов конфликт в кризата с еврото би могъл да доведе или до пълния политически съюз, необходим за функционирането му, или до методичното премахване на общата валута. Но това е моментът, в който историческите сили дават основание за по-непредвидени фактори. И жокерът в случая се крие в провеждането на избори.
В СССР и Югославия проведените относително свободни избори през 1990 година (за първи път в тяхната история) водят до възникването на националистически партии с категорични програми за отхвърляне на двата съюза. В Югославия ръководеният от Франьо Туджман Хърватски демократичен съюз последователно прекъсва всички оставащи връзки с Белград и в крайна сметка организира референдум за независимост. В Словения ДЕМОС – демократичната опозиция на Словения – поема по същия път.
Междувременно в СССР изборите в регионалните съвети извеждат на власт открито националистически правителства в балтийските държави, Кавказ и Молдова, чиято основна цел е да осигурят независимост.
Ние все още очакваме момента, когато радикалните евроскептични партии ще поемат властта в Европа с категорична програма за отхвърляне. Консерваторите във Великобритания почти не отговарят на това описание, тъй като те са политически общоприети, а Обединеното кралство представлява специален случай, чийто статут може да се предоговаря. Въпреки това, на други места радикалните партии, като например „Национален фронт“ във Франция, „Партия за свобода“ в Нидерландия и „Шведски демократи“, водят (или досега са водили) в проучванията на общественото мнение. Може би е само въпрос на време някоя от тях да влезе в правителството.
По-долу е представено какво може да се случи в една апокалиптична, но съвсем правдоподобна последователност на събитията.
През 2016 година или в началото на 2017 година „Партия за свобода“ на Герт Вилдерс печели нидерландските парламентарни избори и оглавява коалиция с открита програма за отхвърляне на членството в ЕС. Усещайки заплахата, Германия едностранно „предоставя“ на Великобритания ново споразумение за членство, включващо ограничения върху помощите за мигранти в ЕС, които, според крайния анализ, не са от голямо значение за Берлин. В ЕС не се провежда по-широка дискусия по този въпрос и Франция, която се противопоставя на отстъпките за Великобритания, се маргинализира. Великобритания гласува да остане част от съюза (благодарение на келтския вот) въз основа на новото споразумение. Но проблемите не свършват с това.
Във все по-радикализираната обстановка, причинена главно от кризата с бежанците, Марин льо Пен печели президентските избори във Франция през април 2017 година и изисква съпоставим пакет с отстъпки, но този път за неща, които действително са от значение за Германия, като например членството на Франция в еврозоната и много по-строги ограничения върху имиграцията – всичко това под заплаха от отцепване.
От страх, че ще се предизвика ефектът на доминото в ЕС, Германия отказва. Това става причина за напускането на Франция, което дестабилизира в критична степен останалата част от ЕС. След това напуска Нидерландия. През следващите седмици повечето останали държави обявяват своето напускане, включително Великобритания, която така и не успява да приложи новото си споразумение – така до 2018 година ЕС е практически мъртъв. Единственият позитивен резултат за Обединеното кралство е, че Шотландия остава част от него – отчасти защото опцията за „независимост“ в рамките на ЕС е изчезнала и отчасти, за да потърси убежище сред неприятните последствия от разпадането на проекта за Европа. С изчезването на ЕС Обединеното кралство остава единственият съвременен пример за успешен многонационален парламентарен съюз в историята.
В някои отношения това е краен сценарий, но в други той е доста оптимистичен – не на последно място, защото не предполага война. А също не предполага и някоя от другите кризи, пред които е изправен съюзът, да се превърне в неотложна ситуация за Европа – независимо дали става въпрос за руския авантюризъм на източната граница на ЕС, за конфликта в Близкия изток, за международните или националните терористични атаки или за внезапен срив на общата валута – всички или някои от които е по-вероятно да се случат, като всички те изискват функциониращ ЕС, за да бъдат овладени.
Въпреки това, разпадането на ЕС би се удържало трудно и шокът би бил осезаем по целия свят. И заради него през следващите няколко години всичко може да се обърка – не само в Европа, но, в крайна сметка, навсякъде.
Ако това се случи, ще имаме повод да си припомним думите на министъра на външните работи на Австро-Унгария през по-голямата част от Първата световна война граф Отокар Чернин: „Бяхме обречени да умрем. Имахме свободата да изберем начина на нашата смърт и избрахме най-ужасния.“
New statesman, 9 ноември 2015
Превод от английски Цветелина Вътева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
