Ходене по буквите
Йон Калман Стефансон. „Между рая и ада”. Превод от исландски Стефан Паунов. Поредица „Отвъд”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2015, цена 14 лв.
Йон Калман Стефансон (1963, Рейкявик) четири пъти е номиниран за извънредно престижната Литературна награда на Северния съвет, а вече притежава Исландската литературна награда за романа си „Лятна светлина и след нея пада нощ” и шведската „Пер Улов Енквист” именно за „Между рая и ада”. В тази, първа от романова трилогия, книга има мрак и мраз, самота и сдържаност, океан и поезия. Общо взето, стоим вкочанени пред непроницаемата им сплав. Истинска ледена стена. Но зад стената блуждае огънчето на човешката уязвимост. Уязвимостта, която сближава смъртта и живота – и която те мотивира в крайна сметка да предпочетеш живота. Да предпочетеш кълбото на живите, пъстри човешки характери, макар в самото начало на пътя да си изгубил и семейството, и своя приятел, закрилник и сродник по избор – Бард. Но още е рано за Бард... Тази книга е за възмъжаването на едно момче, което търпи загуба сред загуба сред възможно най-суровия пейзаж – там, в някогашна Исландия, където човешката популация е едва ли не невъзможна. И земя, където границите на човешкото са странни, нежни и трошливи, несъвършени, но топли. Тази книга е за дълга да оцелееш. Особено когато твоите собствени мъртви непрестанно те привикват оттатък, при себе си. Колкото и да е роман, в сърцето ми този текст е по-скоро епическа поема (все пак, Йон Калман Стефансон има и три стихосбирки зад гърба си). Поема, която неведнъж открито цитира „Изгубеният рай” на Милтън, но знае твърде много за „Ад” на Данте и за онези, които още приживе са в ада, защото са нито топли, нито студени хора. Може би тъкмо литературата ни прави уязвими. И ни свързва чрез уязвимостта ни. Бард загива в океана, защото, унесен в стиховете на Милтън, забравя, преди да излезе за риба, непромокаемата си дреха на брега и, подгизнал, замръзва, загива, загубва рая. Колкото и да удря сам себе си, за да се стопли. Момчето, в което, струва ми се, авторът е вложил себе си, тръгва към Мястото, едно алегорично Място, за да върне Милтъновото томче на слепия капитан, от когото Бард го е заел. А следващата му задача е просто да умре. Но не умира. И дори си намира дом. То, като загиналия приятел, повече се нуждае от книгите, отколкото от риболова и десетките удавници, които го привикват към дъното. Книгите, които облагородяват самотата. Книгите, заради които си струва да останеш на място, където едва се оцелява. И книгите, които ти дават това, което не ти дават хората - ала най-добре те свързват именно с хората. Не книгите, а „спасителните отреди на думите”.
„Между рая и ада” е потискащ и ентусиазиращ текст. Дива северна поезия. Ние не знаем кога точно се случва тя – може би по времето на Дикенс, сочат податки. А може би винаги? Но ако тук, по нашите места, звучи банално репликата на Йон Калман Стефансон „Трябва да се грижим за добрите хора, които дават смисъл на живота ни”, то между океана и сушата на Исландия тя звучи величествено.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
