Изтокът и Западът - паралелни вселени без точки на пресичане
Доц. дфн Павел Павлович е завършил специалност „История“ в Багдадския университет и специалност „Арабистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава дисциплините „История на исляма“, „Средновековна арабска цивилизация“ и „Арабски език“ във Факултета по класически и нови филологии и Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Последното му изследване на английски език - „Формиране на ислямското разбиране за калāла през втори век по хиджра (718-816). Между писанието и канона”, предстои да бъде публикувано от академичното издателство „Брил” в Лайден.
- Да започнем с един мой спомен – през 1978 г. от редакцията ме изпратиха за 10 дни в Ирак – Мосул, Багдад... Но преди да отида, се отбих в Народната библиотека и попаднах на писмото на английски археолог в Ирак, който пише до местен духовник, като го моли му разкаже дали хората имат спомени за това какво е било някога. А в отговора си местният духовник започваше почти като Паисий: „О неразумни... за какво ти е да знаеш миналото? За какво идваш тук и копаеш, от какъв зор? Какво ме мене интересува? Какво ще ми помогне това? А какво на тебе ще ти помогне? Какви са тези празни любопитства? Следвай пътя си...” Тогава това ме порази. В Ирак - тогава Саддам Хюсеин беше все още вторият човек в държавата и навсякъде висяха два портрета: неговият и на Ахмед Хасан ал-Бакър - започнах да разбирам... Примерно, аз съм на интервю в женска организация, която се бори за равноправието на жените, и в един момент - в пет часа следобед, започва мюезинът... Спомням си, че успях да попитам: „Как успявате да съчетаете стремежа за свобода на жените с мюезина?“. Отговориха ми нещо съвсем несуразно, извинете за русизма. Въобще не можах да разбера какво ми отговарят. И затова искам да започнем оттам – какви са разликите в чувствителността между исляма и Запада към съвременния свят, който в крайна сметка е западен?
- Примерът, който давате, е показателен за ключови различия в световъзприятието. Повдигайки въпроса за молитвата, вие всъщност сте засегнали един от базовите религиозни стълбове на исляма. Затова си струва да започнем с въпроса как ние разбираме религията и как в ислямския свят я разбират. На Запад религията е част от личното пространство. Дали сме вярващи или не, какви убеждения изповядваме, е личен въпрос, който рядко излиза в публичното пространство. Докато за исляма религията е основата, върху която се надгражда всичко останало. В исляма не съществува област от човешкия живот, която да е извън религията. Нито е възможно религията да бъде обособена от публичното пространство и да бъде сведена до някаква частна сфера. В този смисъл, дори тогава, когато говорим за либерализация, включително за еманципация на жената в ислямската култура, тези процеси не могат да бъдат отделени от религията.
Радвам се, че засегнахте молитвата - защото чрез нея можем да обрисуваме положението на жената в исляма. Молитвата е стълб на исляма, задължителен за всеки мюсюлманин. Всяка от петте дневни молитви се извършва в молитвен дом (джамия) или индивидуално. Когато мюсюлманинът ходи в джамия, там молитвата се ръководи от имàм – т.е. онзи, който стои пред молещите се.
- Това ли означава „имàм”?
- „Имàм” означава „насочващ” – човек, който дава посоката (кибла) към Мека. Имамът никога не може да бъде жена. Каквито и различия да има между изповядващите исляма в различните краища на света, никой мюсюлманин не може и няма да приеме да се моли зад жена. Молитвата същевременно е свързана с политиката, тъй като в концепцията за имама се преплитат представите за религиозния и политическия водач. Жената не може да води молитвата, значи няма как да бъде и политически водач.
- А Беназир Бхуто?
- Много правилно отбелязвате – Беназир Бхуто в Пакистан; към нея можем да добавим и Тансу Чилер, която между 1993 г. и 1996 г. беше министър-председател на Турция. Но, както се казва, изключенията по-скоро открояват правилото. На нас ни прави впечатление, че има две такива забележителни жени, които действително са се издигнали до ръководен пост в обществото. Но като цяло, от мюсюлманската традиция, че жена не може да ръководи молитвата, не може да стои пред мъжете, се извежда политическият и социалният принцип, че тя не може да ръководи държавата. Ако изключим Пакистан и Турция, които в известен смисъл са в периферията на мюсюлманския свят, ще видим, че в неговото сърце – помислете си за Саудитска Арабия, че дори и за модерен Ирак, който от 2003 г. сякаш стъпи на пътя на демократизацията – жена няма как да се издигне до ръководен пост. В Саудитска Арабия сега дискутират дали жената може да кара кола; като юридически непълноценен индивид, не й е позволено да управлява дори една машина, камо ли да навлиза в политиката редом с мъжете.
Ето как пред нас се открояват две противоречиви тенденции. От една страна, усеща се необходимостта от еманципация и модернизация, а от друга – тогава, когато опрем до въпроса как да се осъществи тази модернизация и може ли изобщо тя да се осъществи по модела, по който се реализира на Запад – се натъкваме на проблем. Сами виждате - задали сте съвсем уместен, от западна гледна точка, въпрос, но неговият смисъл е останал неразбран на изток. Оказва се, че тази модернизация и еманципация, идеща от Запад, в ислямския свят се възприема като нещо външно, странично и често неразбираемо. Както се изразихте, „несуразен” е бил отговорът, защото в исляма не съществува разделяне между светско и духовно. Как тогава ще обясните европейския принцип на отделяне на религията от държавата, политиката, науката, културата, образованието?
- И няма да бъде пресилено, ако кажем, че каквото и да си говорим, отношението на мъжа мюсюлманин към жената мюсюлманка е обратното на отношението на западния човек към жената?
- Разликите са огромни. В един от бежанските лагери в Германия, посетен наскоро от представителката на Християндемократическия съюз Юлия Кльокнер, имамът отказа да й подаде ръка. Имамът, който наставлява вярващите и е модел за подражание, демонстративно отказа да се ръкува с жена! Просто защото в ислямската култура е утвърдено разбирането, че мъжът не може да подава ръка на жена. Тази норма се гради на предания за пророка Мухаммад, с чието моделно поведение всеки мюсюлманин е длъжен да се съобразява. Разказва се, че когато жените приемали исляма, идвали при Пророка, но той не им подавал ръка, макар че с мъжете се ръкувал като знак за клетва за вярност и преминаване към новата вяра. В такъв случай как очаквате в рамките на една религиозно фундирана култура, която се гради на тези наративи и ги смята за исторически достоверни, мъж да подаде ръка на жена или пък жена да подаде ръка на мъж? Трудно е да се случи, защото би било равносилно на изправяне срещу хилядолетен пласт на концептуализация, на осмисляне на отношението между мъжа и жената по начин, който е различен от залегналия в представите на Кльокнер.
В исляма мъжът и жената не са равноправни. Да вземем например наследяването, както е дефинирано в Корана. Според кораничните разпоредби, жената получава в наследство два пъти по-малко от мъжа. На тази основа могат да се изведат още аналогии, които да се превърнат в източник на юридически норми и поведенчески модели. Сакралните наративи в исляма – както Коранът, така и традицията на пророка Мухаммад и неговите сподвижници (Сунната) – недвусмислено поставят жената в подчинено положение по отношение на мъжа.
- Но когато човек чете и слуша, вижда, че те не говорят за подчинено положение, а за пълноценно осъществяване на жената.
- Точно така, напълно сте прав. Когато в Багдадския университет се опитвах да говоря с мои колежки за положението на жената и за забулването – защото много от тях бяха забрадени, – те изобщо не възприемаха това, което аз се опитвах да прокарам като теза. За тях аз по-скоро правех враждебни изказвания, които противоречат на тяхната идентичност и на техните представи за това какви трябва да бъдат отношенията между мъжа и жената.
- Между другото, да отворим една скоба - вярно ли е, че никъде в Корана не е постулирано забулването?
- Този въпрос е много важен. Чрез него можем да разберем как се развиват ислямските юридически и религиозни представи. Коранът действително не съдържа пряка разпоредба за забулване. Той не съдържа и откровение свише, според което прелюбодейците се наказват със смърт. В Коран 24:2 е казано, че на прелюбодейците трябва да бъдат ударени сто камшика. Това не е леко наказание, ала то няма нищо общо с варварското убиване с камъни (раджм), което се практикува и до ден днешен в редица мюсюлмански общества. Нормите за забулването и за раджмса извлечени от Сунната, която се състои от множество предания за думите и делата на Пророка (хадѝси). Тук откриваме много хадиси за това как Пророкът забулил своите съпруги, както и разкази за това как той наказвал прелюбодейци, заповядвайки да бъдат убити с камъни.
Коранът и Сунната са симбиотично свързани и това винаги трябва да се има предвид. В нашата журналистика, та дори и в научните среди, е разпространен един наивен подход – разгръщат Корана, щипват оттук нещо, щипват оттам нещо и започват да вадят заключения. Но Коранът е изключително труден за разбиране и текстовото му осмисляне изисква владеене на определени интерпретативни умения – включително и познаване на Сунната, която представлява наративен корпус, който пояснява и уточнява Корана. Нека обясня: в Корана е повелено мюсюлманите да се молят, но никъде не е казано: „Молете си призори, молете се на обед, молете се следобед, привечер и след залез слънце”. В Сунната обаче, която възниква, за да уточни Корана, чрез примера на Пророка и неговите сподвижници, е обяснено кога и как се извършват петте молитви, че дори и защо са тъкмо пет, а не повече или по-малко на брой. Коранът е изключително сложен за разбиране - в по-голямата си част е неконтекстуален документ на сакралната история и човек, без да е школуван в кораничната херменевтика, рискува да извлече превратни заключения от привидно ясни текстове по правни и теологични въпроси.
Досущ като Корана, Сунната е откровение свише. Думите и делата на пророка Мухаммад никога не са случайни, те са вдъхновени от Бог, така, както и Коранът му е даден от Бог. Както в юдаизма Мишната и Гемарата поясняват базовия текст на Тората, така и в исляма Сунната пояснява Корана. В юдаизма има много точна метафора: правилата за шабата в Тората са косъм, на който е окачена цяла планина, и тази планина са поясняващите текстове в Мишната и Гемарата. Същото е и със Сунната. Коранът е косъм, на който виси огромна планина. Той се състои от 114 глави и, сравнен с Библията, е малък по своя обем текст. Същевременно Сунната включва десетки хиляди предания за Пророка, които целят да регулират целия човешкия живот – от раждането до смъртта, от събуждането до заспиването, че дори и съня. Те дават инструкция за всичко, включително за интимната сфера. Нещо, което в християнството би било немислимо, понеже интимното е изтласкано към областта на греховното. За Пророка Мухаммад и неговия интимен живот съществуват множество предания.
- Тогава стигаме до един не особено благоприятен за нас извод - че всъщност никаква реформация в исляма, никаква модернизация и никакво нагаждане към съвременния свят не може да се извърши.
- Реформация може да има, но тя няма да приеме формата на европейската Реформация. Ако ме попитате каква форма ще приеме, трудно бих могъл да ви отговоря. В Европа Реформацията се гради, между другото, на принципа на секуларизацията. С този термин назоваваме отделянето на църквата от държавата. Ислямът не работи с такива понятия, в него няма църква, нито има клир. Следователно, в европейския смисъл на думата, вие няма какво от какво да отделите. Затова, когато някой заговори за секуларизация в Арабския свят, изпитвам почуда. Как да дефинираме ислямската секуларизация? Къде е църквата в исляма, която да отделим от държавата? Както вече стана дума, религията е фундаментален аспект на мюсюлманската вселена, без който тя не би могла да съществува. В този смисъл, вашите притеснения са основателни. Действително, модернизация в светския смисъл на думата трудно може да настъпи. Това е чудесно онагледено от вашите преживявания в Ирак.
В по-общ план онова, което в момента се случва в арабския свят, илюстрира провала на опитите за вдъхновена от Европа модернизация. Тези опити начеват още с Наполеон Бонапарт и неговия поход в Египет. Появяват се елити в мюсюлманските общества, които смятат, че добруването на тези общества, които, разбира се, си остават мюсюлмански, е свързано с технологична модернизация – такава, каквато я виждаме на Запад. Но проблемът е, че технологичната модернизация на Запад стъпва върху определени принципи, най-вече върху отказа от съобразяване на науката с религиозни догми. И тогава, когато опрем до възприемането на тези западни концепции – за светската ученост, за либералното общество, за индивидуалния суверенитет, за равноправието на жената – виждаме, че те няма как да бъдат приети в ислямската среда. Опитите за насърчаване на либерални идеи в мюсюлмански общества като цяло се провалят. Само „Ислямска държава“, каквото и да говорим за нея, се оказва устойчива структура, която привлича последователи. Струва си да помислим над въпроса защо либералните идеологии не могат да спечелят и сплотят привърженици - така, както го прави с успех фундаменталистката идеология на „Ислямска държава“.
- По всяка вероятност, „Ислямска държава“ намира много силна поддръжка в местното население, в народа.
- Така е, но едва ли можем да обобщаваме и да кажем, че всички я поддържат. Политиката, която западните страни провеждат в момента в близкоизточния регион, насърчава изблиците на фундаментализъм. Проблем на тази политика е, че тя често оставя привкус за двойни стандарти. Заклеймяваме „Ислямска държава“ с клишето „терористична организация“. Безспорно такива са много от практиките й. Но, ако обърнем поглед към Саудитска Арабия, тя с какво се различава от „Ислямска държава“? Всеки петък в саудитските градове се извършват институционализирани публични обезглавявания. С какво те се различават от обезглавяванията в „Ислямска държава“? В Саудитска Арабия, досущ както и в „Ислямска държава“, много от жертвите на тези публични екзекуции са чужденци. Виждаме, че „Ислямска държава“ следва модел, който е вече утвърден в една от водещите държави в ислямския свят. Защо тогава се възмущаваме от единия случай, а за другия мълчим? Защо Саудитска Арабия е представяна като съюзник на Запада? Исторически в Саудитска Арабия съществува режим, създаден в началото на 20-те години на ХХ век чрез подобен фундаменталистки експеримент. Това, което „Ислямска държава“ в момента прави, може да се сравни с историята на създаване на Саудитска Арабия, а тя се оказва устойчив фундаменталистки режим, разполагащ със значителни средства за разпространение на влиянието си, част от които лежат в основите на „Ислямска държава“. Обърнете внимание на това, че въпреки опитите „Ислямска държава“ да бъде разрушена – постоянни бомбардировки, финансиране на най-различни действия срещу нея – тя продължава да съществува и то в голяма част от Ирак и голяма част от Сирия. А това означава, че тя все пак има идеологическа, социална и икономическа база, която й позволява да бъде устойчива.
- В каква степен „Ислямска държава” съществува благодарение на базата и в каква - заради външната помощ?
- Трудно ми е да дам категоричен отговор. Има външна помощ и в началото това беше помощ от Саудитска Арабия, която смяташе, че, насърчавайки уахабитски фундаментализъм от саудитски тип, ще наложи своето влияние в региона. Но в момента виждаме, че „Ислямска държава“ успява да се откъсне от тази пъпна връв и действа самостоятелно. В каква степен тя получава помощ от други страни, не мога да ви кажа, но помислете само: когато започна Арабската пролет и сирийците въстанаха срещу Башар ал-Асад, Западът безразборно и безотговорно започна да помага на кого ли не, да финансира и въоръжава опозиция с неизяснена идентичност, която в крайна сметка се оказа фундаменталистка, защото в Сирия фундаменталисткото влияние не се свежда до „Ислямска държава“. Парадоксът е в това, че тези фундаменталистки сили, които получиха помощ от Запада, са враждебно и агресивно настроени срещу самия него.
- Питам ви, защото точно когато започна този процес в Сирия, имаше сигнали, че турската държава прехвърля през границите си добре снабдени с оръжие бойци от Либия в Сирия.
- В случая трябва да имате предвид, че в региона вече се е създал контингент от бойци, за които не съществуват административни граници. Разбира се, че те могат да бъдат употребени в угода на нечии интереси, а Турция играе активна роля в събитията в Близкия Изток, които я засягат демографски, политически и идеологически. Но има и нещо друго – тук отново опираме до различните идентичности. Ислямската идентичност е общностно-религиозна, тя не е географски фиксирана. За разлика от европейските държави, които са свързани с представите за национални граници, езикова и културна принадлежност, в исляма такава обвързаност с територията няма. Затова виждате колко лесно се разпадат сякаш установени териториални структури. „Ислямска държава“ няма никакъв проблем да се разпростира в Сирия и в Ирак, защото тя не се води от принципа на територията, а от принципа на общността – или „уммата”, както се нарича в исляма. Бойците, за които споменавате, са част от уммата – за тях не съществуват административни граници, което, разбира се, улеснява прехвърлянето им. Дори и бежанците, които в момента навлизат в Европа, са част от тази надтериториална общност на религията и свързаните с нея принципи.
- В същото време, за разлика от сунизма, шиизмът има духовници. И има централизираност. Нали така?
- При шиитите има духовни лица, имами, които концептуално се различават от халифа – такъв, какъвто е в представата на сунитите. Но при шиизма също няма йерархична структура, подобна на църквата. Действително, за шиитите имамът представлява духовно лице, което в много отношения има надчовешки авторитет. Примерно, в Ирак такъв е Али ал-Систани, който е много влиятелна политическа личност. Той е човекът, който определя политическия облик на страната, макар че самият не участва в избори. Но той е влиятелен само в рамките на шиитската група, а за сунитите няма авторитет. В представата на сунитите, шиитите са често разглеждани като неверници.
- А до каква степен са непреодолими разликите между шиити и сунити? Абсолютно непреодолими ли са?
- Да, те са абсолютно непреодолими.
- Въпреки че хадисите важат и за двете страни?
- Съществуват много хадиси и всяка страна си служи с такива, каквито й допадат. Шиитите имат свои сборници с нормативни хадиси, сунитите също имат свои сборници с нормативни хадиси. Сунитите работят с т.нар. „Шест книги” – това са шест канонични сборника с техни предания за Пророка. В същото време, шиитите работят с три сборника.
Разделянето между шиити и сунити е свързано и със събитията малко след смъртта на пророка Мухаммад – т. нар. епоха на „Праведния халифат“. Разцеплението в уммата между шиити и сунити започва с конфликта между братовчеда на Пророка, Али (600–661), и онези хора, които не са съгласни той да управлява общността. За шиитите управникът трябва да бъде от коляното на Али. Той не може да бъде човек, който не е свързан родствено с Али. Разбира се, съществуват много шиитски групировки, но няма как в рамките на едно интервю да говоря за всяка една от тях. Затова обобщавам, рискувайки да не изразя нещата съвсем точно. Основното е, че шиитите винаги се идентифицират с фигурата на Али и дори за някои крайни шиитски групировки (гулат) той е по-важен от самия Мухаммад. Затова шиитите наричат своя водач „имàм” и понякога го натоварват с определени качества, които го отделят от човешкото и започват да го приближават до божественото, като всезнание и непогрешимост, например.
- Такава ли власт има върховният аятолах в Иран?
- Не точно, защото поредицата от имами от коляното на Али – според шиитите-дванадесетници, които в момента са мнозинството от населението в Иран – се е прекъснала на 12-ия от тях, Мухаммад ал-Махди, който е преминал в окултация (гайба) през 874 г. Прозвището му, ал-Махди, означава „Месията“. Този имàм е наричан също „присъстващия отсъстващ”, което ще рече, че, оставайки жив и присъстващ във всяко време и място, той е невидим за неговите обитатели. Ал-Махди предстои да се появи, за да възвести идването на Страшния съд. Аятоласите в Иран са по-скоро висши авторитети, които разполагат с много по-големи познания от останалите мюсюлмани, което им дава право да управляват и напътстват шиитската общност. Макар и да се именуват „имами“ в смисъла на религиозно-политически водачи, те не могат да бъдат оприличавани на дванадесетте имами, потомци на Али.
- Те са нещо като временно управляващи.
- Точно така, те са временно управляващи, регенти на ал-Махди. Тяхната цел е да завеждат религиозните и политическите дела на шиитската общност до момента, когато Часът наближи и ал-Махди изплува от своята гайба. Щом Месията дойде, той ще поеме управлението в свои ръце и ще го осъществява по възможно най-богоугодния начин. Той „ще изпълни земята със справедливост – така, както преди това тя е била изпълнена с потисничество и несправедливост“. Това е неговата есхатологична функция.
- Вие как си представяте, че ще завърши конфликтът и всичко свързано около него в Близкия Изток?
- Не мога да си представя как ще завърши, но бих могъл да се опитам да кажа какво трябва и какво не трябва да се прави. От една страна, как да постъпим с мюсюлманите, които идват в Европа? А от друга – какви действия да предприемем в ислямския свят? Моето мнение е, че трябва да оставим нещата там да поемат по свой път. Последните две столетия показаха, че опитите за налагане на модели не работят. Безспорно е, че ислямът трябва да се промени, да се реформира, да се модернизира. Но е трудно да се каже как това ще се случи. За мен, като историк на исляма, промяната би трябвало да дойде отвътре, а не да бъде налагана или предписвана с рецепта отвън.
Колкото до мюсюлманите, идващи тук, смятам, че Европа трябва много добре да осъзнае, че тя има идентичност, различна от мюсюлманската. И мюсюлманите на всяка цена трябва да се съобразяват с либералните и секуларните ценности на европейските общества. Как обаче да стане това и дали изобщо ще стане, ми е трудно да кажа. Боя се, че в Европа – ако направим въображаем експеримент – ще се окаже, че огромната вълна от бежанци няма как да бъде интегрирана, защото ценностите на европейската цивилизация не са й присъщи. Тук може би ще се изправим пред много по-голямото предизвикателство какво да правим с тези хора, които, както вече казах, представляват „уммата”, общността, която пребивава в арабомюсюлманския модус и съхранява неговите ценности, където и да попаднат нейните представители. Как тези хора да бъдат приобщени към европейската ценностна система? Как да не се получава така, че второто или третото поколение изведнъж да се върне към базовите принципи и да реши, че те налагат да се води джихад. И в резултат на това да отиде в „Ислямска държава“, където да се сражава с оръжие в ръка, или пък на място да предприеме насилствени действия срещу европейската цивилизация, която, вярна на принципите на хуманизма, се опитва да приеме толерантно бежанската вълна.
- А имаме ли ние положителен опит, който да споделим с Европа, или нашето вековно съвместно живеене заедно е толкова органично, че няма как да бъде копирано на друго място?
- България е уникален случай в Европейския съюз. В българското общество има много мюсюлмани, които не са имигранти, дошли тук през последните десетилетия, а хора, с които принципите на съжителство са се оформили в течение на столетия. Може би това подсказва, че в случая със сегашните бежанци ние трябва да бъдем търпеливи, да изчакаме. Възможно е ситуацията в течение на по-дълъг отрязък от време да се регулира, като тук конкретно имам предвид и съдбата на самата ислямска цивилизация, където постепенно ще настъпят промени, но това ще отнеме не десетилетия, а столетия. В този, по-скоро абстрактно-пожелателен контекст, българският модел би бил от полза за Западна Европа.
Когато говорим за българския модел, все пак трябва да си даваме сметка и за неговите граници. В България мюсюлманските общности са съсредоточени в определени региони, а в политическата сфера съществува една партия, която изразява техните интереси и за която те последователно гласуват. Подобен феномен можем да открием в Ирак, където след 2003 г. започнаха да се провеждат демократични избори. Сунитите винаги гласуват за сунити, а шиитите – за шиити. Религиозната принадлежност се оказва най-важният признак на политическата идентичност. Доколкото шиитите имат демографско мнозинство в Ирак, те винаги печелят изборите. В България Движението за права и свободи печели един и същ абсолютен брой гласове, защото неговите избиратели са обособена група със своя идентичност и манталитет. Те смятат, че ДПС е най-добрият изразител на тази идентичност и, струва ми се, гласуват за партията като цяло по свой избор и добра воля, колкото и медиите понякога да ни обясняват, че има политическа принуда. Не изключвам да има такава, но в наблюдавания мащаб на подкрепа за ДПС тя е невъзможна, защото в такъв случай и други партии биха се възползвали от подобни инструменти за натиск. А като сравни човек това, което се случва у нас, с онова в Близкия Изток, ще види, че и тук, и там специфичен религиозно-политически модел намира израз в определена партийна форма.
- Вие следите Арабския свят – освен в „Ислямска държава на Ирак и Леванта”, присъства ли в съзнанието на останалите идеята, че извършваното от ИДИЛ е начин за завладяване на Европа?
- Със сигурност я има, макар да не е вербализирана по този начин и понякога да не е много добре осъзната.
- Не знам дали сте запознат, но Ердоган беше казал, че „децата са нашите оръдия”?
- За да разберем случващото се по-добре, нека осмислим произтичащото в Европа в контекста на онова, което се е случвало в Близкия Изток през VII-VIII век след Христа. Арабските завоевания през този период не са осъществявани от организирана войска в днешния смисъл на думата. Ние неправилно прехвърляме модерните представи за това как се воюва върху събития отпреди 1300 години. През 30-те, 40-те, 50-те години на VII век са нахлували вълни от номади, които заедно с жените си, децата си, покъщнината си са се придвижили от Арабия на север към Византия, Сасанидската империя, Централна Азия, Северна Африка. Те са прекосили и Гибралтар. Тази река от хора е срещала съпротива, влизала е в сражения, но като цяло се е възползвала от момент на слабост в двете велики сили по онова време – Византия и Сасанидската империя. Завоевателите нахлули, след като между двете империи е имало почти 20-годишна изтощителна война. Освен това, тези империи неблагоразумно били унищожили васалните княжества по южните си лимеси, които възпирали номадското преселение от юг. Не можем ли тук да направим аналогия с анархията, която цари в момента – с липсата на държавност в Либия, Сирия, Ирак? Всичко това отваря границите за нова „хиджра”, за ново велико преселение-завоюване.
- Правим аналогията, но тук имаме като основен двигател един изключително силен демографски растеж. Дали е било така през VII век? И ако да - на какво се е дължал този бум тогава?
- Още от началото на новата ера в Арабия има нарастващи миграционни вълни, които се движат от Йемен в южната част на полуострова на север. Доколкото по-голямата част от централна Арабия е пустиня, това не облекчава демографския натиск и номадите продължават своето придвижване на север. Когато човек чете историческите хроники, вижда пътя на тази вълна от преселници от Южна през централна Арабия към Месопотамия. В крайна сметка, тя залива Източната Римска империя, Персия, Северна Африка и плисва чак до предградията на Париж.
- Имах предвид нещо друго - дали сам по себе си, ислямът не осигурява по-висока раждаемост? Включително и с многоженството…
- Когато говорим за VII век и за ранните завоевания, не сме сигурни, че всички тези завоеватели са били мюсюлмани. За мен по-скоро това са номади, които по стар номадски обичай са вдъхновени от идеята за грабежа. Принципите на исляма се избистрят в течение на доста дълъг период от време, като през 30-те и 40-те години на VII век те са били много далеч от формата, която са приели през следващите едно или две столетия. Връщайки се към въпросите за многоженството и демографския бум, бих казал, че високата раждаемост би могла да се обясни и с условията на живота в пустинята. Там многобройната челяд е неотменима житейска прагматика, защото условията са изключително сурови и оцеляването е тежко предизвикателство. При ниска раждаемост родът рискува да изчезне.
- Тази прагматика се спазва и осигурява баланс до момента, в който идва европейската цивилизация и дава в ръцете на местното население лекарства и други цивилизационни постижения.
- При условие, че и в ново време ислямските принципи продължават да действат, естествено, че всичко това спомага за повишената раждаемост – по този въпрос изобщо не можем да спорим. Но помислете и за нещо друго – статута на жената в исляма. В Европа жената е еманципирана; тя има равно обществено положение с мъжа и, разбира се, това е пътят, по който трябва да се върви. Но тази еманципация има цена: работейки наравно с мъжа, жената има много по-малко време, което да посвети на семейството. А в традиционните ислямски общества наблюдаваме тъкмо обратното: жената не навлиза в обществения живот, не се реализира професионално, а е затворена у дома, където е домакиня и средство за възпроизводство на поколения. Оттам идва и много по-голямата раждаемост. Любопитен феномен, който си струва да отбележим, когато говорим за жената в исляма, е, че в много случаи висшето образование не е свързано с бъдеща професионална реализация, а се разглежда като средство за покачване на зестрата. Нека да ви дам един пример. Наскоро попаднах на показателна статистика за Пакистан – над 70% от студентите в медицинските факултети са жени, а пък практикуващите лекари са в мнозинството си мъже. Причината за този дисбаланс е, че в Пакистан е социално престижно мъжът да се ожени за лекарка.
- Но в крайна сметка се питам – ако човек е марсианец и може да се постави над културите и историята, и вземе някакво мерило, някаква везна – коя цивилизация всъщност трябва да предпочете? Ние, като европейци, си предпочитаме нашата, но ако има някаква по-висша, по абстрактна точка...
- Изтокът и Западът са паралелни вселени, между които няма точки на пресичане. Друг въпрос е, че в угода на политическата коректност и мултикултурализма, Западът започна да се отрича от основополагащите си ценности. Те са християнски в най-общия смисъл на културната идентичност и свързаните с нея концепции. Нека да ви дам един пример: дори атеизмът в Европа е християнски – въплътен в прочутата фраза на Ницше „Бог е мъртъв“. Преведете тази фраза на арабски и се опитайте да я споделите с един мюсюлманин. Той няма да разбере думите ви; та как е възможно Бог да е мъртъв, когато в исляма Бог осмисля цялото Битие. Без Бог то престава да съществува. Аналог на европейския атеизъм в исляма е отричането на пророчеството на Мухаммад, а не отричането на Бог. Примерът ми илюстрира фундаментални разлики на идентичността, които не са свързани само с религията, а с цялостния цивилизационен светоглед. Като загърбва традиционните си ценности, Европа създава вакуум на идентичност, който няма как да не бъде изпълнен с друга идентичност. Материалното благосъстояние, за което толкова много се говори в днешна Европа, е важно, ала то не утолява духовната жажда на човека. Ако не си дадем сметка за това, рискуваме духовно жадните хора, особено младите, да бъдат примамени от сладкопойните сирени на фундаментализма, които да ги отчуждят от европейската ценностна система и да ги превърнат в средство за нейното унищожаване.
Разговора води Христо Буцев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
