Български  |  English

Апология на поезията

 
Преди година, на предпоследното издание на събитието, което ни събира на Никулден – „Поетичен Никулден” – в своята Апология Михаил Неделчев проследяваше промените в историко-смисловото натоварване на думата: от “изворното значение на апология като защита... до смисъла на възхвалата”.
Бях изненадана, малко, от незнанието си (дори недопускането) на първото значение. Доверявам се, разбира се, на ерудицията на М.Н., уважавам пристрастията му, но си обичам своите. В случая не съвсем съвпадат. Макар и без аргументи от моя страна, а само като усещане. За Поезията.
Горе-долу по същото време зачетох книгата на Данило Киш Homo poeticus. В превод, но на Людмила Миндова. От стр.133 започват петнадесет страници Защита на поезията. Още в първия пасаж са изброени имена на автори на книги (или студии? статии?) със същото заглавие. Тази на сър Филип Сидни е публикувана през 1580 година. На Шели – през 1821 г. Следват, все по-близо: Вико. Сър Хърбърт Едуард Рийд. В есето на Киш всички Защити се занимават най-вече с най-честото (и най-старото, бодро съществуващо и днес) обвинение: в неяснота. Неразбираемост. Защитите продължават да отстояват не само правото на Поезията на неяснота, но доказват необходимостта от нея, от тази неяснота, от ролята й не в замъгляването, а в осветляванетона посоките при пътуването на човешката триада сетивност-ум-дух. (Един от аргументите пък на евентуална моя защита би бил: винаги има хора, после други хора, броят им е променлива величина, но – величина; движи се по амплитуда, но винаги я има. Те приемат и подемат именно неясната Поезия като стимул за промяна и развитие. Втори мой аргумент: тази неяснота е уважение към четящия.)
Измъквам по някоя от книжките, които ми задръстват къщата, прочистващи въздуха събирачи на прах, може и звезден, за още потвърждение, че:
Поезията няма нужда от защита.
Поезията е защита.
От колко хилядолетия недокрай разбираемото слово помага на човеците? Запомагало е от самото начало на очовечаването. Проговаряло е, често с трудни и нови думи, окуражавало е и този, който не ги знае, да ги усети, казвало му е, че той е повече, отколкото живее.
Твърде малко са придвижените до нас изричани редици от думи в началото, когато говорът вече е ставал език, думите – вече не само думи. И още не Слово. Придвижили са се до следващи времена онези, чиято подредба е помагала: ритъм, заклинание, ритъм, песен, за приспиване, за молитва, за лекуване, за надежда... Съхранеността им е чудо. Магия, лековита недоизреченост, незавършено предсказване... Поезия, казваме сега.
Когато е настъпвало някъде времето за записване, тя сигурно се е посмествала или премествала, или се е смълчавала или побягвала, за да продължи да нарича и да предрича. Не и да записва себе си. Тя се помни. За записване са дошли други. Жреци. Книги. Слова. Други, но тайно същите Поезии.
Приключвам с историческите си миражи, послужих си с тях, за да обоснова убеждението си, че й е добре на Поезията с хората. Отпреди да си знае името. Че не й е притрябвала защита, за да оцелява. А че оцеляването на човеците, за което тя е съдействала, ще се обръща неведнъж срещу нея – знаела е, нали е шаманка. Преследвана, нападана в разни времена, на разни места. Тя и тях, времената, местата, е защитила, чрез себе си. Неведнъж – чрез смъртите на поетите.
Поетите без гробове. Поезията бди над тях.
 
За да се справя с личното си объркване на апологията със защита (а уж – в какво? – не бях съгласна с Мишо?), сигурно трябва да изоставя пишещия си двойник. “Всичко, което един поет каже за Поезията, в крайна сметка е винаги една исъща Защита на Поезията.” (Данило Киш). Нека съм само четящият, който не се съизмерва дори неволно. Само се наслаждава. Ще си подбера няколко книги на безцеремонна свобода. Да помагат отблизо. Ще започна с Пушкин.
Междувременно успях да прочета – със сериозна помощ – две страници от Хърбърт Рийд. Който пък ми напомни да отскоча до СБЖ и да препиша трите реда под портрет на Георги Шейтанов. Отнасят се не точно за поезията, а – още по-добре, нали, сър Рийд – въобще за Изкуството: “Тайната е в неговия зов за духовно индивидуализиране на единиците – залог на съзнателната нравственост и свободата на личността.”. Разбирам Платон: как би била възможна Държава от единици? Изпитвам нещо като съчувствие към този основен протагонист (извинявам се за тавтологията, но ми се струва уместна, толкова е стабилен!) в театъра на идеалните идеи. На толкова постановки сме се нагледали, класически и експериментални, появявали сме се в масовката даже. А той какво толкова, имал си човекът идея идеална, подредена, за Държава идеална, подредена, на всекиго щял да намери място, предназначение доживотно... Не могъл да я реализира, но два пъти опитвал. Нямало да пусне там поети? (Те пък сякаш биха се юрнали). Някакви реещи се частици? Смутители на неестествения ред? И да объркат всичко? Да безделничат? Да са непредвидими и неуправляеми? А с претенцията си за знаене и разбиране – вредни! Но с необяснимо влияние. Дори сред боговете. Лирата на оня рапсод от векове виси сред звездите.
Нищо лошо за Платон. Непростимата крачка, не негова, може и да почва от неодобрението; после – унищожаването; но най-вече – фалшификатите, подмените (справка – сакралните текстове, с изключение може би на индуистките). Провиждащите пророци и основателите на велики учения, високо грамотни, не са записвали и не са разрешавали на учениците си да записват думите им, за да се знае: написаното по-късно не е тяхната истина.
Заличаването и подмените закачат не всички, но непременно – гениите. Именно на тях е обичайна практика да се приписват след смъртта им “правилни” текстове.
Ръкописите на Хераклит “Тъмния” изгарят. Оцелелите няколко фрагмента сияят, не е възможно да бъдат фалшифицирани.
Появилите се “изневиделица”, повече от хиляда години след смъртта му, химни на Великия Рапсод представляват безсилни дитирамби, които не само никого не могат да излекуват, но могат всекиго да поболеят от досада. Камо ли пък да омаят зверове и природа. (Александър Фол ги нарича “неоплатонически книжовни спекулации”, появяват се доста след смъртта на самия Платон). Ето това е мъдро заличаване: не присъди, не забрани, а приписване на бездарни текстчета. Които ще се тиражират и тиражират векове, а бъдещи учени нека доказват и доказват, че не са автентични. Още по-лошо е с простодушните добродушни митове...
Защитата е невъзможна.
Орфей живее. Въпреки химните, въпреки филмите, наградите и прочее. “Орфей е моята душа прастара”, написа Миглена Николчина. Орфей е и моят културен герой: живеещ в епоха на герои убийци сред тях с лира и слово за милост и за помощ вместо меч.
Рано е било? Ще дойде друг, след хиляда години и още един след хиляда години? И след още петстотин? Но нали ставаше дума за Поезия?
Поетът е пророк понякога. Геният – винаги. Пророкът е поет, когато поиска. Често.
Поезията не е говорене, което не променя нищо.
Стихотворението е Поезия, когато след края му Поезията продължава.
Поезията е онова сетиво, чието бихейвиористично име е забравено.
Може би вселенска струна, улавяща ритъм?
Резонира в смълчания човек.
Поезията не се бои от прекосяване на мъгливи пространства, от заблуди, от препъване в гъсталак.
Лесно влиза в роли: просветител, бунтовник, учен... Не само се справя, но ги прави да блеснат. Не измисля, но е извън сценариите.
Постоянна социална роля: донорство на дъх.
Поезията няма нищо против привичното, защото е свободна не от него, а от правилата му.
Поезията е защитник на езика. Владее законите му, нарушава ги, за да продължават и той, и тя. Преодолява загражденията, проветрява пространствата му, пуска на воля неговата неизчерпаемост.
Поезията е спасител на думи: стари и старинни, захабявани или пренебрегвани – стъпва в следите им, намира ги за нов живот.
Драска върху речниците.
Заема се да спасява и неща без думи, проскубани и изчезващи тъжни животни.
Когато свободите се смаляват – а те се смаляват всеки ден – Свободата на Поезията расте.
От възхвала, както и от защита, Поезията няма нужда. Тя е възхвала и защита.
 
Тадеуш Ружевич: Избирам Поезията. Виждам по-ясно.
Андре Бретон: Публикуваш, за да търсиш хора и нищо повече.
– Ами... – рече Пух – в поезията... едно стихче, ами да, ти го направи, Прасчо, защото Поезията казва така. И ето как научават хората.
 
Хората на Поезията идват и си отиват. Поезията не е убежище, а странстване, понякога безпътно, понякога надомно.
Няма да пристигна. Където и да спра, ще продължа да усещам: тука е. Навсякъде и всякак. Не е обсебване, добре е.
А по-далече? Биосфера, семиосфера? Може би – ноосферата на Вернадски?
И нещо за писане.
още от автора


1 - 29.01.2016 10:39
От: Антон Иванов
...Великолепно, просто великолепно .... ПОЕЗИЯ!!!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”