Ходене по буквите
Раймонд Детрез. „Не търсят гърци, а ромеи да бъдат”. Православната културна общност в Османската империя. XV-XIX век. Издателство „Кралица Маб”, С., 2015, цена 16 лв.
На една писателска маса Дмитер, колега от Минск, ме посочваше с пръст: „А сега нека българинът да каже!”. „Ама, Митя, аз първо съм баща, после поет, после съпруг, после мъж, после българин…” И радетелят за днешното белоруско могъщество слушаше изумен тази поредица в изграждането на самоличността ми, докато представителите на по-„стари” нации се подсмихваха с разбиране. Благодарение на монографията на проф. Детрез си дадох сметка, че в навечерието на българското национално възраждане е имало немалко предпоставки днес Митя да обяви: „А сега нека ромеецът да каже!”. Немалко, но не и достатъчно предпоставки. Историята се е развила другояче. Всъщност, В преднационалната ера православните жители на Балканския полуостров се идентифицират като „християни”. Когато използват думите „гърци” и „ромеи”, те разбират християни. Това не значи, че те са гърци или смятат себе си за гърци в етнически смисъл. Ученият доказва, че гръцкият език е общият език за православните християни в Османската империя, макар не всички, особено по селата, да го владеят. Следствие от това е ценното му настояване литературите на балканските православни народи да бъдат изследвани като една цялостна, по същество православна литература, като „високата” литература на книжовен гръцки не е етнически/национално гръцка литература, а „ниската” литература е на говоримите от по-необразованите представители на паството езици – справка, дамаскините. Това, че ромейската общност не се превръща в гражданска нация, а се разпада на множество етнически нации, не я прави непълноценна. Вече в по-частен порядък, не мога да не отбележа извънредно интересните страници, посветени на пловдивските гудили – погърчените българи, които могат да бъдат представени и така (от Димитриос К. Возаглис): „човек, който външно изглежда като образован и благороден, но, когато малко го разчоплиш, появява се селянин и вулгарна личност”. Още по-любопитни са страниците за пловдивския гръцки, сравнен с брюкселския френски… (Но тук ще се върна към началото – и ще разчопля в себе си защо в отговор на националната си квалификация от Митя не съм изброил и „православен”. И какво би казал Мишел Уелбек за това? На какво ли отварям врати?)
Иглика Дионисиева. Déjà vu hug. Издателство „Scalino”, С., 2015, цена 10 лв.
Често се опитвам да разбера на какво се дължи малословността в поезията, която харесвам - и тази стихосбирка ми подсказа пореден отговор. Пълноценността на любовното преживяване, съвпадението между обичащ човек и обичан човек. Тогава поетът остава в мига и не му се налага да го дописва. А тук специално има стаеност без тайна, притихване чрез стих. Текстовете са деликатни емоционални винетки, нежно съчетание на такт и непринуденост. Иглика поднася на читателя хубавите плодове на битието, макар до тях да е имало гнили. Не преувеличава мястото на поезията, но го отстоява твърдо.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
