Умберто Еко (1932 – 2016)
Като семиотик Еко се стреми да тълкува културите чрез техните знаци и символи – думи, религиозни икони, знамена, дрехи, музикални партитури, дори комикси – и публикува повече от 20 книги на тези теми, докато преподава в университета в Болоня, най-старият в Европа.
Но вместо да разделя академичния си живот от популярната литература, Еко изпълва седемте си романа с много от нещата, които го занимават като учен. Хвърляйки мост между тези два свята, той никога не е бил по-успешен, отколкото с „Името на розата” , излязъл за пръв път през 1980 г. Книгата се продава в над 10 милиона екземпляра на трийсетина езика. (Холивудската адаптация на Жан-Жак Ано с Шон Конъри в главната роля е приета доста по-резервирано).
Следващите му романи също карат читателите да смелят конски дози семиотични разсъждения, примесени с увличащ художествен разказ.
В интервю за „Вог” от 1995 г. Еко признава, че не е лесен за четене. „Хората все ме питат: „Как така романите ви са толкова трудни, а пък имат успех”?”, казва той. „Въпросът ме обижда. Все едно да попитате някоя жена „Как може мъжете да се интересуват от вас?” А после с типичната си ирония добавя: „Аз самият харесвам лесни книги, които ме приспиват веднага.”
Макар Умберто Еко да има много защитници в академичния и литературния свят, критиците и от двете сфери понякога се съмняват било в научната му тежест, било в писателския му талант. „Никой културен артефакт не е твърде долен или тривиален за анализите на Еко”, пише в „Гардиън” литературният биограф Йън Томпсън в рецензията си за „Щастливи случайности: език и безумие” - сборник есета за ролята на заблудите в историята.
А британският романист Салман Рушди в унищожителната си рецензия за „Обзървър” нарича „Махалото на Фуко” „книга, гола откъм хумор, слаба откъм герои, напълно лишена от всяко подобие на естествено звучаща реч и пълна до затъпяване с всякакви шарлатании.” Когато през 2008 г. участва редом с Рушди в литературен панел в Ню Йорк, Еко иронично избира да чете от „Махалото на Фуко”.
Като глобална суперзвезда както в елитните, така и в популярните културни кръгове, писателят приема подобни критики равнодушно. „Аз не съм фундаменталист, не бих казал, че няма разлика между Омир и Уолт Дисни”, заявява той пред журналист от „Гардиън” през 2002 г. „Но Мики Маус може да бъде съвършен така, както е съвършено едно японско хайку.”
Способен да изнася лекции на пет съвременни езика плюс латински и старогръцки, Еко често прекосява Атлантика за академични конференции, срещи с читатели и коктейлни сбирки с други звезди. Дяволит, брадат и палещ цигара от цигара, той обича да спори със студентите над чаша евтино вино до късна вечер в кръчмите на Болоня.
Умберто Еко е роден на 5 януари 1932 г. в Алесандрия – индустриално градче в областта Пиемонт в северна Италия. Баща му Джулио е счетоводител във фирма за метали; майка му Джована е чиновничка. Като дете Умберто прекарва по няколко часа на ден в килера на дядо си, четейки еклектичната му колекция книги на Жул Верн, Марко Поло и Чарлз Дарвин, както и приключенски комикси. Спомня си, че по време на диктатурата на Мусолини носел фашистка униформа и спечелил първа награда в състезание по писане за млади фашисти. След Втората световна война се присъединява към организация на католическата младеж и се издига до неин национален лидер. Подава оставка през 1954 г. по време на протестите срещу консервативната политика на папа Пий XII, но запазва силната си привързаност към Църквата и през 1956 г. защитава в Торино докторат за св. Тома Аквински.
Преподава философия и семиотика в Университета в Болоня. Италианците го познават от седмичните му колонки за популярна култура и политика в „Л’еспресо”, водещото списание в страната. Глобална известност обаче му носи романът му „Името на розата”. Монахът-детектив Уилям от Баскервил е кръстен на една от загадките на Шерлок Холмс, „Баскервилското куче”. Разказвач е младият послушник, който придружава Уилям в неговото разследване като средновековен д-р Уотсън.
В друга литературна алюзия, този път към аржентинския писател Хорхе Луис Борхес и енциклопедичната библиотека от неговите разкази, Еко кръщава злодея на романа Хорхе от Бургос и ни го представя като слепия библиотекар на манастира.
Във втория си роман, „Махалото на Фуко”, Еко разказва историята на френския физик от XIX век, изобретил механизъм за демонстрация на въртенето на земята. Въпреки смесените алюзии към Кабалата, математически формули и герои на Дисни, книгата също става световен бестселър – макар да не получава почти единодушното признание на критиката като „Името на розата”.
Същото се повтаря и с другите романи на Еко – често отхвърляни от критиците, но разграбвани от читателите въпреки тежката проза и трудните понятия. Рецензирайки „Баудолино” (2000 г.) за „Ню Йорк Таймс”, Ричард Бърнстейн пише, че читателят „се запитва как един толкова сръчен разказвач като Еко може да създаде толкова схематична и претрупана книга”.
Разказващ за религиозните спорове и войни на XII век, „Баудолино” се превръща в най-продавания роман с твърди корици в Германия и жъне търговски успехи по целия свят.
Миналата есен излезе романът му „Нулев брой”. Действието се развива през 1992 г., а фабулата се върти около един „писател в сянка”, въвлечен в един скрит свят на медийни политики, конспирации и убийства. Намеква се, че Мусолини не е умрял през 1945 г., а е живял в сянка десетилетия наред. „Това тънко романче, което изглежда просто развлекателно в сравнение с по-епичните творби на Еко, въпреки всичко, е пълно с идеи и енергия”, пише Джон Уилямс за „Ню Йорк Таймс Бук Ревю”.
Умберто Еко е носител на най-високата литературна награда в Италия, „Премио Стрега”; той е кавалер на Ордена на Почетния легион във Франция и почетен член на Американската академия на изкуствата и литературата.
Макар все така да притеснява академичните си колеги с попкултурната си известност, той не вижда противоречие в двойния си статут. „Аз се смятам за сериозен професор, който пише романи в почивните си дни”.
Джонатан Кандел
Ню Йорк Таймс, 19 февруари 2016
Превела от английски Зорница Христова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
