Български  |  English

Нужна ли е лустрация?

 

„Михник – Навални: диалози” – така се казва книгата, която бе представена в Москва на 2 октомври. Известният полски журналист и писател, един от лидерите на „Солидарност”, Адам Михник и лидерът на руската опозиция Алексей Навални се срещнаха в Москва в края на април и в продължение на няколко дни обсъждаха най-различни въпроси. Тук, с незначителни съкращения, предлагаме главата от книгата „Нужна ли е лустрация”.
 
Навални: В руските опозиционни кръгове е много разпространено мнението, че основната грешка на Елцин бе, че не проведе лустрация. Зная, че вие сте противник на лустрацията. Но в едно ваше старо интервю прочетох, че вие по принцип не изключвате възможността на определени хора да им бъде забранено да заемат държавна служба. Променили ли сте мнението си?
Михник: Продължавам да бъда противник на лустрацията. Лустрацията във вида, в който се проведе в Чехословакия и Полша през 90-те, е морално престъпление. И безспорна грешка на нашата демокрация. Да се дадат съдебни пълномощия на специални институции, чиято дейност се базира на архивите на службите за сигурност - това е Оруел! Не трябва да се излиза от рамките на обичайното съдопроизводство. Ако има достоверни сведения, че даден чиновник или сътрудник на полицията или спецслужбите е нарушавал закона, трябва да се заведе нормално дело. Чел си интервюто ми с Вацлав Хавел, той също се изказваше срещу дивата лустрация.
Навални: Да вземем конкретен пример. Съдията, който по поръчка на Кремъл прати в затвора брат ми, трябва ли да бъде лустриран?
Михник: Не. Трябва да се създаде комисия от юристи и да се изготви доклад какви конкретно решения, нарушаващи правото, е вземал този съдия по време на управлението на Путин. (...)
Ако, да речем, дадено престъпление се потвърждава само от доноси, открити в архивите на службите за сигурност, то не може априори да се смята за доказано.
Същото се отнася и за ограничаването на правата на хората просто поради сътрудничеството им с една или друга организация. Трябва да се знае как са се пишелидосиетата на специалните служби. Да допуснем, викат мистър Х и го питат: „Какво знаеш за японския шпионаж?”.Той отговаря: „Ако знаех нещо, щях пръв да дойда и да ви разкажа”. И в досието на мистър Х се появява, че той сам е изявил желание да сътрудничи на спецслужбите. Доверявайки се напълно на архивите на подобни структури, допускаме логическа грешка: при „предишния режим” всички лъжеха и единствено условният КГБ казваше чистата истина.
Навални: Та вие бяхте член на парламентарната комисия, която през 1990 г. проверяваше архивите на полското Министерство на вътрешните работи?
Михник: Да, в комисията имаше четирима историци. Ние не видяхме всичко. Показаха ни само документи, които вече не бяха актуални. Но аз все пак видях някои неща - пълен кошмар. Например, снимка на японски бизнесмен с проститутка... И тогава си дадох сметка, че всичко това трябва да се засекрети за 50 г. За да може тази информация да се появи едва когато действащите лица са вече в гробището. Но с едно условие: ако човекът желае да заеме висок пост в правителството, министър-председателят трябва да има пълен достъп до цялото досие и да носи отговорност за избраника си.
Навални: Тоест, не си струва да се разкриват и публикуват секретни данни за лица, които се стремят към държавни длъжности?
Михник: Моето лично виждане е, че си струва. Но има един специфичен момент: архивите, свързани с интимната сфера. Ти самият знаеш колко мръсотия се излива върху политиците. И едно е, когато средствата за масова информация публикуват информация, до която са се добрали сами, а съвсем друго, когато се позовават на архива на държавната институция. Това е много лошо. Защото всичките тези данни са събирани в нарушение на закона. Държавните органи нямат право да следят частния ми живот. И ако такъв тип информация се окаже коз в предизборна кампания, това би могло да се смята за последния успех на КГБ. Така че, не мисля, че такива сведения трябва да се отварят и публикуват.
Навални: Да, това е важен аспект. Споделям вашето виждане. Действително, техните документи са резултат от незаконна оперативна дейност. Подире ми търчат сътрудници на Федералната служба за сигурност, снимат всяка секунда от живота ми и после това го показват на всички. Смятам, че трябва да бъде създадена специална комисия от уважавани хора, които да работят в режим на секретност. Те ще получат възможност да проучат целия материал и да публикуват само това, което е свързано с изборите, а не с личния живот, семейството, децата.
Михник: И във въпросната комисия задължително трябва да има историци, социолози и други специалисти. Защото прочетеното ще трябва да се анализира от много страни. Има съдържание на източника, има и критика на източника – вътрешна и външна. Трябва да може да се разбере от кого и защо е писан доносът, доколко съответства на истината.
Навални: Един от най-силните аргументи в полза на лустрацията е, че тя удовлетворява обективно съществуващото в обществото търсене на справедливост.
Михник: Лустрацията не е справедливост, а реванш.
Навални: Мисля, че тук съществува известно терминологично объркване. В Русия под лустрация най-често се разбира процедура, която лесно може да изпълни и обикновен справедлив съд. Затова моята позиция по въпроса е такава: процес със съдебни заседатели за всички. И ние трябва да го осигурим на всички. За да бъдат осъдени чиновниците на Путин, в повечето случаи не се изискват специални закони, защото те постоянно нарушават дори онези закони, които сами са писали и приели.
Михник: Съгласен съм с тебе. Винаги съдът трябва да решава, а не политиците.
Навални: В проблема за лустрацията, отнесен към съвременна Русия, смятам за важни два момента: Първо - целта й. Мисля, че тя трябва да отговаря на търсенето на справедливост. В нашия случай не става дума за това всички агенти на спецслужбите да бъдат поставени извън границите на нормалната правова сфера. Сам по себе си, агентът на спецслужбите (щатен или таен) не е основен обект на обществената агресия. Става дума за хора, които са извършвали престъпления и трябва да понесат за това справедливо наказание по съдебен ред. И този процес трябва да бъде формализиран, защото без него, според мен, не може „да се тегли дебелата черта”. Второ: съгласен съм, че ако лично на мен ми разрешат да провеждам лустрация, аз мога да се увлека и в моя лустрационен списък могат да попаднат хора, които просто не са ми симпатични. Затова трябва да създадем прозрачна процедура за събирането на материали за лица, извършвали репресии и нарушавали дори законите на Путин. Убеден съм, че за тези лица възможността и занапред да заемат ръководни постове трябва да се определя по съдебен ред.
Михник: Само по съдебен ред. Но от гледна точка на полския опит, това не е лустрация, а нормална съдебна процедура.
Навални: За мен беше важно да напипам допирната точка. Вие нали не подкрепяте идеята утре да забравим всичко и да простим на онези, които ни пращаха в затвора, и като Махатма Ганди да кажем: „Прощавам на всички всичко”. Аз мога да простя на моите гонители, но нямам моралното право да прощавам на чуждите. Много хора са в затвора сега заради това, че ме подкрепиха. И аз не мога да им кажа: „Извинете, но аз простих на вашите гонители”.
Михник: Съгласен съм, разбира се. Но ще повторя още веднъж: само чрез съда.
Навални: Да, и ние трябва да сме наясно, че в много от случаите ще изгубим делата. Трябва да сме готови за това и да се примирим. Но смятам, че този ход трябва да се предприеме.
Има и още една особеност в бъдещата руска лустрация (да я наречем така): въпросът за незаконното забогатяване. В страните от Източна Европа след 1989 г. проблемът не беше от такъв мащаб. Ясно ни е, че номенклатурата живееше по-добре от редовите граждани, но такова феноменално богатство, каквото притежават съвременните руски чиновници, нямаше. Спрямо тези хора трябва да се приложат в пълна мяра нормите на Конвенцията на ООН против корупцията, да се въведе принципът на обратното действие, да отпаднат давностните срокове и т. н. Струва ми се, такава лустрация (макар това и да не е съвсем лустрация) ще получи всеобща подкрепа. В Русия има убедени сталинисти, но в Русия няма хора, които да одобряват чиновниците да си купуват дворци.
Михник: И все пак, искам още веднъж да предупредя: лустрацията, каквото и да разбираме под тази дума, е много деликатна и сложна материя. Трябва да сте крайно внимателни и да избягвате радикални дисидентски мерки, да не действате като при чистка. И много внимателно да се отнасяте към материалите на специалните служби, които ще ви попаднат в ръцете. За кого са събирани компромати през последните години? За Петров, Иванов, Сидоров? Не, разбира се. За Навални. В Полша се опитаха да изкарат Лех Валенса таен агент на Службите! И у вас ще се появят радикали, които от глупост или заради пари ще казват: „Навални е проект на Кремъл”.
Навални: Мнозина го казват.
Михник: Аз се страхувам от този „дух на епохата”. Затова ние навремето „теглихме дебелата черта” и предложихме лозунга: „Амнистия – да, амнезия – не!”.
 
The New Times, № 31 (380)
Превод от руски Виржиния Томова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”