Преходът: преосмисляне на очевидностите
- Помните би къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Да, в „Яйцето“. Някой ми каза, че Живков е свален; кой - не помня, и аз някъде по обяд моментално разпространих новината. И в кафенето на „Яйцето“ пихме и си говорихмe - не вярвахме. А после вечерта с разни приятели – кои бяха, от „Синтез“ вероятно ще да са били, т.е. с Иван Кръстев, Владислав Тодоров, Ивайло Дичев - бяхме в „Яйцето“. Не помня всички. Но на съседната маса бяха Желю Желев, Николай Генчев и т.н. И тогава разбрахме, че нещата са съвсем сериозни.
- И какво си помислихте? Имате ли спомен?
- Беше смесица между радост и недоверие, и страхливо очакване, че нещо ще се случи. Тъй като знаехме какво става в ГДР, в Полша, в Чехия – очакваше се нещо такова. Но имаше и характерният български песимизъм: „Абе тука нищо няма да стане“, тези характерни апокалиптични, самооплаквателни нагласи, които в тази малка култура, по една или друга причина, ги има. И сега ги има.
- А няколко месеца преди това – когато вече нещо кипеше – имахте ли усещане, че наближава краят на една епоха и идва друга?
- Не. Аз смятах, че нашата културна „съпротива“ (има хора, които й отричат правото да носи името „съпротива“) ще продължи. И че ние трябва да се окопаем и опазим някакъв микро оазис, в който да извоюваме „степени на свобода“, както гласеше романът на Сашо Андреев. Но аз нямах голяма визия за това, че ще се промени светът тотално, не си представях това, което се случи. Моето поколение не беше преживявало голяма социална промяна. Баща ми казваше: „Ще видиш как комунистите ще изчезнат от власт“. А аз му се смеех: „Глупости говориш. Това не става така, както ти си мислиш“. А човекът беше преживял големи промени. Беше хванал малко от Първата световна война, преживял Втората световна война, видял радикални трансформации, за които ние нямаме мащаб.
И си мислех, че ще има някакъв вид разхлабване, поредно разведряване... Но че БКП ще падне от власт, че ще промени конституцията, че ще се промени икономическият строй – това не го очаквах.
- Затова ли заминахте в чужбина тогава?
- Чувствах се неподготвен в академично отношение. Имах големи претенции, а не си бях прочел книгите, които исках да прочета. И ми се искаше, като имам претенции, да знам на какво стъпвам. И трябваше да избирам между обществено поприще тук, в страната, или чужбина. И тогава точно излезе една моя специализация, за която бях кандидатствал преди повече от 6 години. Пишех дисертация за Фурнаджиев и имажинизма и по тази причина бях кандидатствал да изследвам в Англия английския имажинизъм. Още тогава беше ясно, че английският имажинизъм няма нищо общо с имажинизма – обаче аз исках да използвам случая и да чета в чужди библиотеки.
- Първо във Великобритания, после в Германия.
- За шест месеца във Великобритания не успях да постигна това, което исках да направя. Освен това, имах семейство, имах малко дете, нямах жилище и трябваше да събирам пари да направя нещо. Комбинацията от тези мотиви ме накара да избера университетската работа в Германия, като много страдах и се чудех през цялото време дали съм постъпил правилно. Всички бяха убедени, че няма да се върна. Още живеехме с нагласата, че преминаването на бившата вече Желязна завеса е окончателно. С Владислав Тодоров тогава водихме много разговори на тази тема, той казваше: „Кьосев, ти сега какво ми говориш, като е ясно, че няма да се върнеш?“. А аз се върнах.
- Тогава нямаше сегашните технологии – как оттам следяхте нещата, които се случват тук?
- Моят брат, Бог да го прости, беше адски активен човек по това време. Пращаше ми гигантски връзки с вестници, повечето подчертани от него по характерен начин; и аз ги четях малко, след като нещата се бяха случили... Пращах дописки. Например, написах една дописка срещу Андрей Райчев, който беше обявил, че ще бъде обективен социолог. И аз написах във в. „Демокрация“, че познавам Андрей Райчев и той няма да бъде обективен социолог. Не си говорихме три години след това.
- На донос прилича това...
- Може и така да се каже. А той като каза, че ще бъде обективен социолог - това какво е? Лъжа?... Така или иначе, от дистанция се виждаше особено ясно агресията и увълчването. Това бяха и годините, в които контрастът между Лукановата зима и обществото на благоденствието в Германия беше особено силен. И вероятно тази материална задоволеност, чистота, спокойствие, подреденост на немския свят подвежда човека и аз с учудване гледах склонността към най-разнообразни ексцесии в България. Включително на близки приятели, които полудяваха в една или в друга посока. Като идвах в България, имах дълги разговори с мои най-близки хора, приятели от ученическите години още. Те бяха в перманентен яростен ексцес, а аз се опитвах да ги успокоя, да ги цивилизовам, доколкото мога. Тогава имах идеята, че хора като мен, с претенции за някакво знание в тази област, трябва да се занимават с разясняване на принципите на демокрацията. И упражнявах това на маса. Хората обаче не желаеха да слушат такива неща – моите знания им изглеждаха много книжни и кабинетни.
- А като се прибрахте окончателно, какво заварихте?
- Аз четири години бях в Гьотинген, на един семинар по славянски филологии, място, което беше в академично отношение крайно скучно. Но наоколо имаше много интересни неща. И най-интересното нещо беше Гьотингенската библиотека, в която имаше три милиона тома. Не съм ги изчел всичките, но почетох доста сериозно. И това ми е конститутивно. А си идвах периодично и във ваканциите заварвах различни фази от драмата българска. Падаше правителството на Филип Димитров примерно; преди това имаше Луканова зима, която и до ден-днешен мисля, че не е разследвана истински и не е установена истината за нея. Защото София и големите градове бяха вкарани в икономическа блокада, която аз няма никога да простя - бебето ми беше на 6 месеца тогава. За това трябва да има виновни и те трябва да си понесат вината.
- Луканов може би си я понесе.
- Имаме различни представи за възстановяване на справедливостта. Това, че е бил убит по някакви неясни криминални причини, не възстановява справедливостта.
- А кое възстановява справедливостта?
- Справедливо наказание и разобличаване.
- Всъщност, какво движеше процесите тогава? Може би някакъв зародиш на задкулисие?
- Аз тогава не мислех за задкулисието. По това време се бях превърнал в теоретик на паресията – един характерен античен жанр, който се състои в свободно, рисково казване на истината. Бях прочел разни неща на тази тема и много се бях запалил. Важността на директното казване на истината беше във връзка с едно наше убеждение, което идваше от Бодрияр, прочетен по наш начин. През тази гледна точка твърдяхме, че социализмът всъщност е семиотическо явление - състои се от идеология, която прониква навсякъде и подменя специфичните логики и езици на отделните сфери на живота. Бяхме чели Хавел вече и вярвахме, че този тоталитарен език е износен и автоматизиран – достатъчно е да се взриви неговия семиотически ред и комунизмът ще падне като къщичка от карти, така казваше Хавел. Т.е., бидейки поредица от идеологически симулакруми, той ще се самоанихилира. И в този смисъл, публичността и казването на истината в публичното пространство изглеждаха тогава радикален жест, защото те разрушават основата на комунистическата власт, нейната идеологическа легитимация. Тогава нямах никаква идея, че има разнообразни други игри под повърхността на публичността и нейните дискурси, които могат да определят нещата, без да се нуждаят от идеология, а по линията на интереси, мрежи и т.н.. Не вярвах, че има план „Клин“, поддържах мнението, че с разпадането на идеологията и официалните тоталитарни институции всички структури ще се разпаднат, защото ще загубят основание за съществуване.
- Когато се каже истината...
- Да. Имах спорове с мои приятели, които говореха за ченгетата. Казвах им: „Стига с тия ченгета. Мислете за Шесто управление като за реална институционална структура, то има началници, има подчинени, има йерархия, има комуникационни канали, има заплати, има ритъм на живот, има чинопочитание и чиноподчинение, и т.н. В момента, в който всичко това бъде отменено, тези хора остават без работа, разпада се комуникационната им структура, разпада се йерархията и престава да съществува Шесто управление“. Логично звучи, нали? Както се казва, бедна ми е била фантазията какво може да се случи; нямах никаква представа как могат да се самоорганизират тези хора през неофициалните си мрежи в нови властови структури, какъв спортно-борчески и мутренски ресурс могат да мобилизират. Та ние бяхме литератори, философи и не се занимавахме с властта, със силовите структури и други такива неща.
- А в Гюлечица не се ли занимавахте с властта?
- Там се карахме. Имаше три групи. Едната беше на медиевистите, другата беше на постмодернистите и третата беше на неомарксистите. Неомарксистите бяха теоретици на властта: Деян Деянов, Андрей Райчев, Андрей Бунджулов (той не идваше в Гюлечица), Мая Грекова, Кольо Коев и още други.
- Вие ли бяхте постмодернистите?
- Не, думата постмодернизъм и тогава се употребяваше иронично. Ние бяхме някакви свободни електрони, имам предвид „Синтез“. „Синтез“ беше излъчил свои представители на Гюлечица.
- А защо се разпадна „Синтез“ след 1989-а?
- Издадохме цяла книжка на сп. „Пирон“, посветена на това, на академичния underground. Там има 20 интервюта с различни хора от онова време, включително и от „Синтез“; всеки има различна версия. „Синтез“ нямаше доктрина и нямаше интелектуална дисциплина. Той се базираше на интелектуални свободи и игри, а те не могат да удържат хората. И когато напрежението на тоталитаризма изчезна, това доведе до естествена експлозия и „разлетяване” на хората по различни части на вселената. В рамките на онзи дисциплинарен режим имаше оазиси, мехури, в които ние живеехме и се опитвахме да си извоюваме микро свободи в тях. Но, интересно, някои не се разпаднаха. Например, Марксовият семинар има сложни трансформации и продължава да съществува и до ден-днешен под различни имена. Те са съвременни философи в сферата на критическата теория, която се е развила по много интересен път.
- Този семиотичен ред, за който говорите, че се разрушава с казването на истината...
- Аз го говорех тогава. Сега мисля различни работи.
- Сега съществува ли подобен семиотичен ред?
- Не, сега съществува хаос от гласове и пренасищане на комуникативното и публично пространство с толкова много стимули, че няма срещу какво да реагираш.
- Все пак, достатъчно официализираното, преобладаващото мислене в Европа – за демокрацията, за личността, за уникалността на човека и т.н. – това не е ли някакъв символичен ред, който бива заплашен от истината?
- Първо, не е никак ясно дали истината не е на негова страна - на страната на реда, закона, демокрацията, либерализма и т.н. Да се твърди, че сега има тотална идеология, не е разумно, това означава да се смесват крайно различни неща. Комунистическата идеология беше машина. Тя не просто беше идеология, т.е. система от идеи – а нещо, което се възпроизвеждаше по всички възможни канали и се контролираше изключително строго. И проникваше във всички възможни сфери на живота – от детството до ядрената физика. Днес, в състоянието на демокрацията, има базови рамкови ценности, неутрални и регулаторни по своя характер, които позволяват различни доктрини и идеи да се сблъскват една с друга. Включително и такива, които са нетолерантни, враждебни на демокрацията... Т.е., съществува плурализъм в истинския смисъл на думата.
- Демокрацията до либерализма ли я свеждате?
- Аз поддържам една теза, която много хора поддържат – че между политическия либерализъм, когато той възниква в края на XVIII век и се утвърждава през XIX век – и неговите пазарни трансформации след Втората световна война, наречени неолиберализъм, има разрив. Деформират се базови либерални идеи и ценности. По парадоксален начин сякаш се тръгва от същото – от свободата, от свободата на пазара - но се стига до съвсем други неща. Във всеки случай, неолиберализмът е доктрина, която по принцип отрича самото политическо като цяло. След като пазарът е такъв мощен и единствен регулатор, то няма нужда от други регулатори. И в този смисъл, старата теза – колкото се може по-малко държава – сега е стигнала до някакви крайности, в които всичко онова, което засяга хората като граждани и политически същества, е сведено до категории на пазара; метафорите и понятията на пазара започват да нормират и обясняват сфери, за които не са пригодени… да кажем, за политиката започва да се говори като за мениджмънт на кризи. Което постепенно подменя логиката на политическото с чужда логика. Това аз естествено не бих могъл да харесвам.
Основните понятия на неолиберализма са „оптимизация” и „контрол”. Контрол на оптимизацията. Тъй като оптимизацията означава използване на всички ресурси (предполага се, в полза на обществото), машината, която работи, трябва да работи на абсолютно максимални обороти, с пределна скорост и КПД. И тези максимални обороти, които са и ефект на конкуренция, се ускоряват по експоненциален начин със скорост, която не се знае къде и кога може да спре. За конкретния човек става страшничко - ако не си се оптимизирал, ако не употребяваш ресурсите по правилен и отговорен начин, ако не гарантираш, че те ще имат максимална възвръщаемост и печалба – тогава не ги употребяваш правилно и, съответно, системата те отсвирва. В резултат на този начин на мислене, хората са изстисквани докрай, работят на предела на биологическите си и социални сили, а от всички сфери, в които логиката на пазара не би могла да действа, са изтеглени средства. И тези сфери са системно подкопавани.
- Има ли, според вас, през тези години някаква точка, някакво събитие, което е белязало съдбовно целия период, точка на големия взрив, ако искате?
- Ще почна по-отдалече. И ще кажа, че за мен тези 25 години могат да бъдат разказани като години, в които смяната на перспективата – която са ми налагали нови събития, български и небългарски – ме е карала да преосмислям неща, които са ми изглеждали абсолютни очевидности. Т.е. минавал съм, изживял съм вътрешни, собствени революции, при които съм се разделял непрекъснато с илюзии и може би съм попадал в нови илюзии. Така че неща, които са ми изглеждали несъмнени ценности, са започнали да ми изглеждат съмнителни ценности и дори съм си позволявал да ги критикувам в един момент. За мен самия промените – а те бяха драстични, неколкократните промени, български и световни – налагаха непрекъсната смяна на перспективата на познание и раздяла със стари митове. И това е една страхотна лична драма, която всеки от нас, от поколенията на прехода, вероятно е изживял. Така че, тези вътрешни преобръщания (в психологията ги наричат смяна на гещалта, смяна на цялостната структура на картината) са били няколко вероятно. Те променят и гледната точка към онова, което е централното събитие. Все пак, връщайки се назад, мога да кажа, че централното събитие е самата 1989 г. и падането на Берлинската стена. За нашето поколение това е основополагащо събитие на живота, тази промяна.
Днес, връщайки се назад, мога да опиша как съм се разделял с разни илюзии, които са ми изглеждали очевидни истини. На първо място, като бях в 10-и – 11-и клас, спорех с разни приятели, като ги убеждавах, че със сигурност има големи дефекти социалистическият строй, но марксизмът все пак е единствената философия и няма друга, която да обясни съвременния свят... Разказах вече за следващите илюзии, че всичко е стабилно и вечно, или за илюзията за социализма като семиотическо явление. После трябваше да се разделим с утопията, че Западът е един сияен и особено съвършен, идеален свят, около който витае радост, ведрост и щастие. Всъщност ние, нашата изолация и клаустрофобия го бяха натоварили с подобни утопически енергии. Разбира се, че в материално отношение, в законово отношение и пр., аз продължавам да твърдя, че т.нар. Запад е много по-съвършен от бившия социалистически свят. Не говоря за това, а за копнежния коефициент, който ние бяхме прибавили. Но като отидох там, като попаднах в конкретни човешки контексти и отношения, веднага утопическата аура започна да ми помръква. По-късно се появи българският виц, че всичко, което казваше социализмът за себе си, беше лъжа; всичко, което казваше за капитализма, се оказа истина. Дали всичко е истина, е друг въпрос, но се научихме постепенно да гледаме на този свят с много по-трезви очи.
- И за колко време постигнахте тази трезвост?
- Стана бавно, в течение на 5-6 години. От живота в малкото германско градче, уредено и красиво, си спомням особеното хигиенно усещане за подреденост и за материално съвършенство; за това, че всеки един детайл е пипнат, измислен; че всичко е направено с търпение, с любов и с дизайнерски вкус. В началото се движехме в тази материална среда по особен начин. Тя ни радваше, докато хората около нас не я забелязваха, тя си беше тяхната всекидневна среда. Това странно усещане постепенно избледня.
Друго подобно „осъзнаване” дойде, когато видях, че „нашите” хора, тези, които поддържаха, според мен, справедливата кауза, могат да бъдат много глупави. Понякога и корумпирани. А понякога и да извършват истински престъпления. Това беше сериозно разочарование. И наблюдавайки българската политика отстрани, се чудех как се случват тези неща. И все повече и повече моето поколение гласуваше за определен тип политическа сила с идеята, как да кажа, че това е морална традиция, „вярност“ към себе си и към вече позабравената кауза...
- Т.е. както отляво, така и отдясно – следва се традицията...
- Тези сравнения са абсолютно фалшиви. Отляво по време на българския преход имаше клиентелизъм и промиване на мозъци - в провинцията и по селата бяха създадени наистина клиентелистки мрежи. Отдясно имаше разцепване между прагматици и идеалисти, които все още поддържаха идейна привързаност, морална традиция тогава. Не е същото. Да, ние гласувахме за СДС с нещо повече от политическа страст. С надежда за цялостна промяна. Аз дори бях написал на едно гадже пародиен стих: „Ти си роза, ти си крем, ти си СДС за мен“. Т.е., по някакъв начин гледахме на това, оказало се временно политическо образувание, като на нещо адски важно. А то се спихна пред очите ни, изчезна. Това беше огромно лично разочарование.
Но още по-интересно беше, че настъпиха преобръщания на гещалта, които могат да бъдат наречени геополитически. Някак си глобални неща, които преди ги взимахме за даденост, се промениха. Когато влизахме в Европейския съюз, имаше български консенсус - всички бяха за това, нямаше никой почти, който да протестира. В рамките на броени години, в резултат на влизането в ЕС, в България възникна национализъм. Появи се и евроскептицизъм, и евроомраза, и стана възможно да се виждат конкретни неща в бюрокрацията на ЕС, които никак не ни харесват. Аз си спомням вица, че всеки съюз, всяка империя се разпада, когато ние се присъединим към нея. Когато влизахме в ЕС, това се говореше на шега. Сега европейската общност е изправена пред много сериозни трудности, има възражения срещу нея, най-разнообразни възражения. И хората са принудени вече да ги познават, да ги мислят, да се съобразяват с тях. Освен това – цялата глобална американизирана външна политика на сигурност, която доведе до войните в залива и до разрушаване на крехкия държавен ред на Арабския полуостров и в Африка – това дори аз, неспециалистът, го видях, смея да кажа, преди да започне втората война в залива. Имам статии и интервюта, тогава направени, в които директно говоря за безумията на Джордж Буш-младши и какво ще произтече от тях в Арабския полуостров и други части на света. Предвидил съм го. Днес обаче това никак не ме радва, защото виждам сега каква е ситуацията в страни като Ирак, като Сирия, като Йемен, да не говорим за Сомалия. Цялата Африка, държавността в Африка е поставена под въпрос. И тези нови геополитически условия променят начина на мислене, обръщат ти гещалта непрекъснато. Не знам кога ще свърши това. Малко съм изморен от тези преобръщания... Но, от друга страна, не вярвам на хора, които преди 25 години са мислили едно и сега мислят пак същото. Те са глупаци, това мисля аз.
- Познавате ли такива?
- О, да. Те предпочитат да бъдат верни на думите и суетата си, а не на сложно променящите се факти.
- А кой, според вас, наложи англосаксонската норма у нас, например в образованието?
- Ако говорим за висшето образование, Болонският процес е опит цялостната европейска политика на висшето образование да бъде приравнена с, да кажем, англосаксонските норми. Т.е. разделението на обучението на три степени – бакалаври, магистри и доктори; мобилността, либералността на студента по отношение на неговия учебен план. Но това не засяга само България, това засяга всички страни в ЕС. Болонският процес с неговите успехи и провали – защото той има и огромни провали – е нещо, което засяга целия Европейски съюз. При всички положения, нашето образование, което е крайно националистическо и затворено, трябва да се отвори, трябва да се свърже със света. Затова са необходими стандарти и политики, и тези стандарти и политики са приети от съответните закони, нормативни документи и стратегии. Тези стратегии обикновено се приемат от Европейския съюз, не от България, а България ги следва. Друг е въпросът какво следва от самите тези стратегии и дали те са позитивни. Понякога хубави идеи, приложени в конкретна среда, раждат своята противоположност. В България, например, в Софийския университет Болонската система е въведена наполовина. Т.е. въведен е принципът на кредитите, който позволява студентът да бъде свободен и да си движи програмата, както той иска; и едновременно с това е запазен принципът на семестрите, които ограничават това. И двата се бият така, но никой не желае да вникне в тази работа.
- А кой от двата е по-ефективен?
- От гледна точка на рейтингите на университетите, в първата двайсетица почти няма немски и френски университети. Много е възможно това да е и донякъде манипулирано, защото те са правени от английски и американски агенции. Но американските и английските университети са безспорно в първите десетки. Напоследък азиатски университети отиват напред. Нито една конкретна система на управление не решава проблемите с традициите на една научна и академична общност. Ако научната и академичната общност е добра, и при лоша система на управление пак ще има сравнително добри резултати. Ако системата е прекрасна, но има слаби професори и слаби преподаватели, тя няма как да проработи. Ако системата е прекрасна, но студентите не учат – впрочем, в България това е един от централните проблеми – тогава трудно системата би родила кой знае какво. Българските студенти, които нямат доверие в българското образование, не инвестират истински усилия в своето образование. Те, ако отидат в западни университети и там им поставят конкретни задачи – ще ги изпълнят, не, ами ще бъдат едни от първите. Но когато тук им поставиш задачи и имаш изисквания – те не ги спазват.
- В момента наблюдаваме цъфтеж на недоверие към всичко – в кой момент се пречупи в обществото отношението към институциите и започна да се трупа това недоверие?
- Предполагам, че в момента, в който обществото загуби надежда. Между надеждата и доверието сигурно има някаква връзка. За обикновения гражданин, който искаше да повярва в нещо, имаше няколко поредни проекта. Единият проект беше СДС, после се появи царят и после се появи Бойко Борисов. Колкото повече се движехме напред във времето, толкова повече митологичността на надеждата нарастваше. Нарастваше ирационалната вяра, че някой човек с особени лидерски, харизматични способности ще може да направи нещо. И в един момент се стигна до някаква граница - точката, в която обикновеният българин загуби надежда; и изпадна в ситуация, в която да казва: „Всинца са маскари“.
- Но ако човек е имал личен проект, свързан със СДС, след това с царя, а след това със следващия герой – това означава, че той е абсолютно чужд на т. нар. либералните ценности; този човек има дълбинно недоверие в себе си.
- Е, да. Едно от големите „превъртания”, за които аз говоря, е това, че трябваше да се убедим, че в България културната традиция не е индивидуалистично-либерална, тя е от друг характер, някакво парадоксално съчетание между недоверчив индивидуализъм и агресивен колективизъм... И в този смисъл, когато елитите се опитват да напасват една либерална култура с нейните ценности на тази антропологическа база, това е трудно и има съпротива отдолу. Тук, в милата ни родина, непрекъснато се извършва онова, което Ерих Фром нарича бягство от свободата. Бягство от индивидуалния избор, отговорността, способността да си вземеш живота в ръцете и да го управляваш. През цялото време се очаква, че това трябва да се направи от някой друг, който е над тебе. И малцина са тези – има и такива, естествено, аз не искам да правя смешни генерализации за цялата българска нация – но малцина са тези, които се опитват да управляват живота си и да имат личен проект, и да постигнат някакви конкретни цели.
Пример: когато бях в Гьотинген, накрая на моя престой университетът ме назначи да бъда в комисия, която даваше сведения на младежи, ученици, които идват и разпитват за университета, защото ще кандидатстват в него. Идваха ученици от 11 и 12 клас, влизаха в семинара по славянски филологии и питаха: какво се учи, колко време се учи, кои предмети са задължителни, кои са избираеми. Какви дипломи се получават, какъв е процентът от завършващите, които си намират работа първата година, втората година, третата година, какви са заплатите, какъв е кариерният път, какви перспективи имат. Т.е. имаха в главата си една схема за бъдещия свой живот. Вероятно в това схематизиране на жизнения проект има нещо от неолиберализма, което на мен не ми е сто процента симпатично, обаче, въпреки всичко, заслужава уважение автономността на този млад човек, който мисли за живота си като зависещ от неговия избор. Аз сега питам моите студенти четвърти курс културолози: „Какво ще правите по-нататък?“. Те казват: „Рано е да се каже“. И очакват нещо да им се случи... Надяват се, че ще има някаква импровизация, ще се появи някаква възможност за кандидатстване в чужбина - ще попътуваме някъде, нещо ще направим, ще се закачим за някой проект. Идеята, че ти си управляваш живота, мечтаеш за нещо, искаш нещо и си отговорен за неговите етапи, я няма, тя е заменена с лозунги за гъвкавост.
- Това базови културни характеристики ли са?
- Не бих казал, че са толкова базови, те се променят. Но за да се променят, сигурно е необходима ситуация, обстоятелства, условия, агенти на промяната, лидери на промяната и други такива неща. Засега в България има деструктивен индивидуализъм плюс натиск на колективните клишета, често националистически и ксенофобски. Те водят до тактика на живот, която е тактика на оцеляването, на микросправянето с микроситуации.
- Често забравяме историята. Когато България става независима, пред нея са задачи, които само държавата, чрез „внос” от Европа, може да изпълни. Тази първоначална роля на държавата формира цялата нация.
- Аз съм се занимавал с тези неща по-подробно. Под рубриката на една метафора, която бях изковал преди време, метафората „самоколонизация“. Тази метафора има разни аспекти. Един от аспектите е, че нито една институция в подобна ситуация не може да стане истинска институция. Защо? Институцията, разбирана психологически, е гигантски социален навик. Тя управлява стереотипни поведения на хората, които се напасват едно към друго и раждат колективно действие - по правила, по рутинни модели, по стандарти и т.н. Тя спестява на хората нуждата всеки път да решават проблеми, да мислят за тези действия, а просто правят това, което трябва, и се получава тази социална машина, институцията. Т.е., институция възниква тогава, когато действията на хората придобият инерция и рутинност. Когато една институция е внесена, тя е модел и образец. Т.е., тя не е рутинност и навик, а е норма, често пъти нормативно насилие. Тогава тя се налага отгоре, от елити и от държавата, а събужда всекидневни практики отдолу, които не са хабитуални, а са съпротивляващи се, бракониерски, изплъзващи се... В резултат на което всяка една институция в България може да има образцово нормативен характер, а употребата й отдолу да бъде съвсем друга. И прочутият лаф, че „Законът е врата у поле“, означава именно това. Че в закона може да пише всякакви неща, но ние може да употребим закона, както намерим за добре. Проблемът на нестандартните, изобретателни употреби на нормите е централен проблем на тази нация.
- Така не стигаме ли до корупцията?
- При корупцията се облагодетелстваш по един забранен от закона начин. Това е едната, назидателна и моралистична страна на монетата. Каква е другата? Другата изглежда така: при лошо регулирани доходи има компенсаторни процеси, при които хората си набавят допълнителни доходи. В този смисъл, корупцията се превръща в хабитуализирано престъпление, престъпление, на което средата гледа снизходително, тя не го осъжда. Човекът до мен гледа на това като на нещо допустимо, приемливо и нормално. Той лично може и да не го прави, обаче го допуска. В резултат на което около подобен тип нестандартни действия отсъства санкция. Не говоря за санкцията на закона, говоря за санкцията на всекидневния морал. Това прави нещата много трудни. И когато някой реагира моралистично, той самият става обект на санкция. „Хайде сега, какво толкова? Какво се правиш на важен?“ – този израз сме го чували много пъти.
- Кризата, в която сме в момента, откога е, според вас?
- Кризата истински настъпи, когато надеждата си отиде – в България тя, за съжаление, съвпадна и със световната криза от края на 2008. В момента, в който имаше хоризонт, кризите бяха временни и в този смисъл - преодолими. Но когато надеждата за истинска промяна си отиде, настъпи животът в криза. Сега никой не вижда как точно бихме могли да се оправим. Българското общество носи в себе си една огромна паразитност или мрежа от паразитни структури. Това е и организираната престъпност, и онези фирми, корпорации и холдинги, които са в сферата на, да го наречем, полулегалност. Това е икономика, която се базира на удари и на изсмукване на ресурси, на обогатяване по всякакви възможни начини, която не се старае да произвежда обществен продукт и не участва във възпроизводството на обществото. Тя е паразитна в този смисъл. Тази паразитна икономика, съпроводена от паразитния морал, който носи със себе си, е най-голямото бреме на България в момента. Някои от групировките са излезли от сферата на тъмното и са преминали в сферата на легалния бизнес, но в организацията на техните фирми и корпорации продължава да има определен манталитет, който е наследен. И всичко това няма как да помогне на развитието на България. Като се прибавят и политическите чадъри, като се прибавят корумпираните политици, като се прибавят корумпираните и непрозрачни медии с неясна собственост и борбите около тях – се получава една трудна ситуация. От което не следва, че тя е апокалиптично невъзможна, както твърдят хора като Иво Христов, пример за един от многото, които наричам „продавачи на апокалипсис“.
- Как се отнасяте към тезата на Владислав Тодоров, че, всъщност, в тези групировки се крие надеждата, там е енергията?
- Социална енергия има в тях, безспорно, но когато в паразит има социална енергия, той не може да бъде надежда на когото и да е. Паразитът, когато изяде гостоприемника, сам умира.
- А вие как се чувствате в днешна България?
- Ще отговоря с шега. Навремето, когато бяхме в 10-11 клас, си бях избрал един девиз от Лед Цепелин, от прекрасната песен "Stairway to Heaven“, финалът. Където се казва: „To be a rock and not to roll“, „Да си скала и да не се търкаляш“, то е и шега с рокендрола. Реших тогава по юношески, че това „To be a rock and not to roll“ е много достойно, много го харесах и в някакъв смисъл му повярвах. По-късно го свързах и с Радичковската идея-метафора на жироскопите – той казва, че съдбата ни е като жироскопи да се въртим, защото това създава единствено ориентацията към реалните световни посоки – при всички криволичения и хаотични бъркотии, през които преминаваме. Така, каквото и да се случи, има скали, които си стоят по местата, и жироскопи, които показват верните посоки. Сега, дали съм жироскоп или скала, не знам, малко самохвално и твърде романтично звучи днес …. Но такъв се опитвах да бъда, ефектът е, че гърбът ме боли….
- Новият елит, който обществото излъчи през тези години, беше ли подготвен за задачата си, беше ли подготвен да управлява държавата?
- Не, този нов елит, според мен, се състои от хора без визия. Те не знаят какво правят и накъде водят, ако въобще водят. Те се пласират и така реагират тактически, конкретно, ситуационно, по-добре или по-зле. Но нямат цел, нямат лична утопия, нямат хоризонт и не знаят къде отиват. Но кой знае в днешния свят?
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
