Войната за миналото
Историческият ревизионизъм набира скорост. Едва ли не всеки месец чуваме за все нови и нови откровения кой бил освободил Белград и кой – Освиенцим. Преди не много време човек можеше да реши да припише всички тия странни исторически открития на безграничното невежество. Днес обаче серията от абсурдни исторически анекдоти придобива характера на сериозни тенденции.
Година и нещо след кратката война в Южна Осетия (2008), историкът Тони Джуд се опита да обясни в едно интервю по радио „Свободна Европа” природата на „имперския експресионизъм” на постсъветска Русия. Той предложи една аналогия, разбираема за европейската аудитория.
Представете си, каза Джуд, какво би било, ако Съединените щати са загубили Тексас и Калифорния, а на гражданите на страната се внушава мисълта, че всички бащи -основатели, чак до Франклин Рузвелт, са били шайка престъпници, толкова ужасни, колкото и Хитлер. Това би довело до културна катастрофа. Напълно закономерно би било да се очаква, че след културната катастрофа, ще последва възстановяване и обратна реакция, заключава Джуд.
Неотдавна председателят на държавната Дума Сергей Наришкин обеща, че Думата ще обсъжда въпроса за възможното квалифициране на обединението на двете германски държави като анексия на Германската демократична република. Той даде да се разбере, че това може да е нашият отговор на обвиненията за анексия на Крим. Разбира се, инициативата веднага бе критикувана, най-умерените критици я нарекоха глупава, неуместна или политически нецелесъобразна.
Но именно след заявлението на Наришкин започна да става ясно колко неизбежен е бил опитът за историческа ревизия от такъв характер.
Изказването на Наришкин не трябва да се оценява по скалата умно/глупаво, това е просто несиметрична реакция на обвиненията в анексия. Но тази реакция е напълно мотивирана в широкия контекст на „културната катастрофа”, за която говори Джуд.
Всяка държава, всяка нация имат нужда от един нарцистичен, самовъзхваляващ мит. Когато този мит се разруши, настъпва културна катастрофа. Нашата културна катастрофа започна с десталинизацията и с десъветизацията. Оцеля само един основен елемент, върху който се изграждаше цялата конструкция на националната гордост и на позитивното историческо съзнание – победата над фашизма във Втората световна война.
Този елемент беше особено важен, тъй като беше интегриран и в общоевропейското историческо самосъзнание. Един от най-важните фундаменти на съвременна Европа до скоро беше безусловната криминализация на нацизма. Нашата победа ни даваше право и основание да се чувстваме съпричастни с общата европейска съдба.
И всеки, дори най-малкият компромис - като реабилитирането от Киев на Шухевич и Бандера – който нарушава тази историческа „догма”, придава на нашата културна катастрофа мащаба на европейска.
Границите вътре в Европейския съюз, които доскоро бяха в някакъв смисъл условност и рудимент от миналото, могат да добият свой сакрален смисъл в тази, пълна с мрачен ентусиазъм, историческа полемика. За това има две много важни условия – продължаването на украинската и на икономическата криза. Не случайно Атина, като формулира своите претенции към новата имперска роля, която играе Берлин, напомни, че след Втората световна война Гърция благородно се отказва от репарации от загубилата войната Германия.
В политическия спор болестта се намира по-дълбоко, отколкото неадекватността. Новата реалност е в това, че границите, създали се с европейските войни през XX век, губят предишната си ненарушимост и стават потенциално оспорваеми. Става въпрос за общоевропейска криза на идентичността и разрушаването на континенталния политически консенсус.
Трудно е да се предскаже как ще се отразят на политиката промените в колективното възприемане на историята. И досега не е ясно, например, в какво ще се превърнат опитите за реинтегрирането на Сталин в новия руски културно-политически канон. Също така не са ясни последствията от невероятната само преди десет години декриминализация на Бандера и Шухевич или политическата кампания по събарянето на паметниците на Ленин в Украйна.
Но в тази война за историческата памет скоро ще ни залее още по-мощен поток от не по-малко абсурдни ревизии.
Това не е въпрос на възтържествуването на ценности, а е процес на присвояване на символен капитал. Той бива съпътстван с насилствена дискриминация на страни, територии и конкретни групи население. Затова тя се осъществява с помощта на ред репресивни технологии, като санкции, лустрации или антитерористични операции, които да взривят създалото се равновесие на силите, да прекарат нови линии на разграничение между добрите и лошите.
Преразглеждането на историята позволява да се извърши трансфер на вината от едните върху другите и да се разменят местата на жертвите и палачите в интерес на конкретния създал се военно-политически блок.
Има обаче едно обстоятелство, което ни кара да бъдем нащрек и същевременно вдъхва надежда – това е скоростта на общоевропейската мобилизация на враждебността.
От една страна, нашата отечествена културна катастрофа, за която говори Джуд, само за една година успя да се превърне в общоевропейска. Толкова бързото консолидиране на враждебни „пропагандни мехури” се осъществи благодарение на няколко важни фактора. Населението е повечето урбанизирано, вместо исторически корени, днес хората имат мрежи от оптични кабели. Миграцията е практически неконтролируема, идентичността все по-малко се определя от живеенето на дадена територия. Властта на медиите е вече всепроникваща, мнението и оценките на публиката вече не се формират от книги и списания – те изискват дълги занимания; формират се от новите оперативни новинарски канали.
„Старите” идентичности се прекрояват с чудовищна бързина, а „новите” се раждат по непредсказуем начин.
От друга страна, може би именно в тази скорост се крие и надеждата: създадените с безпрецедентна скорост враждебни идентичности са способни и да се разпадат също така бързо.
Може би все пак ще ни се удаде да натъпчем каймата обратно в месомелачката.
gazeta.ru, 9 февруари 2015
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
