Симеон Пиронков-син със Софийската филхармония
Концертът на 28 май в зала "България" беше посрещнат с основателно любопитство: българската публика не познава Симеон Пиронков-син като диригент на голям оркестър и като интерпретатор на класическа музика.
Програмата, на пръв поглед, беше необичайна: две симфонии на Йозеф Хайдн, които "обрамчват" един шедьовър на ХХ столетие - Първия концерт за пиано и оркестър на Сергей Прокофиев - и една българска премиера: "Нюанси 2015" от Кирил Илиевски. Всъщност, това беше интересна програмна идея - да се постави бароковият като блясък и жизненост Прокофиев концерт в контекста на звуковия финес и класическата структурна яснота на Хайдновата музика. Ако филхармониците се бяха постарали да артикулират малко по-ясно и с повече лекота в Симфония № 44, така че да се откроят линии, да се оформи звуковата и структурна специфика на всяка отделна част. Иначе симфонията, наречена "Траурна", уж поради това, че Хайдн е пожелал Адажиото да бъде изпълнено на гроба му, е много красива творба с много светлина. Т.нар. траурна част прозвуча затрогващо, тя беше и най-прецизно изработена.
Доколкото може да се съди по една само изява на младия Пиронков като симфоничен диригент (поне пред родна публика), акомпанирането не е от силните му страни. Останах с впечатлението, че не се интересува твърде от това, което става зад гърба му, на пианото. То, разбира се, е и много силна част от оркестровата тъкан - в този концерт. Но явно всички на концертния подиум бяха възприели по отношение на гениалната Прокофиева творба, в т.ч. и солистката Даниела Андонова, мита за неговата, на Прокофиев, пианистична лудост, атлетизъм - като пианист и композитор. Така че, в залата "звуча" мощна мускулатура; остана в сянка оная част от прокофиевското, в която има игра, нежност, лирика, очарователна детинска чистота.
"Нюансите" на Кирил Илиевски: споменавам ги, защото програмно се връзват с наименованието на цикъла "Класически шедьоври и премиери", част от който беше и този концерт. Вероятно трябва да се чуе повторно и внимателно, за да се открият нюансите на небалансираните оркестрови и темброви пропорции в един, сякаш съзнателно замислен като еклектичен проект. Илиевски все пак си има и възторжени фенове, което не е лошо. Толкова възторжени, че след "браво"-то голяма част от тях напуснаха залата и пропуснаха, всъщност, най-хубавото от този концерт: Симфония № 100, "Военна" от Йозеф Хайдн. Блясък, светлина, радост - това струи от тази творба и тя "закръгля" и един особено привлекателен програмен акцент: Хайдн и свободата на духа Тук стана творческото единение на Симеон Пиронков с оркестъра - особено след въведението, което като празнична арка отприщи светлия поток на класическата музика, когато зазвуча зрелият Хайднов хумор в една забавна и елегантна бутафорна война. Тук филхармониците показаха високия си професионализъм, блестящи инструментални умения във всички оркестрови групи, точно и ангажирано откликване на диригентския жест. И - нещо не особено популярно по нашите концертни подиуми: свирене с очевидно удоволствие.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
