Български  |  English

Ялта в местна разфасовка

 
Ако решаващите мински преговори се бяха провели една седмица по-късно, щяхме да можем да празнуваме ефектен юбилей. Точно преди 12 месеца, преди 20 февруари, започна всичко: кулминацията на Майдана и смяната на властта в Киев. Пред нас сега е резултатът: краят на бойните действия, равносметката от революцията се случваха сред голяма международна декорация и с участието на световните сили. Точно копие на Великата френска революция. Само че там всичко продължава четвърт век, а тук всичко се вмести в една година. Времето се сви. Все пак, в XXI век сме.
Впрочем, мащабите на събитията тогава и сега се съотнасят примерно както имперската Виена отпреди 200 години и днешния Минск.
И най-главното, мястото на събитията е Украйна, където век след век се сменят едни и същи типажи, а историята се върти в кръг, като безкрайно се повтаря ту във вид на зловеща трагедия, ту като карикатурен фарс.
Това не значи, че договорът Минск-2 е обречен. Възможност за спиране (замразяване, прекратяване) специално на въоръжения конфликт в Донбас има. Продължаването на войната излиза твърде скъпо за всички, които са въвлечени в нея. Украинската драма обаче като че ли няма да завърши, а кръговете, предизвикани от нея, ще продължат да се разпространяват по европейската политика, като провокират нови кризи.
И Минск-2015 няма да стане нито Виена-1815, нито Ялта-1945, в смисъл, че никакъв нов ред, нови правила на играта той не създаде. А и не можеше.
Преди почти година, когато, в отговор на киевското политическо цунами, Москва мълниеносно помогна на населението на Крим да се самоопредели, мнозина възприеха тази стъпка като заявка за ревизия на световния ред. Отказът да се признават за ненарушими границите, възникнали сред разпада на СССР, със значимостта си излизаше извън рамките на постсъветското пространство.
В руските дискусии темата за несправедливостта на това, което се е случвало в света през последния четвърт век, се превърна в лайтмотива на годината. Отчасти защото след края на Студената война, като правило, Москва биваше поставяна пред свършени факти, като в най-добрия случай с нея провеждаха консултации проформа. Отчасти заради полемичните страсти, които принуждават публично да се повдигат въпроси за основополагащи събития и факти от недалечната история. От тази категория е идеята да се усъмним в легитимността на обединението на Германия, която озари родните законодатели и която като ехо прозвуча в речта на Сергей Лавров на Мюнхенската конференция.
Искането за нови правила на играта може би щеше да донесе точки за Русия, ако още в началото му бяха придали глобално измерение.
Има много страни и народи, които смятат сегашния световен ред за порочен и несправедлив. По-голямата част от тях принадлежат към това, което преди се наричаше „трети свят” – развиващи се и постколониални страни. Много от тях вече доста възмъжаха и са недоволни от доминацията на големите, които нямат намерение да се отказват от доминиращото си положение. Трудно е да поставим Русия, с нейното имперско съзнание, в групата на бившите колонии. Натрупалата се у значителна част от човечеството умора от безалтернативността на Запада обаче открива възможности. Дори Москва да не може да предложи никаква различна идеология днес, разумно лансираният антихегемонистки патос ще намери отклик.
Обаче Русия, когато говори за нови правила на играта, в действителност има предвид не глобални, всеобщи правила, а правила, които да регулират нейните отношения със Запада.
Духът „на Студената война”, за който всички днес говорят, се проявява именно в това – в зациклянето върху отношенията, които определяха световната система преди 30 години, но днес съставляват може би не нейната периферийна, но съвсем сигурно не и основната й част.
Битката за Украйна, променила целия ни живот през изминалата година, в световен контекст представлява локален епизод, който мнозинството от човечеството наблюдава като нещо крайно странично.
И ако първото действие, кримският епизод, предизвика у мнозина любопитство (ами ако Русия наистина е решила да хвърли предизвикателство срещу фундаментите?), то със затъването в никому непонятния конфликт в Донбас интересът започна бързо да намалява.
Решенията от Минск се вписват в общата линия на Русия, въпреки че, естествено, крайният успех не е гарантиран. Параметрите на възможното решение бяха ясни от самото начало, още от април, когато димящият Донбас пламна. Фактът, че бяха нужни хиляди живота и тотални разрушения, за да се приеме очевидното, свидетелства само за това, че човешката природа не се променя в каквато и епоха да се намираме.
Русия се стремеше към трансформирането на Украйна, превръщането й в държава, чието устройство да ограничава приемането на определени решения, преди всичко за членството й в НАТО. В Минските споразумения това е набелязано: конституционна реформа с предоставяне на териториите (като минимум ДНР и ЛНР) на пълномощия, които ги превръщат във вградена предпазна система. Всичко останало, най-общо казано, са технически детайли (въпреки че са много важни), които трябва да облекчат и смажат движението към тази цел.
Ако използваме популярната ялтенска аналогия, а тези дни се отбелязват 70 години от конференцията, получи се Ялта в миниатюра (по-точно, засега е планирана). Това е добра илюстрация как са се свили амбициите на Русия в сравнение с времето, когато беше свръхдържава.
Вместо разделение на Европа, благодарение на което СССР получи търсената буферна зона на сигурност, нещо като разделение на Украйна – в мека форма, но също като търсен буфер.
Ако набелязаното се реализира, целта може да се смята за достигната, въпреки че пресмятането на цената и рентабилността е по-добре да се остави за после. Русия ще реши собствената си задача, формулирана самостоятелно и самостоятелно поставена, като докаже на Запада, че около границите й все пак има магическа червена линия.
Към глобалните правила на играта това няма отношение. Минск не е нито модел, нито прецедент.
Най-близкият паралел са Дейтънските споразумения за Босна, за които се припомняше неведнъж. То прекрати войната. Но не създаде ефективна държавност. Украинският случай, разбира се, е много по-мащабен, съответно, вероятността от неконтролирани сривове в противопоставянето и кризи е много по-голяма от тази в Босна, която тихо си тлее под надзора на ЕС.
Войната в Украйна не промени света. Глобалните процеси ще се развиват по своя си ред, като все повече придобиват азиатски привкус, подправен с близкоизточни подправки. Варениките там нямат място. Нито нова Виена, нито нова Ялта ще има – преди всичко, защото подобни фундаментални сделки трябва да засягат истински централните теми на световната политика.
А такива днес са на първо място онези, които са свързани с Китай, но китайците по принцип мислят различно, не в категориите на онези сфери на влияние, към които европейците традиционно са привикнали. За европейците е много по-лесно да се договарят с Русия, тя им е исторически много по-близка.
На Стария свят (целия, включително влизащите в ЕС, и онези, които никога няма да влязат, като Русия) му остава безкрайно да изяснява отношенията вътре в себе си. Както и преди 200 години, впрочем. С тази разлика, че на полетата на Лайпциг и Ватерло се чертаеше геополитическата архитектура на Европа (а тогава това означаваше на света), а какво днес чертаят в района на Мариупол и Дебалцево, е невъзможно да се разбере.
Газета.ru, 13 февруари 2015
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”