Да бягаш, разказвайки
Давид Гросман. „Червената нишка“ (David Grossman, To the End of the Land, 2008). Превела от английски Галина Величкова. ИК „Алтера“, 2015. Цена 26 лв.
Че това е огромен роман, си личи веднага: 700 страници в българското издание. Но много по-важна е неговата литературна огромност: трагическата сила, прецизната психология, но и обществената ангажираност; респектиращото писателско умение, зад което пък прозира почти засрамващ хуманизъм. Дори човек да не следи внимателно съдбата на Израел – която все пак е една от големите теми на нашето съвремие – опусът на Давид Гросман притежава всички онези качества, с които истински голямата литература разтърсва и променя своите читатели.
Оригиналното заглавие на иврит се превежда като „Една жена бяга от новините“ и съдържа в себе си сюжетната завръзка: Ора, героинята на този роман, в наглед суеверен пристъп напуска дома си и тръгва, без телефон, пеш из страната, защото така не би могло да я достигне евентуалното съобщение за гибелта на сина й Офер – току-що завършил военното си обучение, но постъпил като доброволец за важна операция в окупираните територии. Бащата Илан го няма, за да я придружи в тази странна екскурзия на отричането – след скорошния развод той обикаля света в компанията на първородния си син. Вместо Илан, с Ора тръгва Аврам – техният някогашен безкрайно близък приятел, завинаги травмиран от изтезанията, които е претърпял като пленник през войната от 1973. Не след дълго става ясно, че именно Аврам е биологическият баща на Офер; и постепенно пред читателя се оформя смайващ любовен триъгълник, изпълнен с напрежения и провали, но също така с взаимност, грижа и страст. Но както ние получаваме на порции информацията за това сложно минало на героите, така и Аврам поема „на час по лъжичка“ разказа на Ора за техния син. Защото, физически и психически съсипан от претърпения тормоз, две десетилетия е живял напълно затворен живот, отказвайки да чуе каквото и да било за детето си, без дори да го види на снимка.
Така, в резюме, сюжетът на „Червената нишка“ звучи сложно; но Гросман ни води през този свят на трудни човешки отношения с вещина, която скоро ни кара да обръщаме страниците една след друга. В същото време романът умее и да забави темпото, да вдъхне усещане за природата, сред която крачат двамата странни бегълци. И дори въздейства не толкова с мащаба и повествованието си, а с един особен лиризъм в подхода към сцената и детайла. Той личи особено силно в моментите на отклонение, които пробягват през съзнанието на Ора. Например, в спомена за деня след очната операция на полуслепия й баща, в който той – воден от внука си – преоткрива цветовете и формите, а майка й се скрива в килера и по логиката на стихотворението читателят сам отгатва защо, и именно с този детайл разцъфва смисловото богатство на краткия епизод.
А Ора продължава да крачи и да разказва с упорството на Шехеразада – сякаш, докато говори на спътника си, техният син ще остане невредим, защитен от магическата сила на разказването. Изумителна е способността на Гросман да пише по такъв начин за майчинските чувства и изобщо да изгради такъв убийствено ярък женски образ. Но в неистовото усилие на Ора неминуемо пари и собствената семейна трагедия на писателя – през 2006, когато първоначалният вариант на романа е почти завършен, в последните часове на войната с Ливан загива синът му Ури. Него разказването не е могло да спаси.
Бих могъл да кажа още много за самата книга, но се чувствам длъжен да се спра и на българския превод – разбираемо направен през английски. Той демонстрира чисто езикова компетентност и понякога впечатляваща лексикална точност, дори ловкост. Но от самото начало стъписва с липсата на респект към едрите стилови особености и тяхното значение в литературната творба. Да започнем от това, че в английския текст пряката реч най-често не е графично маркирана; в българското издание обаче навсякъде стърчат тирета, а дори вътрешните монолози са прилежно снабдени с кавички. Изравнена е и друга „подробност“ – характерните и умели промени в ритъма на фразата. Изреченията на „английския“ Гросман са ту къси и ударни, ту дълги и зареяни. Но ето че в превода изречения от цял абзац масово са разбити в по три и по четири, дори ако това изисква оформянето на безглаголно изречение или даже руши логическата връзка; така че, всичко зазвучава еднакво и монотонно. Най-сетне, повествованието на Гросман сменя и глаголните времена, употребявайки по-често сегашно време, което отчетливо усилва кинематографското усещане. Българският превод обаче си кара навсякъде в минало свършено! Не знам чия е отговорността за тези промени – дали на Галина Величкова (преводач) или на Анна Балева (редактор и коректор). Но това е съзнателно „изглаждане с ютията“ в мащаб, който би трябвало да е немислим – особено когато става дума за автор от ранга на Давид Гросман и за роман, който заслужава огромно уважение.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
