Тежестта на Монтале
Еудженио Монтале, „Крайбрежия и други стихотворения”. Превод от италиански Божан Христов. ИК „Гутенберг”, 2015
В речта си при връчване на Нобеловата награда за литература през 1975 г. Монтале (1896-1981) неумолимо повтаря, сякаш не е за вярване, че е тук заради поезията си. Макар да се събира в едва шест стихосбирки. Съвсем обратно на пословичната му активност като преводач, критик и журналист (с по 100 материала годишно в Кориере дела Сера). У нас Монтале изпъкна внезапно като прозаик през 2009г. с пътеписната книга „Вън от дома”. Докато поетът Монтале дълги години се явяваше и чезнеше, като един сред много, в общите пространства на периодиката и сборниците. Сега една антология в крехък а ла албумен формат, съставена от Николай Тодоров, откроява ранното му стихотворно майсторство. Със стегнат предговор и без излишни дитирамби: родната Лигурия, хроничното безсъние, пропиленият (от срамежливост) оперен талант, острата реакция срещу фашизма, която ще му коства работата на библиотекар през 1938 г. И поемането към литературата в сянката на Данте и Петрарка. На Рембо и Бодлер. На Кийтс и Браунинг. На Леопарди и Унгарети. Сиреч, на поне четири поетически традиции, след които ще проправи своя. Изданието пригалва окото – срещу всеки стих - с галерия от късно ренесансови етюди на мъжки и женски тела, които затварят книгата в идеалния вакуум на високата класика, тъкмо по вкуса на Монтале и според личната му тежест на класик. Пък бележките в края, на места херменевтични, близки до кратки анализи, подсещат, че „Крайбрежия” е готвена с бавен труд наистина в полза на читателя и с уважителна боязън към Монтале. Към това прибавям думите на Божан Христов - за насладите му и неволите по преноса език в език, а с това и за отговорността (и отвореността) на преводача към читателя. Монтале е рядко взискателен автор: вае фразите, търси мелодиката, търси златната среда в звученето, дори когато го начупва и огъва, и още по-рядко е спохождан от удовлетворението, че е случил смисъла. Възприеман като песимист в едно може би по-оптимистично време отпреди, днес, и през предложения в „Крайбрежия” подбор, аз виждам блик в тъгите му, възвисено в себе си разочарование: Може би някоя сутрин, когато преминавам/през зноен вятър от стъкла, ще се обърна/и ще видя как чудото става: зад мен е празнотата,/а нищото е пред мен, и ще чувствам страха на пияния. През 1976 г. Монтале казва, че поезията му се води от „съзнанието да не се обърква същностното с преходното” или „провизорното”, както още го нарича Чеслав Милош. Вероятно затова стихът му, дори когато е чувствен (Монтале посвещава стихове на 19 дами) или опит от ирония, стои тежко и зряло; и според формулировката на шведската Академия, „с визия за живота, лишена от илюзии”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
