Музиката е действие, а действието - музика
Пер Гинт, опера от Вернер Егк
Преамбюл: Как бих се радвал често да виждам на наша сцена такъв (или поне подобен) оперен спектакъл! Където режисьорът е режисьор, а не взводен командир, нареждащ: „влизаш отляво, заставаш на авансцената, изпяваш половината ария, преди кулминацията коленичиш - и накрая си излизаш отдясно, ама бавно!”... Спектакъл, чиито композитор е бивш „враг на народа“, щото бил любимец на оная, предната власт, ама това му „народно врагуване“ не попречило по-после на цялата музикална общност, вече в по-новата власт, да го припознава и до днес като новатор, не прощавайки единствения му грях, че не бил охулил по-предната власт (а той пишел музика, не хулел, нито хвалел власт - бил си политически необвързан - представял публично произведенията си, така пишел смисъла на живота свой, без обаче да се е отърквал около бивши и нови власти – просто си създавал произведенията...) Как бих се радвал още повече артистите - изпълнители в оперния Театър (както ме научи да го назовавам по италианската традиция Никола Гюзелев), да изпълняват роли на сцената по законите на музикалния театър, драма, опера, а не да тоноизвличат, унизени и изсмукани като през центрофуга от безхоризонтността на „маестрото“ до бръснарското понятие „оперен певец“... Как бих се радвал на хористите (в някои мигове ми се е случвало и в мои спектакли, ама ... в мигове) да ги видя как се радват, че, освен стадна статична маса, подредена и в мизансцена (по настояването на хоровия диригент) в малки под-стада на принципа: “тук сопрани, ма наедно, там алти, ма да са си наблизо, по-натам тенори и ей най-там, баси“, да изпълняват на сцената актьорски задачи, живеещи мизансцена, разпръснати в няколко изобразителни и смислови плана – като деца, отдадени на играта, но без това нито за секунда да попречи на сплотеността, ритъма и чистата им звучност, безпрекословно следваща динамиките, изискани в партитурата от автора на произведението; не да грачат статично само фортето, а да преливат като лъкатушещи ручеи чак до почти нечуваемата за грубоглухите уши тишина на водата! И – в края на преамбюла - как бих искал да видя оперен директор, който да се осмели, въпреки горещия риск поради духовното и културно опустошение в сетивността и мировъзрението на публиката, възцарено в музиката, морала и политиката, да дръзне в такъв, единствено осмислящ и професията, и отдадеността ни, проект!
Сега - по същество: Постановката на „Пер Гинт“ в Щатстеатър Брауншвайг (един от театрите в „А“- група сред немските театри-фабрики за съвременен театър, опера, балет и симфонична музика) има няколко неоспорими достойнства: невероятно чиста и съвременна режисьорска работа с оперните артисти, да, точно артисти - истински учебник по Станиславски, отправящи композиторското и режисьорско послание на съвременен, многопластов сценичен „сленг“, акуратно, но и достатъчно емоционално; и то така, че музиката е действие, а действието - музика, докато Ницше отгоре гледа „раждането на трагедията“... и му е драго, че е бил прозорлив и последван, споделяйки със света тази си идея; спектакъл, изпълнен със смели (често дори скандално предизвикателни за бюргерския манталитет), чисти и отчетливи решения на епизодите, в които драматургията на сценичния разказ и взаимоотношения брилянтно артикулират музикалната драматургия (по същество, това е музикална драма във Вагнерова традиция, написана едновременно с либретото й от ученика на Карл Орф – признатият още в 30-те години на ХХ век Вернер Егк, а след края на войната - и тамада на Съюза на композиторите, ама не в гедерейската, а в нормалната Германия); постановка на 68-годишния театрален и оперен режисьор Дитрих В. Хилсдорф, който очевидно няма проблем с това да превръща музиката в театър и със съдействието на диригента и на артистичната трупа – обратно театъра в музика. Живо театрално зрелище, ама много след Макс Райнхард, Брехт и Пискатор, режисьор, който е разбрал глъбинно отчаяното „нахалство“ на Пазолини; произведение, изпълнено с динамика и плътност на сценичното действие, с ярки, живителни контрасти и амплитуди - от болезнен лиризъм до трагически възторг, с хорове, звучащи зад сцената като бистри потоци, а на сцената - като многопластовата панорама на образно пресъздаден, кипящ в неуспешните ни да подредим хаоса усилия на човешкия наш живот; с чисто оркестровите пасажи (без канто), покрити с умно и дълбоко въображение от случващото се на сцената, често прехвърлящо нивото "разказ" към избухващи метафори. Баритонът (главният изпълнител), освен с богатата си вокална палитра, емоционална плътност и фразировка, е блестящ драматичен актьор; и нито една смяна на декорите – „картини“, в това сценично произведение, продължаващо 2 часа и половина, без миг скука!... Защото трагично-романтичният Пер Гинт в недрата на човешката природа, въпреки МОЛ-овете и бройлерите, е жив и в 2015-а, само че малко по-болезнено... Формите - уж са променени, същината обаче - неизменно човешката – пак си е тя. И на финала, тъкмо поради всичко, което споделих по-горе - напълно заслужените повече от 20 минути аплодисменти в деня на премиерата, придружени с екстатичното тропане по пода (мечта за всяка една артистична общност, извървяла своето честно и талантливо пътешествие към Зрителя)... Болят ме ръцете от ръкопляскане. И от поредното доказателство (отдавна го мисля), че „иновативното“ е в дълбинността, не в новата пяна по вълничките. Пяната по вълните е ... вечна.
Бойко Богданов
Брауншвайг, 26.05.2015 г.
P. S. Уверен съм, че, въпреки балканската ни катастрофа на „прехода“, и ние разполагаме с „матриял“ (творчески „единици“), с който такива събития са възможни и у нас. Нужна ни е само малко повече смелост, т.е. готовност за риск („...рискуваш толкова, колкото струваш“ - не помня откъде беше репликата). И да си внесем малко публика. Или да започнем да я създаваме. Независимо от цената. Струва си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
