Аз съм французин
По повод излязлата на английски книга на френския социолог Еманюел Тод „Кой е Шарли? Ксенофобията и новата средна класа“[1]. Преводът е на Андрю Браун.
Януари 2012 г. Франсоа Оланд, кандидат на Социалистическата партия за президент, съобщи по време на предизборната си кампания, че неговият „истински“ враг е финансовият капитализъм. В рамките на двадесет години той бил установил контрол върху „икономиката, обществото и живота на хората“. Няколко седмици след това в Лондон, където британското общество бе избавило лондонското Сити от финансов крах със смесени чувства, Оланд поомекна. Всъщност, не финансовият капитализъм бил врагът. Просто трябвало да има връзка с действителността. Франсоа Митеран също не е по-малко красноречив по въпроса за парите. През 1971 г. в Епине, когато застава начело на Социалистическата партия, в прочувствена реч той напада „монополите“ и добре окопалите се богати: „Пари, които покваряват, пари, които купуват всичко, пари, които мачкат хората, пари, които погубват, унищожаващи пари и пари, които прояждат сърцевината на човешката съвест“. В основата на тази анафорична вихрушка стои вярването, че равенството се подкопава от трупането и придобиването на богатства - виждане, което Оланд вероятно е споделял за кратко, но което днес се приема по-трудно, отколкото тогава, когато Митеран напуска Елисейския дворец през 1995 година.
Все по-голямото неравенство е една от централните теми в „Кой е Шарли?“, кратката полемична книга на Еманюел Тод за онова, което е, и онова, което не е „равно“ във Франция, за това кои части на страната исторически са по-предразположени към егалитарни ценности и кои не са; и за това как триединството свобода, равенство, братство се е пропукало в средата като прогнила дъска. Франция, която от 1789 г. до края на Третата република преминава през поредица ободряващи периоди на равенство, реагира остро на обвинението, че равенството замира. Поне на теория републиканството не може да съществува без равенство, тъй като то гарантира, че никоя заинтересована група, класа или фракция не може да си присвои упражняването на суверенитет над народа или просто да го подкопае в ущърб на други граждани. Според Тод, Франция трябва да приеме действителността на пострепубликанската епоха и да признае, че нейните лидери са продали революционното й право по рождение за кашите на Европейския съюз: бюджетните правила на Брюксел и фискалната политика на Франкфурт са направили насърчаването на равенство невъзможно; направили са невъзможна и намесата, когато то е застрашено.
Другата централна тема е все по-дълбокият раздор в Европа – особено Франция – между гражданите от северноафрикански произход и останалите хора. Тод смята, че тъкмо тази останала част е отговорна за тази поляризация и съпътстващите я рискове. Книгата му е една брилянтна творба на пожелателно мислене, в която преоткриването на равенството и помиряването на вярващи и невярващи ще вървят ръка за ръка, за да се възстанови Франция по някое време от дългия тежък период заедно с основните си ценности. Тя ще е обърнала гръб на гласовете, долитащи от Брюксел, които възхваляват конкурентните пазари и международната търговия. Най-вече ще е излязла от Еврозоната. Френските лидери е трябвало да бъдат наказани от избирателите си, но не са били и държавният кораб е потънал. Може и да не е твърде късно той да бъде поправен и да му се даде нов курс, но това ще зависи от много неща, включително и дали „народът“ (френският народ), свързан в едно цяло с лепилото на общото минало и общите идеологически цели (за да се поддържа чувството за принадлежност), ще се опомни въпреки своите политици. Усещането на народа за неговото минало навярно също ще се нуждае от обновяване, за да се вземат предвид „пресните” имигранти и техните потомци, както и религията им.
Ако Тод е прав, „Кой е Шарли?“ ще остави англоговорящите си читатели озадачени. Във Великобритания, за разлика от Франция, равенството не е принципен въпрос, а в САЩ дори меншевишката му вариация, „равенство на възможностите“, има върли противници. Но идеите на Тод се оказват трудни за приемане дори от французите. Общественото мнение и пресата се ужасиха от острите му коментари за походите на „единството“ във Франция от 11 януари 2015 г. след убийствата в „Шарли Ебдо” и магазина за кашерни храни в Париж. Неговата безпощадна оценка на голяма част от френското общество – възрастните заможни граждани, които определя като малодушни, себични и властни; склонността му да приписва вижданията им на католицизма; неприязънта му към Германия, примерния гражданин на Европейския съюз; категоричната му подкрепа за мюсюлманите във Франция: всичко това разбуни духовете. Преди всичко, той изтълкува походите от миналия януари като масова демонстрация на антиегалитарна егоцентричност, а онези, които участваха в тях или ги съзерцаваха с гордост, ги възприеха като потвърждение на френските ценности, сред които и свободата на изразяване. Начинът, по който Тод поднася текста - смес от язвителност и усещане за превъзходство - засилва обидата: „Кой е Шарли?“ е пълна с карти и статистически таблици, а уменията му на демограф в престижния Национален институт за демографски изследвания предизвикаха обвинението, че социалните науки са единственото му изтъркано оправдание за тирадата срещу съгражданите му.
По-лошото е, че той е радетел за социално равенство, нещо, което сякаш се смята за срамно, след като голяма част от населението се е врекло в свободата, парите и някакво жалко подобие на братство, както подозира Тод. Грубо 65% от французите в зряла възраст притежават недвижимо имущество – приблизително колкото и британците – но имотен балон не е имало; реформите на пазара на труда са бавни; Парижката фондова борса, понастоящем част от „Евронекст”, има пазарна капитализация, която бледнее пред Лондонската фондова борса. И всичко това, въпреки усилията на Оланд и предците му. „В настоящата фаза на капитализма“, обяснява Тод, „засилената мобилност на капитала е на страната на... обществата, които най-лесно се справят с неравенството”.
Да се загърби идеала за равенство, ще си остане нелека задача. Както обяснява Тод, причината за това отчасти е структурата на френските семейства и принципите им на наследяване; те, от своя страна, трябва да се разгледат на фона на ролята, която играе християнството – а в наши дни и на останалите следи от него – в различни части на страната. Тод изследва три века от историята на нейни отделни райони, като резултатите му показват, че френският народ никога не е бил изцяло „светски“ в смисъла, в който самият той го разбира. В продължение на два века след Революцията егалитарното безбожие и консервативният католицизъм живеят във взаимна подозрителност и ненавист, но това води и до едно полезно съучастничество, особено за безбожните, чийто хуманизъм е можел да поеме надолу по спиралата към егоцентричността „без подкрепата на католическата си противоположност“. „Картината, която изниква в съзнанието на човек“, пише Тод, „е революционно проектиран неф, укротяван от летящите контрафорси на католицизма“.
Ако религията и безбожието са могли да се помирят в миналото, то те ще могат да го направят отново. Защо тогава ислямофобията процъфтява в една нерелигиозна страна, която дълго време толкова хрисимо „съжителства“ с християнството? Според Тод, реакцията след атентатите от януари 2015 г., извършени от френски „мюсюлмани“, е епизод на масова истерия. Франция, обяснява той, преживя поразителна промяна между 2005 г., когато избухнаха безредиците в предградията, и 2015 г. През 2005 г. тя демонстрира „достойнство въпреки натиска“, както може да се очаква от страна, която е била „толерантна и свободна“. „Ние, френският народ, бяхме за възхищение“ - тогава, когато анализаторите и интелектуалците свободно изразяваха различни мнения за бунтовете. Но през 2015 г. нямаше възможност за различни мнения по въпроса какво значи да си французин. Според тълкуванията на Тод, „Аз съм Шарли“ означава: „Аз съм французин”.
Възмущението на „Аз съм Шарли“ и моментната демонстрация на национална идентичност, внимателно оркестрирана от правителството, имаха изключително силно въздействие. А за хората публичното скърбене е опияняващо, както знаем от смъртта на Даяна. В бурята от емоции, твърди Тод, Франция забрави, че „правото да богохулстваш против собствената си религия“ не е същото като да богохулстваш „против нечия друга религия“, особено „срещу религията на слаба и дискриминирана група“. Каквото и да се говори обаче, богохулството спря да бъде „право“: то бе прераснало в патриотичен „дълг“ и този нов култ, който сакрализира молива на карикатуриста (изображение, което демонстрантите носеха високо над главите си на 11 януари), убеждава, че Франция е в хватката на „религиозна криза“, въпреки че вече не вярва в бог. „Ние трябва да приемаме религията сериозно“, обяснява той, „особено когато започне да замира“. А по отношение на демографията, той по виртуозен начин представя миналото и настоящето на Франция като народ с две традиции – на егалитарните невярващи, от една страна, и на авторитарните вярващи, от друга; но, въпреки това - народ действен и миролюбив, поне в повечето случаи, в духа на републиканските ценности.
Тод разпознава два типа постхристиянски французи: едните, оттеглили се от религията – ход, предприет от цели енории, а не от отделни индивиди, през XVIII век, а другите - започнали да загърбват вярата едва през 60-те години на миналия век. Първите населяват област, която той нарича „Парижки басейн“, термин, използван от геолозите за огромна част от северна и централна Франция, простиращ се от Ардените до северните склонове на Централния масив. От картите в книгата става ясно, че броят на тези ранни вероотстъпници е бил огромен и в Аквитанския басейн. Навсякъде другаде хората си остават религиозни още дълго време. Тод нарича първата група преждевременно развилите се невярващи от Парижкия басейн и югоизточната територия – „центъра“, а бавещите се вярващи – „периферията“.
Друга карта пък представя „равенството в семейната структура“ според областта („равенството“ тук се отнася до старите правила за наследството). Тя показва, че имуществото вероятно се е разпределяло по равно в центъра, където семействата „са били обсебени от поделянето на наследството на равни части“, докато сред религиозната периферия нормата е била правото на първородната мъжка рожба. Тези две различни традиции подобно на нерелигиозните и религиозните си еквиваленти просъществуват заедно без кой знае какви търкания и Тод смята, че „без контратежестта на периферна Франция“, егалитарното устройство на центъра е „щяло по-скоро да създаде хаос, отколкото доктрина, почиваща върху свободата и равенството”. Започваме да разбираменакъде иска да ни поведе: Ислямът, подобно на християнството, трябва да бъде приеман като безобидно присъствие в страна, чиито жители още от края на въстанието във Вандея[2] живеят заедно като вярващи и агностици, поддръжници и противници на равенството без пробойната, която се появи миналата година след нападението над „Шарли Ебдо” и която продължава да се разширява от издаването на книгата насам като последица от новата вълна на убийства в Париж миналия ноември.
Картите по-нататък потвърждават виждането на Тод, че „егалитарният темперамент“ във Франция днес е присъщ на голямата централна част на ранните невярващи. Той използва точкова система от нула до три за оценка на равенството: центърът и територията на югоизток, както може да се досетите, получават високи оценки, а периферията – доста по-ниски. Ляво мислещ евроскептик по убеждение, той също така представя карти на реакциите към приемането на единната валута и предложението за Европейска конституция. Несъмнено консервативните култури по периферията дават своето „Да“ на референдума за Маастрихтския договор във Франция през 1992 г., а с „Не“ гласува, най-общо казано, населението на стария егалитарен Парижки басейн. Колкото до Договора, установяващ Конституция за Европа от 2005 г., в който прави впечатление, че отсъства „социална Европа“, на която левите се надяват, мнозинството гласуват против. Така се случва и в Нидерландия. В разпределението на френския вот се наблюдава приблизително съвпадение на вота „Не“ с егалитарната територия на Парижкия басейн, но пространственото разпределение е хаотично: ако сравните тази нова карта с картите от по-рано, ще ви се стори, че зяпате купа с овесени ядки, която току-що сте изпуснали, и се опитвате да се сетите как е изглеждала, докато е била в ръцете ви.
Какво ни казва това? Явно до онова, което се е променило между 2005 г. и 2015 г. (според Тод, промяната е към много по-лошо), се е стигнало не заради основополагащите поколения не религиозни поддръжници на равенството, нито пък заради мигрантите от Северна Африка, а заради поколенията французи по периферията, които започват да загърбват религията на късен етап – от 60-те години на ХХ век нататък. В предишна книга Тод и Ерве льо Бра, колега от Националния институт за демографски изследвания, измислят термина „католици-зомбита“, за да обозначат този голям сегмент от френския народ, който все още носи моралния и социологически багаж на християнството, въпреки че вече не го практикува. Католиците-зомбита предпочитат авторитарните пред егалитарните ценности и търсят универсализираща върховна вяра, заместваща онази, която са изоставили. Те са новата реакционна сила, оформяща културната политика на Франция през ХХI век.
Но как тази сила по периферията – ареалът й малко или много си остава такъв, какъвто винаги е бил – преобразява темперамента на народа, без да нахлува в дома на стария егалитарен център? Отговорът на Тод е, че във Франция има две кризи на вярата: едната - в отскоро не религиозната периферия, а другата - в старата родина на безбожието, където войнствената липса на вяра вече не звучи логично и където чудовищният образ на духовенството, дал смисъл на атеизма, е спрял да съществува. (В центъра егалитарният темперамент започна да се срива в средата на седемдесетте: това се вижда в краха на Комунистическата партия, който не дойде с падането на Съветския съюз, а почти десетилетие по-рано, когато залезът на католицизма по периферията вече беше започнал.) И така, докато периферията трескаво търси сигурност, центърът се озърта за нови сили. И пред двете групи стои проблемът с „безмерната празнина на един атеистичен свят“. И двете групи намериха преродено потвърждение на светските ценности след нападението над „Шарли Ебдо”. „Демонизацията на исляма“ стои в основата на това ново екстатично съзнание и задоволява „вродената нужда отедин напълно дехристиянизиран свят“.
Близо четири милиони души участваха в демонстрациите на 11 януари, по един за всеки десет жители на основните градски центрове на континентална Франция. Числата на Тод за броя на демонстрантите в Лион (католическа периферия, нисък) и Марсилия (бивш бастион на егалитаризма, нисък) показват, че католиците-зомбита демонстрират по-голяма склонност да излизат на демонстрации от работническата класа на Франция. Походът в Париж нямаше нищо общо с други походи, на които съм присъствал през годините – участието на средната класа бе високо. Заможните редици, чиито демонстрации гледах две години преди това като част от „La Manif pour tous“ – консервативно движение срещу еднополовите бракове, еднополовото родителство и „джендърната теория“ – несъмнено присъстваха, но имаше и много хора, спадащи към огромното паство на Тод от атеисти без религия, която да презират, и чиито егалитарни ценности са били проядени. В Париж имаше малка част мюсюлмани от френски и чуждестранен произход (включително група сирийски изгнаници). Но, според Тод, трябва да погледнем демонстрантите извън столицата, за да придобием по-надеждна представа за профила на Шарли: една самовглъбена фигура, обитаваща предимно периферията, но все по-често срещана и в центъра, която няма автентични републикански ценности, но която без проблем може да бълва яростни възхвали на „секуларизма“, „универсализма“ и свободата да се богохулства срещу религията на по-бедни, маргинални граждани. Когато Брюксел заповяда да се демонстрира, Шарли демонстрира; когато президентът Оланд и министрите му наредят на Шарли да излезе на поход, той цъфва там на минутата. Шарли е и част от една по-голяма група, която Тод нарича СВК (средна класа, възрастни граждани, католици-зомбита), които са гласували за еврото и подриватСоциалистическата партия под ръководството на Оланд, „първообраз на католика-зомби“. Блокът на СВК е алчен и егоистичен.
---
Практично ли е да се наложи „равенство“ на хора, спрели да го разглеждат като цел, която си струва да се постигне; които дори вероятно разглеждат личния интерес като динамичен и необходим, както ни казват, че е във Великобритания или САЩ? Ще проработят ли преразпределението на благата и по-високите данъци? Или може би класовата война? Но без Комунистическата партия (на която Тод за кратко е член през 60-те) не е ясно кой ще поведе подобна битка. Няма да открием нищо учудващо в това, че големите инкубатори на Националния фронт, предвождан от бащата на Марин Льо Пен, са били в старите егалитарни територии, в това число и „районите, които са били в сърцето на Френската революция“: потисканите северни части на Парижкия басейн и по-голямата част от заможната територия на югоизток. В частите на Франция, на които Тод дава висока оценка за равенство, Националният фронт получава 20% на първи кръг на президентските избори през 2012 г. На пръв поглед, обяснява той, Националният фронт сякаш не е радетел на егалитаризма – те искат да избутат потомците на мигрантите на дъното или просто да ги прокудят. Но те са и против авторитаризма, доколкото отхвърлят „дискурса за толерантността, бълван от елита“.
Тук доводът му става по-неясен. Под „дискурс за толерантността“ той има предвид един кратък флирт с мултикултурализма, започнал в епохата на Митеран по време, когато бялата работническа класа е разтревожена от бавния темп на асимилация на мигрантите. „Високите етажи на обществото“, включително президентът, отхвърлиха тревогите, като дадоха да се разбере, че мигрантите и потомците им са „различни“ и не е необходимо да се асимилират. „Комбинацията от егалитаризъм сред долните класи и мултикултурализъм сред елита“, обяснява Тод, „създаде съвършените условия за една патологична кристализация. Химическият продукт, който се получи ... бяха гласовете за Националния фронт”. Вярно е, че езикът на Националния фронт си остава егалитарен: програмата му почива на популистки „национален егалитаризъм“, който е покълнал от националния социализъм. Също така е вярно, че лидерът на Британската партия на независимостта Найджъл Фараж смята, че за атентатите в Париж от миналия януари виновен е мултикултурализмът. Но мултикултурализмът буксува от години, преди Тод да издаде книгата си за Шарли. Той безцеремонно бе погребан през 2004 г., когато на младите мюсюлманки им бе забранено да покриват главите си в училищата. От нападенията над „Шарли Ебдо” насам на него се гледа като на грозния обект, разлагащ се на заден фон в националното съзнание, точно както секуларизмът си остава свещеният обект на преден план.
Тод описва себе си като „асимилационист“: той подкрепя забраната за бурките, но има доста не швейцарско мнение по въпроса с джамиите, чийто нарастващ брой го радва: гражданите могат да се асимилират независимо от тяхната религия; всеки трябва да има право на своя сграда, дори и да не могат да носят униформите си в осветеното републиканско пространство, например в училищата. Той презира мултикултурализма и за него той е троянският кон, който все още може да бъде избутан, за да надхитри обсадения град на егалитаризма (макар че, както обяснява преди това в книгата, градът вече е унищожен). Той и други ляво мислещи намират мултикултурализма за омразен поради две причини: първо, той не служи на един по-велик проект – непоколебимия поход на равенството за всеки навсякъде – и второ, той приписва роли на малцинства, които хитро се сдобиват с гражданство на база идентичност. Британците имат по-добро разбиране за това какво е било лошо и какво не е било толкова лошо в мултикултурализма. В Обединеното кралство малцинствата са били приласкавани с обилно говорене за различията, трудно различимо от дискурса на Министерството по колониалните въпроси в случаите, в които настоява да се правят разлики между племената така, както в далечните колонии.
Националният фронт процъфтя с идеала за асимилация и неговите непрекъснати крушения. Тод смята, че партията е изопачила понятието за „универсализъм“, което стои в основата на истинската републиканска традиция. Това извращение, твърди той, почива на болна логика: „Ако човешките същества са еднакви навсякъде, ако чужденците, идващи на наша територия, се държат по начин, който наистина е различен, причината [трябва да е], че те всъщност не са хора”. Той нарича това „универсалистка ксенофобия“, основана на видими различия между френските араби и местните жители. Шарли и СВК са отговорни за друг вид извращение, по негово мнение превъзхождащо предишното и по-отвратително от него, което той нарича „диференциална дискриминация“: дискриминация, почиваща не на „арабския“ начин на живот, който те слабо познават, а по-скоро на усещане за аутсайдерство като „абстрактна концепция и, най-добре, усещане за религиозна другост под формата на „мюсюлманите“: така че, арабофобията е расизмът на работническата класа, а ислямофобията е нейният претенциозен еквивалент у средната класа. Разграничението на Тод обаче не е стабилно по две причини. Първо, арабофобията все още дебне като предубеждение, надскачайки границите на работническата класа, и, второ, твърде опростенческо е да се твърди, че етикетът „мюсюлманин“ е лепнат на безразличните мигрантски общности от злонамерените СВК. Немалко младежи са избрали мюсюлманска идентичност, за да отвърнат на удара, а именно фотороботната представа за арабина от предградията, който не разбира случващото се по света извън собствената си община в Босна, Ирак, Египет, Палестина и където и да било другаде. Малко повечко плурикултурализъм (хайде да си направим труда в името на Тод) щеше да му спести това недоразумение. Тод проявява склонност да обездвижва субектите си, след като ги е подложил на внимателно изследване: мюсюлманите са дребни неподвижни фигури, заключени в другоземни описания, блокът на СВК е раздута теракотна армия, бившите католици са нечувствителни паразити, тикани напред от огромен криптиран образ на домакиня, който само те помнят.
Едно последствие от тази мода за мюсюлманска идентичност, независимо кой е замесен в нейното създаване, е, че френският антиарабски расизъм – ислямофобията, ако щете – намира свой еквивалент в надигането на антисемитизъм в предградията сред потомците на мигрантите. Често горивото му идва от мисълта за далечните борби по периферията на Израел. Според Тод обаче, антисемитизмът в предградията, подобно на джихадизма, в основата си представлява вътрешно явление, както смятат и надеждни анализатори на исляма и Близкия изток, сред които Оливие Роа и в по-малка степен Жил Кепел. Силата на това твърдение е, че то не оправдава правителството: като ограничава един глобален дебат за постколониалния арабски свят в рамките на Хексаграма[3], то подчертава факта, че решението е в ръцете на Франция – чрез образование, работни места, социално включване. Всичко останало е нерелевантно: доводите за външната политика на Запада в Месопотамия, продажбата на френски оръжия на феодални владения, разпространителите на идеологията на уахабистите, колониалното минало на Европа (тема от пагубен интерес за ИД) – и ционисткия плам на Социалистическата партия. Плашещата комбинация от съпротива срещу израелските политики на застрояване и колонизиране на арабска земя и антисемитизъм просто бива заобикаляна. Ако искаме да мислим сериозно за антисемитизма сред мигрантските общности, уверява ни Тод, трябва да забравим за „палестинския мираж“. Спрямо проблема с дезориентацията на младежта в предградията, добавя той, може най-добре да се подходи, като се помисли за всеобщото нещастие в градовете по време на Индустриалната революция във Великобритания, а не за Ефрат и Сирия, друг „мираж“, който кръжи над „вълни от насилие от друг свят и друга епоха“.
Но в това има доза от същото онова тесногръдие, което позволи на редакторите на „Шарли Ебдо” да гледат на богохулството като на световно историческо призвание. То също така убива и малкото останала надежда за споразумяване с предградията. Тук не става дума за джихадистите. Както обяснява Оливие Роа, те съществуват в миниатюрни клетки: те са прекъснали връзките си със съседи и родители, почти не познават местната джамия или исляма, или дори Близкия изток. Липсва диалог с младите, мислещи жители, които не обикалят да убиват и обезчестяват и също си имат виждания за останалата част на света, виждания, които те пак щяха да изразяват - дори и ако асимилацията е преминала успешно. Излиза, че те дръзват да изразяват мнението си за Близкия изток на свой риск и ако споменат нещо за външната политика на Франция, обикновено обществото го тълкува погрешно като общностна реторика, подкопаваща републиканските устои, които Тод твърдо вярва, че, така или иначе, са вече изоставени. Подходът му към предградията, за разлика от недоволството му от единната валута, разглежда Франция като непромокаемо хранилище на проблеми и решения и по свой начин сякаш наподобява друг „мираж“. За антисемитизма сред по-бедните прослойки на обществото той обвинява себичните СВК: да игнорираш или маргинализираш жителите (както смята, че се е случило), означава да излагаш „френските евреи на опасност, като се държиш зле с френските мюсюлмани“. Убедеността му, че значението започва и завършва в Хексаграма, е възхитителна, но и тя сякаш идва от „друг свят, друга епоха“.
Тод може да е проницателен и смразяващ: според най-мрачната му прогноза, историческите нападки срещу евреите ще започнат наново, след като периферните средни класи се поддадат на „лоши чувства“ – предполагам, че има предвид страха и неприязънта, с които се е просмукала Франция – и след като се възроди „антисемитизмът на старите католици“ под една „нова зомби версия“. Той вече има слава на предсказател: през 70-те обясни защо Съветският блок ще се разпадне и че в края на века бъдещето на Европа ще надхвърля разширяването на НАТО и ще се състои в сближаване с Русия. В „Кой е Шарли?“ той обрисува една замръкнала Франция, приклещена между антиарабски настроения и антисемитизъм, в която големи части от обществото са склонни и на двете. Там, където живея аз, в югозападния придатък на агностичния център, възрастните католици, които все още съществуват, са склонни да изповядват антисемитизъм толкова, колкото са склонни да изповядват и арабофобия. Естествено, никога не е „лично“, но небрежното спокойствие на антисемитизма може да ви смае. Колкото до „ислямофобията“, мисля, че поразителното тук е утвърдилата се представа за арабите, а не за мюсюлманите. За разлика от Тод, аз се опасявам, че антиислямската реторика в центъра и периферията е просто арабофобия – един издръжлив щам на френския расизъм – дегизирана като светско благородство.
Тод смята, че може и да има поводи да се радваме, но само, ако вижданията и политиките революционно се променят. Първата стъпка ще е нещо като Ново споразумение, отхвърляне на антикризисните мерки в полза на заетостта, обществените проекти и пътеките за французите от арабски произход, извеждащи ги от полугетоизираната безработица и водещи ги към смислено гражданство. Но това може да се постигне само ако се отхвърли единната валута и Европейския договор за фискална стабилност (който ограничава бюджетните дефицити до 3% от БВП), като същевременно се страни от Германия, непресъхващ източник на авторитаризъм, антикризисни мерки и европейска надменност. Дори това да беше възможно, пак ще трябва да се задейства монументална програма за урбанизация в цяла Франция, за да се освободят предградията от карантината и да се създадат огромни агломерации, които да свързват вътрешните градове и техните предградия. Тод смята, че едва ли нещо от това ще се случи за една нощ. Докато чакаме обаче, ислямът – или по-скоро мюсюлманите – могат да допринесат за нова инжекция егалитаризъм: арабските култури, от които произхождат мюсюлманите, имат егалитарни семейни традиции, според които имуществото се дели по равно между братята: рано или късно, счита Тод, сестрите също ще бъдат включени. Следователно, не зее културна бездна между френските араби и потомците на онези ранни егалитарни французи от центъра. Всичко ще се оправи, когато „ислямът разтвори антиженската съставка на арабската култура“.
Смесените бракове – хватка, за която той отчаяно се вкопчва – бързо разбиват бариерите на различията и идентичността. Те отслабват старите полови правила между вторите или третите поколения и техните родители-мигранти и размиват границите на расата, след като местните мъже си намират „много красиви“ партньорки от малцинствата и така придобиват много по-задълбочено разбиране за универсалните ценности. „Попаднал на кръстопът между прелестна екзотична жена и непривлекателна мома местно производство“, добавя той шеговито с извинителна бележка под черта, „френският универсалист обикновено взима правилното решение”. Друг свят, друга епоха. Стъпва на по-здрава почва, като казва, че френските мюсюлмани, подобно на някогашните християни, преживяват период на бърза секуларизация: със залеза на вярата им е писано да „се разпаднат” до зомбита. А зомби-ислямът, подобно на зомби-католицизма, ще продължи да изпраща мощни послания на повърхността, много след като религиозната отдаденост е потънала дълбоко.
Но там, където зомби-католиците черпят сили от неегалитарни виждания, пострелигиозните мюсюлмани от северноафрикански произход ще възпроизведат егалитарните ценности, възпитавани в арабското семейство – тъкмо ценностите, от които Франция има нужда, за да възстанови деморализираните сили на „центъра“ и върне равенството на полагащото му се място. В този смисъл, двете големи кризи, посочени в „Кой е Шарли?“ – расизмът и неравенството – ще бъдат разрешени механично посредством бавна, неумолима социологическа промяна; това обаче няма да се случи скоро, затова порядките трябва да се променят незабавно. Ислямът, пише Тод, трябва да бъде „легитимиран като компонент на народа, точно както и църквата преди... Трябва да дадем на исляма онова, което сме дали на католицизма в епохата на победоносен секуларизъм”.
Това са последните думи на Тод. Можем лесно да разритаме конструкцията му от доводи, когато ни се изчерпи търпението, и да му се присмеем на високомерието, но въпреки това ни остава единствената позиция, която ще ни измъкне от задънената улица; всичко останало, както твърди той, е твърде мрачно за предвиждане. От убийствата миналия ноември няма по-трудно мнение за защита. Разразилият се дебат за това на кой трябва да се отнеме френската принадлежност и при какви обстоятелства бе страховитото встъпление към една страховита годишнина: спорът продължава. Залавянето или убиването на Салех Абдеслам, един от основните мозъци зад кървавата баня в Париж през ноември, можеше да засити глада за нова серия символични наказания, но това не се случи и враговете не могат да са по-върли в тези времена на тежка озадаченост. Нов брой на „Шарли Ебдо” се появи с неопределен образ на господ на корицата. На площада на Републиката бе посаден възпоменателен дъб.
Лондон ривю ъф букс, 21.01.2016 (с незначителни съкращения)
Превод от английски Росен Асенов
[1] Who is Charlie? Xenophobia and the New Middle Class, Emmanuel Todd, translated by Andrew Brown (Polity, 2016), 220 pp - £15.99. Оригиналното заглавие е: Qui est Charlie? Sociologie d'une crise religieuse. Emmanuel Todd. (Seuil, 2015), 252 pages - 18.00 €
[2] Основната въоръжена акция на вътрешната реакция срещу Френската революция. Между 1793 г. и 1796 г. вандейците, които са яростни католици и поддръжници на краля, въстават срещу републиканската власт и армия, но по-късно биват сразени с цената на много невинни жертви – жени и деца.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
