Забавно, зловещо, хладно
Йордан Д. Радичков. „Малка човешка мелодия”. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2015
На една скорошна лекция по физика чух, че преди няколко десетилетия вселената била почти обяснена. Всичко било разбрано, имало само някакви неясни четири процента, които никого не тревожели. Само дето, като разчовъркали тия четири процента, оттам изскочили такива чудесии, че в момента повече от половината вселена ни е тъмна Индия.
Тази опака тенденция на научно развитие е особено характерна и за хуманитаристиката, която, за разлика от физиката, дори не може да се похвали с константи, таблици и теореми. Въпреки постиженията на социолози, психолози и статистици, човекът остава най-неточната наука. И докато физиците предполагаемо имат още някой и друг век работа, преди да преобърнат статуквото и да уточнят всички неточности, то картографите на човешката душа са отдадени на безкрайно дело, на нови и нови бели петна, на ордите от демони, които човешката фабрика произвежда денонощно. Защото в даден момент човекът може би спира да се учудва на света, но така и не спира да учудва себе си.
Тези учудвания, изключения и неточности са тъканта - ако не на литературата изобщо, то поне на разказите в "Малка човешка мелодия". Разказвачите в дебюта на Йордан Д. Радичков изживяват нестабилна реалност, в която изчезват лица и крайници, тайнствени ръце се пресягат и ограбват частици живот, куфари с човешко щастие се разменят за шепа сол, хора скачат невъзмутимо от балкони, други невъзмутимо ги оставят да гният, а накрая човекът неизменно остава неразбрал, още по-неразбрал — четирите неясни процента са се превърнали в шейсет. “Казваше ми нещо луната, но заедно с това и ме заслепяваше, и правеше така, че да не разбера докрай нейните тайни послания.”
Често докато обърканият, но изтръпнал и блеещ разказвач се занимава с посланията на случващото се, то бавно и неизменно го влачи към асимилация със собствените му демони, към ад. Ад, където всичко се случва и затова нищо няма смисъл; където човекът се забавлява, щура, оцелява, докато ври в казана на непонятното и всевъзможното. И този ад не е някъде долу или отвъд, а тук и сега, само дето обикновено остава незабележим, защото цялата работа с ада е, че човек свиква с него, свиква твърде лесно и започва да го бърка с живот.
Потентността на ада е находчиво вплетена в структурата на книгата и чат-пат той пропълзява в познатата реалност, като показва, че фикцията не държи екслузивни права над абсурда. Инерцията на ужаса от повечето фантастични разкази кара странното, страшното, невероятното да изплува и в няколкото реалистични разказа, които въобразяват злободневието на „Възродителния” процес, несъстоялия се разстрел на Достоевски, заравянето на Гео Милев…
Ако изобщо са ни нужни някакви сравнения (най-малкото, за да ги отклоним от посоката към дядото на автора), историите от “Малка човешка мелодия” споделят някои характеристики и функции с фантастичните гротески на Светослав Минков, които коментират реалното чрез невероятното. И при двамата абсурдът прониква отвъд видимото и измерваемото, нереалните ситуации материализират реални чувства, обрисуват абстракциите в основите на човешката душа — страхове, болести, комплекси, недъзи, почуди, колебания. Все пак, в писането на Йордан Д. Радичков лично аз усетих доста по-ефектен баланс между забавно, зловещо и хладно.
В книга и в човек винаги има повече от разбраното. А неразбраното е “оная по-богата храна”, която “през целия си живот човек е обречен да търси. Търсенето може би често е изморително, на места обезнадеждаващо, но вярвам, че без това търсене ние не бихме се отличавали с нищо от животинското царство и бихме послужили за храна на някой по-хищен от нас.” В някакъв неутрален смисъл, неизчислимото е и най-демоничното, и най-човешкото. И Радичков го търси не за да го обясни, а защото му е насъщно. “Може би съм търсил нещо, което да не мога да обясня. Защото съм имал нужда от нещо, което да е необяснимо за моя живот.” Демоните няма да изчезнат, но, макар и с риск да се превърнем в тях, можем поне да ги опознаем. Да ги глътнем като хомеопатия срещу самите тях. Иначе пак е ад.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
