Български  |  English

Забраненото кино

 
Феликс Мьолер (1965) е сценарист, режисьор и продуцент с докторска степен по история. Има доста игрални и документални филми. Сред най-известните са „Хилдегарда – ранни години” (2005), „Катя Риман” (2006), „Харлан”, Small World (2010) и „Дипломация” (2014) на Фолкер Шльондорф. Син е на Маргарете фон Трота.
 
По късчета, парченца и откъслеци – както се случи; и съм благодарна – изучавам киното на фашистка Германия. И колкото по-далеч стигам, толкова по-добре разбирам, че на Хитлер му е провървяло двойно: с невероятно талантливи кинематографисти и с отзивчиви зрители. Ако режисьорите бяха по-слаби и зрителите – по-глупави, вероятно щяха да са живи загиналите в страшната война. Нова порция доказателства изнесе на екрана немският продуцент и режисьор Феликс Мьолер в документалния си филм „Забранените филми”.
Той не за пръв път се докосва да темата за нацисткото кино, но за първи път осветява погребаните в архива неизвестни досега ленти. Говори за проблем, който трябва да се реши моментално – да се спасят нацистките филми. Много са, изтича срокът им на годност – огромният архив, по чудо оцелял досега, може да се взриви, тъй като старата лента съдържа нитрати. Седемдесет години след края на войната те се оказаха в рима – взривоопасност и на сюжетите, и на лентата.
Феликс Мьолер разсъждава върху филмите на Третия Райх и мощния им негативен потенциал. „В нацистките филми има още доста отрова” – казва направо той. Но като произведения на изкуството имат право на съхранение.
Кинокритикът Джим Хуберман му приглася от страниците на „Ню Йорк Таймс”: „Ексхумация на нацистката отрова”.
Не знам как да се защити архивът и засега призовавам да гледате филма на Мьолер, за да видите, та дори и с половин око, колко прекрасни са били режисьорите на Германия. И колко жалко за тях, излъганите от фюрера майстори, на които им е бил обещан хилядолетен Райх, а всичко рухнало в някакво си десетилетие...
Не говоря за хората, убити от излезлите от киното зрители. За жертвите всичко е известно. За тях не е забранено да се пише и говори. Забранено е само изкуството, което е способствало за убийството.
---
Филмът на Мьолер „Харлан – в сянката на „Евреинът Зюс” беше посветен на „Евреинът Зюс” - един от най-знаменитите филми на нацистка Германия. Запознава ни със семейството на режисьора Харлан, където всеки се оплаква от съдбата си и съчувства на Харлан, който не е воювал, никого не е убил, а е пострадал като съучастник на нацизма. За Харлан и неговия филм в кадър говорят децата и внуците му, колеги и киноведи. „Антисемитски филм, какъвто само можем да си пожелаем” – така високо оценява „Евреинът Зюс” доктор Гьобелс. Филмът години наред не е слизал от екраните в Германия. Войниците и офицерите на Вермахта били задължени да го познават, а в окупираните територии го показвали на подразделенията на СС. През 1940 „Евреинът Зюс” е представен на Венецианския фестивал, където получава висока оценка, за което пише младият по онова време журналист Микеланджело Антониони.
Райхминистърът на народната просвета решава да се направи филм за коварния евреин през 1939 г. Според свидетелства на историците, в началото на войната антисемитизмът не бил на висота. Трябвало е да се просвети народът, да му се покаже къде се крие злото. Кой е „петата колона” и тайният враг на чистокръвния ариец. И режисьорът Харлан се е справил с поставената задача. За това след войната е съден два пъти, но е избягнал затвора. Дори се представял за „жертва на фашисткия режим”. Сякаш следва стъпките на своя герой Зюс Опенхаймер, придворния финансист на Карл Вюртембергски, който, изправен на съд, също твърдял, че е просто изпълнител на чужда воля.
Лентата на Харлан, като едно методическо пособие, посочва, че има добро и зло за страната. Първото въплъщава чистокръвните немци, второто – чифутите. Видял се с власт, Зюс Опенхаймер получава правото за „своите” да живеят в Щутгарт. И ако ви се случи да видите филма, сцената с влизането на юдеите в града е способна да предизвика отвращение към мръсните вонящи тълпи от провинцията. Пълзят в дълга върволица – прокъсани, мрачни, с парцаливи дрехи и вързопи на раменете. И развалят фасона на спретнатите улички на средновековния немски град.
В съда припомнили на Харлан, че е принудил евреи от истинското Пражко гето участват в снимките. А къде режисьорът е можел да намери други в края на 1939 година? Опитали се да го съдят така, сякаш той е вкарал евреите в това гето. Но той се защитил.
Неговият герой Зюс въвежда нови непосилни данъци за немците. Обесва красивия немски ковач, който въстава против данъците. После хвърля око на красавицата Доротея (в чиято роля Харлан заснема съпругата си), а жениха на девойката измъчва. Хвърля в затвора бащата на Доротея, който не иска дъщеря му да ражда от евреин, а самата красавица изнасилва. Но не получава взаимност: Доротея предпочита смъртта пред насилника-евреин. Престъпленията, за които съдят Зюс, са достатъчни немците да го обесят на градския площад. И това е заснето бляскаво.
Немският зрител облекчено въздъхвал, когато на екрана тържествувала справедливостта. Трябва да се добавя, че, излизайки от киното, всеки безгрешно започвал да различава чифута от чистокръвния ариец.
В друг филм, който цитира Мьолер в своето изследване – „Завръщане у дома” (1941) – е показано немското малцинство в Полша, жестоко преследвано от поляците. Немецът, желаещ да се върне в родината си, е арестуван и хвърлен в полски затвор, за да не може да замине. Измъчените хора в кадър свидетелстват, че им се забранява да говорят на родния си немски език, тикат ги в обори и в конски вагони ги извозват в Германия. Но гордите красиви арийци кротко изтърпяват униженията, мечтаейки за деня, когато свободно ще пеят своите немски песни не шептейки, а с цял глас. Германка мечтателно говори, че скоро ще се върне в родината, където повече няма да слуша „говорещи на идиш или полски в магазините”.
Филмът е трябвало да оправдае немското нахлуване в Полша и той се е справил със задачата: народът на Германия се е гордеел със своя фюрер, когато влязъл в Полша и защитил етническото немско малцинство. Поразително е обаче, че нацистката пропаганда снимала това, което всъщност Германия правила по отношение на поляците.
Филмът „Аз обвинявам” дори от фрагментите прави впечатление. В кадър са любящи съпрузи, нежни, внимателни един към друг. Съпругата боледува и избира да не живее, тъй като множествената склероза е нелечима, а съпругът, който е лекар, се захваща да й помогне да си отиде. Мъжът е страдащ герой, а не престъпник – виждаме колко трудно взема това решение. Освен това ние, днешните зрители, знаем страните, където евтаназията е разрешена, и смятаме това за прогрес. Но филмът е правен по поръчка на Гьобелс и целта била да се подготви народът на Германия за унищожаване на собствените граждани. Първи нацистите започнали да убиват своите – хромите, гърбавите, хората със синдрома на Даун и прочее инвалиди. Това действие се наричало „Лечение чрез убиване” и тъкмо на този човешки материал отработвали сценария за последвалото „режисиране” на масовото унищожаване на хора – събличали ги, все едно ги пращат на лекарски преглед, а после – под душа.Единици са оцелели и разказвали, че в баните пускали не вода, а газ. А първите малки крематориуми немците са строили за своите. Църквата на Германия прекратила това унищожение на немци от немци. След това нацистите се прехвърлили на евреите и другите второразредни граждани.
Мьолер показва нови клипове от антифренски филм – историческа драма за наполеоновите войници; антибритански, където събитията се развиват в Южна Африка; антируски, в който руски войник разстрелва невинно немско семейство. Политическите цели на пропагандистките филми са очевидни: антисемитските са служили за оправдание на депортациите, унищожаването на евреите; антибританските, антируските и антиполските филми оправдавали самата война; антифренските обяснявали окупацията на Франция, а пропагандата на евтаназията подготвяла унищожението на инвалидите.
По времето на Третия Райх в Германия са заснети 1200 филма. Около 300 са забранени след победата от представителите на американските окупационни сили. През 1950 г. контролът над старите филми и въпросът за тяхното показване е предаден на местната власт, в частност – на Фонда Мурнау, който държи правата на повечето немски филми, създадени преди 1945 г. Днес специалистите смятат, че стотина от тях са примитивна пропаганда. Но повече от 40 филма, дори седемдесет години след срутването на нацисткия режим, са забранени за публичен показ в Германия и много други страни, въпреки че немската конституция забранява политическата цензура. Нито един от тези филми не е пуснат на DVD и не е показван пред широката публика – могат да се видят само зад заключени врати от тесен кръг учени. Причината за забраната е, че тези филми са расистки, антисемитски и пораждащи ненавист. Решението да бъдат забранени е прието веднага след Втората световна война и е рисковано да се отмени дори днес.
Всъщност, какви филми са в списъка на забранените и се смятат за опасни дори седем десетилетия след разгрома на нацизма?
На първо място е „Евреинът Зюс” на Файт Харлан, след него – стилизираният като документален „Вечният евреин” на Фриц Хиплер, после – „Колберг” на Харлан и Волфганг Либенайнер или „Младият хитлеровец Квекс” на Ханс Щайнхоф – вариация на тема съветския Павлик Морозов. За тези филми мнозина са чували, но останалите са практически неизвестни. Интересът към тях расте, превръщат се в легенди. И пред обществото надвисва не простият въпрос – дали да не станат тези филми достъпни?
В „Забранените филми” Мьолер изучава самите ленти. Снима киноисторици, които ги анализират, а съвременни режисьори оценяват работата на своите колеги от Третия Райх.
За първи път след 1945 година могат да се видят откъси от забранените филми. Документалният филм на Мьолер е показан в Йерусалим, Париж, Берлин и Мюнхен. Две седмици вървеше в кино в Ню Йорк с вход свободен. И навсякъде се обсъжда един и същи въпрос – способна ли е отровата на тези филми все още да действа? Каква е отговорността на актьорите и режисьорите? И в крайна сметка, какво значение има днес всичко това? Какво да правим с тъмното наследство – каква част си струва да се запази и кое би трябвало да изчезне завинаги?
Днес, когато филмът на Мьолер може да се намери само на сайта на дистрибуторите, те предложиха на потенциалните зрители разговор със създателя на „Забранените филми”.
 
Разговор с Феликс Мьолер
 
- Наистина ли са толкова опасни тези филми, че е необходимо да се държат под ключ в „шкафчето за отровни лекарства”?
- В това е въпросът. Какво представляват те – просто исторически документи или все още ефективно психологическо оръжие? Няма прост отговор. Аз също мислех, че 70 години след края на Втората световна война те по-скоро няма да наранят никого, но след няколко прожекции и публични обсъждания в Германия и извън нея осъзнах, че в тях има още доста отрова. Несъмнено решението да останат под забрана частично е продиктувано от външната политика. Никой не иска в руската, британската или американската преса да се появят заглавия „Германия смята (антисемитските, антируските, антиполските) филми за нормални и ги предлага на публиката”.
- В едно кино показват „Евреинът Зюс” около 60 пъти в годината. Излиза, че този филм все пак не е в черния списък?
- Забранено е пускането им на DVD и излъчването по телевизията, при това, всяка прожекция трябва да е придружена с лекция, а после да се проведе обсъждане. По принцип това не е лошо – зрителят има шанс да научи нещо за тези филми, макар и малко. Но пък този принудително образователен и дидактичен подход косвено означава следното: „Вие, възрастните граждани на свободното общество, сте недостатъчно съзрели, за да гледате самостоятелно тези филми”. Младите хора реагират скептично. И Spiegel TV, и Arte поискаха да включат тези филми в програмата си и при тях стана добре. Но само веднъж и преди 20 години.
- Въпреки това, има няколко нацистки филма в продажба на DVD…
- Да, например, «Wunschkonzert» („Концерт по заявки”), който е ярък образец на нацистката пропаганда. Но сред разрешените няма подчертано антисемитски и расистки филми.
- Но в чужбина те могат да бъдат гледани и дори купени?
- Много филми са достъпни онлайн, някои с твърде ниско качество. В такъв формат някои доста страшни детайли се губят – например, че нацистките режисьори нарочно са използвали истински евреи за масовките в качеството на стереотипни образи. Тези щрихи се губят заради пикселизацията – нацистите са замисляли филмите си за голям екран. Пиратските копия на тези филми попаднаха в обръщение и някои от тях се разпространяват в САЩ.
- Дълго сте работил над своя документален филм. Какво е да гледаш филми на нацистката пропаганда месеци наред?
- Ужасно е. Песните и особено маршовете непрестанно звучат в главата. Искаш или не, от време на време се улавяш, че започваш да си подсвиркваш мелодията на песента от „Младият хитлеровец Квекс”. Но в същото време имаш възможност отблизо да се запознаеш с „репресирана” глава от немската история: може много да се научи за немското общество и да се разбере защо е станало жертва на идеологията. Някои от филмите са наистина добре заснети. Понякога пропагандното внушение е вплетено грубо в самата сюжетна канава, понякога – много тънко и майсторски, заради което е доста сложно да се дистанцираш напълно от тези идеи.
- Как от техническа гледна точка работехте с толкова стари ленти?
- Сканирахме копия на филми от нацисткия период във висока резолюция, а също така на видео и аудио възстановявахме много фрагменти. Огромен принос за това има Ари Берлин. В архивите се пази цяло съкровище от негативи. Някои от поръчаните от нас филми бяха недостъпни технически, тоест, може да се смятат за изгубени. Други съществуват само на лесно запалима лента от нитроцелулоза. (Изобщо трябва да се съхранят десетки хиляди филми, не само тези от епохата на Третия Райх.)
- Какво рискуваме, показвайки тези филми на днешната публика?
- За да се пуснат лицензирани DVD с тези филми, трябва да се получи одобрение от немската агенция FSK. А това теоретично ще означава, че неонацистите могат да наемат кина за прожекции на антисемитски филми. И официалното издаване на DVD с, да кажем, „Евреинът Зюс”, би могло да повлече след себе си юридически искове.
- Тоест, можем да запазим статуквото, само ако ги държим заключени, като се правим, че тези филми не съществуват?
- Новото ръководство на Фонда Фридрих Мурнау, което се занимава със съхраняването и реставрацията на немските класически филми, е отворено, но хората са различни, както и мненията им, по отношение на въпросите, свързани с нацизма. Няма никаква явна причина да се хвърлят пари на данъкоплатците за възстановяване на нацистките пропагандни филми. Но пък, от друга страна, това трябва да се направи, защото в противен случай ще се сблъскаме с елементарното хладно отричане на историята и ще позволим това наследство да потъне в забвение. В крайна сметка, трябва да се пазят както славните заглавия на немското кино, като „Метрополис” и „Нибелунгите”, така и неговата „тъмна страна”. И дори ако не се издадат на DVD, тези филми трябва да се цифровизират, тъй като скоро няма да има кина, където да се показват старите копия.
- Част от филма ви е посветен на нацисткия „Аз обвинявам”, посветен на евтаназията. Защо?
- Това е невероятно интересен, малко известен и покъртителен филм. Качествено направена мелодрама, която разказва за самоубийството, извършено с чужда помощ – тема, която днес е болезнено актуална, съдейки по последните политически дебати. А после разбирате, че филмът е създаден от нацистите като „психологическа поддръжка” - за да бъде оправдано решението да унищожат психически и физически болните хора. Но и днес някои зрители смятат, че би могъл да се направи телевизионен римейк на „Аз обвинявам”. Организирахме му прожекция и поканихме дъщерята на режисьора Йохан Либенайнер. Тя изпадна в шок от филма и от самия факт, че баща й, талантлив режисьор, е решил да служи на Гьобелс по този начин.
- Отношението към вашия филм напомня за отношението към „Моята борба” на Хитлер. Виждате ли паралели между тази книга и „забранените филми”?
- Ситуацията с „Моята борба” ще бъде разрешена съвсем скоро – според немския закон за авторското право, книгата става общодостъпна през 2015 г. Отначало смятаха, че трябва да излезе с въвеждащ текст, за да се предотврати неправомерното й използване, в това бяха вложени много време и пари, а после поискаха въпросът за свободното съществуване на книгата да се разгледа в съда. Всичко това доста прилича на табуто, наложено на нацистките филми. А това, че всяко табу е привлекателно, в кадър обсъждат най-забележителните участници в дискусията – неонацистите, чиито лица са скрити. Те казват, че съратниците им нямат никакъв проблем с доставянето на тези филми и ги използват като учебни пособия за младите неонацисти. Както те твърдят, фактът, че са забранени, само повишава интереса към тях сред младежта.
 
Постскриптум
 
Да се скрие или покаже – тази дилема не е само немска. Шедьовърът на американското кино „Раждането на нацията” на Грифит, създаден през 1915 г., се сблъсква със същия проблем в разпространението, тъй като там откровено се декларира превъзходството на бялата раса. Но днес той служи за урок как се създават историческите фалшификации и как работи манипулацията на емоциите. Излязъл на екран в периода на осъждането на линча, филмът не само прославя Ку-клукс-клан, но и служи за вербуване на нови членове в организацията. Опитите да бъде забранен се появяват още преди да излезе на екран. И въпреки това, досега се смята, че по-добре да се гледа и обсъжда, отколкото да се репресира и забрави. Заедно с „Триумф на волята”, този филм демонстрира авторитарните тенденции в киното, способността му да съблазнява зрителя, предизвиквайки го към дяволски постъпки.
(Филмът може да се купи на сайта на дистрибуторите zeitgeistfilms.com.)
 
---
 
А това е най-важното, което исках да кажа, но не успях да го формулирам в монолитен текст.
 
... Все си мисля, че киното на Германия заслужава специално внимание дори затова, че е трудно да се намери отговор на наивния въпрос какво е в началото: киното ли е изпреварило фашизма или фашизмът е родил такова кино, което трябва да приеме смъртта заедно с вожда.
Преди сто години Германия започва Първата световна война. На 1 август 1914 обявява война на Русия, на 3 август – на Франция, на 4 август – на Британската империя. Немските войски воюват на Западния, Източния, Италианския и Балканския фронт. Колониалните войски на Германия водят боеве в Африка. Новичкият германски флот тъне в Северно и Балтийско море, в Атлантическия, Тихия и Индийския океан. А после всичко свършва и, според Версайския договор, Германия е призната за виновна за Първата световна война. Тя изгубва всички колонии и голяма част от собствената си територия. Освен това, трябва да плати репарации на победителите. Това е през 1919 г.
По това време, през пролетта на 1913 г., млад човек с фамилията Шикългрубер, 24-годишен, се премества от австро-унгарската Виена в баварския Мюнхен, отсяда на квартира при шивача Йозеф Поп и се захваща с рисуване. Когато започва Първата световна война, той подава заявление до краля на Бавария Людвиг ІІІ, получава разрешение да служи в Баварската армия, зачислен е в пехотния доброволчески полк и на 8 октомври 1914 се заклева във вярност на краля на Бавария Людвиг ІІІ и на император Франц Йозеф. Изпратен е на Западния фронт, участва в боеве и на 1 ноември 1914 получава звание ефрейтор. Подробности за подвизите му пропускам, тъй като съм наясно как се пишат биографиите на лидерите. На бойната линия преминава половин Европа, ранен е, лежи в лазарет, удостоен е с награди. На 15 октомври 1918 е отровен с газ в боя при Ла Монтен. Очите му са увредени до степен, че временно ослепява. Лежи в баварска полева болница, а после – в психиатричното отделение на пруския тилов лазарет. Там научава за капитулацията на Германия и свалянето на кайзера и е дълбоко потресен.
По същото това време режисьорът Роберт Вине работи над странен филм с група хора, постоянно променяйки сюжета. Искат да поверят постановката на яркия режисьор Фриц Ланг, но нещо го отвлича и нарисуваният покадрово снимачен план се оказва при Вине. Той бързо заснема филма в павилион и през февруари 1920 г. се състоява премиерата на филма, който вече сто години не слиза от първата десетка на световните шедьоври. Озаглавили го „Кабинетът на доктор Калигари”. В объркания му сюжет има три персони: тайнствен доктор, пациент-сомнамбул и безименен труп. И за място на действието е избрана психиатрична клиника като най-подходящ терен за разгадаване на тайната на този триъгълник. Разказвачът, който се опитва да проумее как двойката Доктор-Пациент извършва престъпления, на финала се оказва с усмирителна риза в същата тази лудница.
А тандемът прави само едно нещо: Докторът дава указания и Пациентът убива, без да се събужда. Критиците от онова време са склонни да смятат, че сценарият е замислен от авторите като метафора на безумието на властта, която вкарва „спящия” народ в беда. Имат предвид Първата световна война. До Втората световна война има още време, но след нея неочаквано се ражда друг прочит: открива се, че сомнамбулът, извършващ убийство не по своя воля, а по внушение на лидера, се освобождава от отговорност. Тоест, всеки, изпълняващ заповед, е невиновен. И в Нюрнберг съдят и убиват „докторите”, а непосредствените изпълнители на убийствата на милиони хора получават статус на невинни жертви. Но все пак, те са убивали. Макар и не по своя воля.
Именно от тази позиция е оправдан режисьорът Харлан и с тази мярка подхожда съдът към убийците от най-висока класа - кинематографистите на Хитлер.
Така „Кабинетът на доктор Калигари” неочаквано се оказва безсмъртен в качеството си на метафора на социално явление. Но статус на шедьовър той получава извън социално-историческия контекст, тъй като става манифестът на немския експресионизъм. Желанието на сценаристите Карл Майер и Ханс Яновиц да разкрият и осмеят безумието на авторитарната власт органично предполага психиатричната клиника като терена, на който се прави обобщение на това управление. Продуцентът Ерих Помер поверява оформянето на лудницата на трима художници: Херман Варм, Валтер Райман и Валтер Рориг. Снимат в павилиони и рисуват каквото си искат – причудливи декори откъсват филма от реалността. А иреалността на обстановката е обоснована, когато става ясно, че разказвачът е също пациент. Филмът се превръща във видение на луд, заключен в затворено пространство, което напомня кошмар, тъй като е създадено във въображението на обезумял човек. Изобразителното решение подчертава, че цялата история е нищо повече от бълнуване, халюцинация на разказвача. И сомнамбулът на име Цезар обитава два ипостаса: на убиец и на жертва, тъй като не убива по собствена воля. Но след като лудият разказва за него, Цезар се оказва и болен. Тоест – още веднъж жертва.
Още нещо съвършено ново измислят художниците – рисуват сенките на пода. Огромни, нелепи, несъразмерни. И по никакъв начин несвързани с източника на светлина. Това би могло да подлуди внимателния зрител. И ще ви подлуди, ако загледате „Кабинетът на доктор Калигари”. И ето какво е любопитно... Спомнете си как Карл Юнг след войната се опитва да осъзнае и обясни какво е станало с помраченото съзнание в Германия. И извежда формулата, че Хитлер се е превърнал в колективната сянка на страната...
„Фигурата на Сянката персонифицира всичко, което субектът не признава, и въпреки това – пряко или косвено – отново и отново изниква в съзнанието му, например, вредните черти на характера му или прочее неприемливи тенденции”. К. С. Юнг
Тук бих искала да напомня едно обстоятелство: дори да ви прилошава от авангардно изкуство, постарайте се да преодолеете отвращението и допуснете, че може би художникът слуша и вижда нещо, скрито от вас...
Александра Свиридова, Ню Йорк
„Мы здесь”, бр. 509, 24 септември 2015 г.
Превод от руски Геновева Димитрова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”