Брандо - мощ и покруса
„Слушай, Марлон“ (Listen to Me Marlon), документален, 2015, Великобритания, 95 минути, режисьор и монтажист Стивън Райли, продуценти: Джон Батсък, Джордж Чигнъл, Р. Дж. Катлър и др., сценарий: Стивън Райли, Питър Ететдги; оператор Оле Брет Биркеланд.
Показан на Киномания
Документалните филми на тазгодишната Киномания се оказаха по-истински преживявания от игралните.
Марлон Брандо (3 април 1924 – 1 юли 2004) продължава да разбунва и от онзи свят. Девет години след появата на силните му мемоари “Песните на мама“ (ИК „Колибри“, библиотека „Амаркорд“, публикувани 12 години след излизането им) и папарашката му биография “Брандо. Зад кулисите“ от Даруин Портър („Бард“), сега гледахме документалния филм на британеца Стивън Райли „Слушай, Марлон“.
Неслучайно е толкова прославен още от Сънданс и има номинация за „Готам“ – четох, че вече е окачествен като „най-великия документален филм, сниман за актьор“. „Слушай, Марлон“ изважда цялата мощ и покруса на най-могъщия актьор в историята на киното. Градира и екранната му харизма, и демоните му през хроники и интервюта, епизоди от филми и най-вече – през непознати досега домашни записи на Брандо през годините, включително и сеанси по автохипноза. И още – на екрана се появяват дигитални изображения на главата му, когато е на 60, направени от приятеля му Скот Билапс – специалист по спецефекти.
С появата си в началото на 50-те в „Мъжете“, „Трамвай „Желание“, „Да живее Сапата!“, „Дивият“ и „На кея“, младият красавец Марлон Брандо променя параметрите на актьорската игра в киното. Въодушевява с взривна смес от мъжественост, естественост, отчаяние. И продължава да бъде обожаван до края, независимо от грамадата, в която се превръща в края на 70-те, както и от провалите. Персонажите му обемат амплитуда от герой до антигерой, от основен персонаж до сянка. И до един са заредени с неговата вулканичност. Най-хамелеонската година на Брандо е 1972: снима се в три филма („Кеймада“, „Кръстникът“ и „Последно танго в Париж“). Гангстерският патриций дон Вито Корлеоне и еротичният радикал Пол са сред върховете на Брандо и киното. После идва и митичният полковник Курц в „Апокалипсис сега“. „Слушай, Брандо“ ни дава шанс да видим най-важните му роли отново, както и маловажните, а и да чуем коментари от първо лице.
Брандо още приживе се прославя и като невъздържан, на моменти и невъзможен ексцентрик – мрази публичността, презира звездната си слава, неуморно твърди, че „актьорството е напразна и безполезна професия“, купува си остров на Таити, където май единствено е намирал хармония, отказва втория си „Оскар“ заради униженията на индианците... Филмът на Райли съдържа разни епизоди от драматичния му живот, някои от които са коментирани и в книгите. Но безценното на филма е, че дълбокият, хрипкав, неустоим тембър на Брандо изважда на показ най-интимните му рани и съмнения, комплекси и надежди – от тягостното детство в Омаха и оскъдното образование, през оценки за режисьори и роли и социални каузи до семейната трагедия. Ставаме свидетели на уникален аудио-автопортрет – съкровен и безпощаден. На моменти Брандо е дори отблъскващ. И все пак – колос. Какъв мащаб – и актьорски, и човешки. Находка за финала на филма е контрапунктът с мелодията на „Песен към Месеца“ от операта „Русалка“ на Антонин Дворжак.
Тази Киномания ни показа два типа маниакално актьорско запечатване на живота: както Ингрид Бергман го фиксира с камера (вж. „Култура“, бр. 40 от 2015), така Марлон Брандо го анализира с магнетофон (или диктофон). И двата филма са важни. Но вторият е различен, защото няма място за интервюта, освен със самия обект приживе – с онази негова чутовна харизма. Тя е валидна и днес, и още поне 500 години, както е споменато във филма.
Щеше ли да има Елвис Пресли без Брандо? Един от въпросите в „Слушай, Марлон“. Иска ми се да започне отначало.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
