Christo & Jeanne-Claude - красотата (ваша), парите (техни), публичността (обща)
Художникът Christo and Jeanne-Claude навършва 80. В лекция от декември 2010 г. Christo определя най-важните неща в работата им: красота, собствени пари, екология. С други думи – окото, ръката и енергията на художника; корпорацията C.V.J.; употреба на публичното пространство, оставяща следи само в съзнанието на публиката.[1] Това е и – The Christo and Jeanne-Claude Effect[2], приносът им към съвременното изкуство.
1. Красотата на преходното – „15-минутната” класика
Формата в работите на Christo and Jeanne-Claude – и в подготвителната фаза, и в реализацията, е абсолютно класическо величие и красота. И рисунките, и „опаковките” са така плавни, грациозни и идеални като изпълнение, пропорции, координация на материалите и йерархия на променящите се гледни точки, че изглеждат „неръкотворни” в своята цялост и хармония. Рисунки и колажи са основани на академичното (дори репресивно) художествено образование, което Christo получава в София, докато e Христо Явашев. Верността към реалистичната форма и единството на „кой, какво, кога, къде и как” са укрепени по-късно с фотографията (от Wolfgang Volz, по указания на автора) – прецизно подбраните ракурси, кадриране и дистанция от обекта на интерес са визуалната и информационна „канава” на утопичните визии за бягащи огради, чадъри, порти, опаковани мостове и обществени сгради. Базираните на фотография рисунки и колажи са пределно убедителни и крайно съблазнителни – ясно е как ще изглежда „нещото” в реалността и то ще е красиво.
Преди 1956 г. Христо Явашев участва в създаването на социалистическата утопия в България. Казват, че реалната утопия e възможна само като илюзия – тя е символически ефикасна, но икономически непродуктивна. Студентът Христо, като част от летните бригади на Художествената академия, маскира реалността в дворовете на ТКЗС-тата по пътя на Ориент Експрес между София и Калотина; участва в създаването на илюзията за благоденствието на България. Научава се да мисли „на едро” (... какво е 1 км пространство) и през съ-участието на много хора.[3] Христо е създавал мащабни илюзии-утопии и това му остава за цял живот. Важното е не само, че е роден в България, а че е израснал в тоталитарна страна.
По-късно, „на Запад” с Jeanne-Claude, Christo използва сходни процедури за радикални интервенции в реалността. Там обаче те имат статуса на временни утопии, които демаскират реалността като съз-дадена, а не като веднъж завинаги дадена – щом като един художник може да промени парка в Манхатън или Райхстага в Берлин, то тогава и всичко останало се поддава на промяна. До началото на 80-те години на ХХ век Christo казва: Нося в себе си огромното влияние на моята страна. Като че ли с всички е така – всеки внимателно съхранява ценността на своето семейство, образование, култура... Вярвам, че през ХХ век художникът трябва да познава икономиката, социалната сфера, политиката, защото мисля, че днес всяко изкуство, което е по-малко икономическо, по-малко социално и по-малко политическо, е просто по-малко съвременно.[4] По-късно в изказванията на Christo and Jeanne-Claude на преден план излиза красотата; политическото е само заварено условие.
В началото Christo ражда идеята (с три изключения: а) Surrounded Islands, 1980-83, проект, посветен на Цвета, майката на Христо, е по идея на Jeanne-Claude; б) през м. август 1971 г. Christo получава черно-бяла картичка на Райхстага с „предизвикателство” да опакова „туй нещо” от Michael Cullen, архитект от САЩ, живеещ в Берлин, който става директор и историк на проекта Wrapped Reichstag, 1971-95; в) идеята за Over The River, 1992-... е обща). После идва проектът (рисунки и логистика) и той е напълно произволен като визия за това какво и как ще се трансформира. После, в режим на преговори, Christo and Jeanne-Claude създават „публиката” си, която участва с очаквания, предубеждения и нагласи. После проектът се реализира от мощната воля на автора, който (макар и двуполов) се явява „лидер на масите”. После проектът стои на място 14-21 дни, след което се демонтира, оставяйки пределно ефикасен спомен.
Трансформирана е предварително съществуващата, като че ли „естествена” реалност. Имаме метафора и мечта (утопията винаги е мечта в началото); технология, която материализира утопията; и накрая – радикално променена реалност. Проектите на Christo and Jeanne-Claude са „временно” реални утопии, какъвто се оказа и „реалният” комунизъм в България. Но има драстични разлики в красотата (сравни с Людмила Живкова); във вида и произхода на използваните ресурси (свои с/у народни); в популярността на „реализацията” и „документацията” на утопията (перфектни с/у дефектни). Има сходство в траенето: 1944-89 за България; 1971-95 за Wrapped Reichstag; 1979-2005 за The Gates...
Симулираната „авангардна” дейност на Христо-студента се превръща на Запад в подривна авангардност на Christo and Jeanne-Claude. Класическата красота на (неизбежно) изчезващия „оригинал” е в контраст с околната среда. Рисунки и колажи предсказват (а после напомнят) за красотата на реализирания проект. Но това не е класически „класично” изкуство – то само временно е такова, за да напомни за ефимерността на мечти, красота, живот, подредба... „15-те минути слава” на Анди Уорхол са се превърнали при Christo and Jeanne-Claude в „15 дни класичност”... – или толкова, колкото трае „оригиналът” на място.
Единственото „нещо”, което Christo не може да „опакова”, е самия себе си – той не би могъл да се „види” и нарисува (камо ли да се фотографира) като пребиваващ едновременно отвътре и отвън на „опаковката”. Снимките, в които е „повит” в бял саван на поляна в Central Park, са дело на Annie Leibovitz за сп. „Rolling Stone”. Рисунки и колажи зависят от „епифанията” при контакт, от убедителната визуална демонстрация на една (картезианска?) гледна точка – максимален артистичен разум, око и ръка, които са измислили утопията, нарисували са я, пожелали са я вместо нас и за нас и дори са готови да инвестират свои пари за реализацията й... На този етап визуалното мислене на автора – един поглед, моно-кулярно зрение, се вписва в т. нар. картезиански перспективизъм, един от основните скопични (визуални) режими на модерността, идващ от Ренесанса и свързан с философията на Декарт, линейната перспектива и рационалното, обозримо и единно пространство.[5] Съ-авторството на Jeanne-Claude привнася би-нокулярното зрение и гледането като процес, т.е. описанието – онзи визуален режим на модерността, свързан с философията на Бейкън, с вглеждането в детайлите от направата на света, с идеята за географската карта и с изкуството на Холандия от XVII в. Когато проектът е във фазата на логистика и изпълнение в материал на място, богоподобният поглед е „дублиран” в обглеждането на безкрайното множество детайли – Декарт и Бейкън „работят” в тандем...
Когато проектът вече е във физическото пространство на света, става това, което Ницше описва като край на трансцеденталния поглед – всеки има фотоапарат, всеки щрака, всеки „консумира” красотата на временната утопия. Разпадът на изначалната, единна и тотална авторова гледна точка в карнавалното изживяване на публичната акция маркира т.нар. бароков визуален режим. С реалната публика „пред”, „във” и „около” материализирания проект се връща и тялото, осъществяващо единството на гледано и гледащо в цялото на света тук и сега. Настъпва вакханалия на „присвояване” на утопията, на фотографиране, на умножаване на гледните точки, индивидуализиране на опита в колективна среда и т.н. Красотата „спасява” света временно... Утопията е построена, после изчезва. Съвремието е моментална „класика” – нещо като „селфи” на вечността...
2. C.V.J. – авторът като авоар
През 1969-1970 г. Scott Hodes, юрист на Christo and Jeanne-Claude, предлага: създайте комерсиална корпорация – тя ще продава рисунките, ще води преговорите, ще подписва договорите, ще плаща сметките и ще реализира проектите. Накрая бюджетът й се занулява – няма печалба, няма данъци. Първите корпорации-проекти са Valley Curtain (1970-72) и Running Fence (1972-76). По-късно решават да регистрират една главна корпорация в онзи щат на САЩ, където корпоративното законодателство е най-опростено и гъвкаво. Корпорацията-майка C.V.J. (по “Christo Vladimirov Javacheff”) е основана на 17.08.1982 г. като “United States Corporation Company” в Уилмингтън, щата Делауеър, САЩ. Нейният основен „клон” с профил “Foreign Business Corporation” е основан на 27.09.1982 г. в Ню Йорк.[6] За нов проект се прави трето ниво дъщерна корпорация, която движи ежедневната работа, договорите с хора, институции и банки вече на последния етап.
Основният „капитал” на C.V.J. е талантът на Christo. Това е нещо абстрактно и неделимо – „акции” в C.V.J. не се търгуват. Цел на C.V.J. е реализацията на идеите на основния й „капитал”. Christo и Jeanne-Claude са „служещи” в корпорацията, макар и високопоставени. Не може да се инвестира в C.V.J., но може да се „инвестира” в дъщерните корпорации, т .е. в реализация на проекта. Така всяка рисунка е буквално инвестиция – акция, „съ-собственост” в корпорацията/проекта. Може би затова C.V.J. е регистрирана в юрисдикцията на щата Делауеър – всяка продадена рисунка или колаж, т.е. акция в проект, представлява де юре промяна в собствеността на корпорацията – появява се нов „акционер”. В други щати това би изисквало общо събрание на акционерите за обсъждане промяната в собствеността; в много щати би изисквало и пререгистрация на корпоративния субект...
Дефакто, C.V.J. превръща символичния капитал (и основен авоар) на корпорацията – таланта на Christo, в кеш, в реални пари; корпорацията „надарява” всяка рисунка с двоен статут – и на произведение на изкуството, и на финансов инструмент, който са приема като „гаранция” срещу кредит от банките. Кредитът (като “revolving” заем) осигурява ежедневно наличен кеш за текущите разплащания по дейността на C.V.J., а той е възможен поради структурата на корпорацията-майка.
Тази уникална схема за инкорпориране-кеширане на автора, който е и художник, и авоар, и подизпълнител, стартира обновяването на NGO сектора в САЩ след 80-те.
3. „Рециклиране” на публичното пространство – граници и употреба
Christo and Jeanne-Claude са стандарт в „жанра” изкуство в публичното пространство – процесът по договаряне на условията за употребата му е доведен до перфектност, прозрачност, с изумителна упоритост, последователност, уважение, ефикасност и т.н. Нещо, което трае дни и седмици, се договаря в продължение на години и десетилетия. При това – появява се и изчезва, без да оставя физически следи върху средата... В работата на Christo and Jeanne-Claude се „опипват” и изявяват границите на законово възможното – всеки път по различен начин и с различни хора, общности, институции, органи и юрисдикции от конкретен вид и място. Физически следи не остават, но има дълготраен ефект от спомена за съвместната работа, публичност и красота. Така публичното пространство, а не само „опакованият” обект в мястото на проекта, се „рециклира” за нов живот.
През октомври 1975 г. излиза първият в света доклад за ефекта, който би имал един арт проект върху околната среда (и по презумпция – публичното пространство). Така нареченият EIR (Environmental Impact Report) за Running Fence (1972-76) в Калифорния е изискан от някои фермери. Той се състои от стотици страници, отнема осем месеца и струва на художника $ 39000.[7] Най-важното заключение е: Единствената мащабна и необратима промяна най-вероятно ще бъде промяната в идеите и отношението на хората...
[2] Текстът е базиран на мои лекции, текстове, грантове и разговори с художника през годините, но най-вече на изказванията ми в конференциите: 1) “Art, DemocracyandPublicSpace: TheChristoandJeanne-ClaudeEffect” (TheGuggenheimMuseum, NewYork, NY, USA. February 25, 2005),по времена TheGates (1979-2005). За конференцията: http://artists.refuseandresist.org/news15/news715.html (втората част на материала); 2) “BeyondWallsandWars. Art, Politics and Multiculturalism”(25th AICA Congress, Santa Monica, CA, USA. October 1991), по време на The Umbrellas (Japan-USA 1984-1991); 3) “Modern Problems of Power and Culture. The Philosophical Foundations of Post-Modern Culture”(Inter-University Center, Dubrovnik, Croatia. October 8-19, 1990).
[3]През октомври 1995 г. в София по време на снимките на „Границата на мечтите” (реж. Георги Балабанов, 1996, ARTE) един от бившите колеги на Христо Явашев в Академията потвърди, че такава практика наистина е имало. Вече покойният художник-сценограф Константин Джидров намекна, че пази студентските си етюди за тези „намеси” – тип „Потьомкинско село”, в пейзажа.
[4] Caldwell, Carol. Whither Christo. Rolling Stone Mag., July 8, 1981 (p. 74).Тук е публикуван прочутият фотопортрет на Christo, специално поръчан на AnnieLeibovitz за броя (стр. 30-31).
[5]Джей, Мартин. Скопични режими на модерността. Сп. Пирон, бр. 6 от 28.03.2013. Вж.: http://piron.culturecenter-su.org/%d1%81%d0%ba%d0%be%d0%bf%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b5%d0%b6%d0%b8%d0%bc%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%be%d0%b4%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0/ Виж също: Jay, Martin. Scopic Regimes of Modernity. In: “Vision and Visuality”, Dia Art Foundation–Discussionsin Contemporary Culture, Number 2. Ed. Hal Foster. Bay Press, Seattle 1988 (p.p. 3-27)
[6]През 1984 г. Wall Street Journal(12th July 1984, Vol. CCIV, No. 8) публикува профил на C.V.J.Corporation: Monroe, Anne. “Prime Property – Besides being an artist, Christo is main asset claimed by CVJ Corp.” През 2006 г. Harvard Business School публикува “Case Study” за C.V.J. във връзка с The Gates. Там са описани „тънкостите” при превръщането на рисунките и колажите на ChristoandJeanne-Claudeвъв финансов инструмент. Вж: Hardymon, G. Felda; Lerner, Josh; and Leamon, Ann. “Christo and Jeanne-Claude: The Art of the Entrepreneur”, Harvard Business School Case 806-014, Cambridge, MA, USA. August, 2006 http://www.hbs.edu/faculty/Pages/item.aspx?num=33013
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
